J*AIME LЕS CHOSES TOUTES NUDES" - на три пъти в един разговор съм го чул от родоначалника на деконструкцията
– самият ЖАК ДЕРИДА. Защо "обича нещата съвсем голи" обкиченият с лаври и признания метър от Сорбоната нямаше време да обясни. Но сега, надживял го със цели седем години / с друго не мога да се похваля/, проумявам какво е имал пред вид. Имал е предвид, че нещата са пределно истинни, когато, без облицовката на цивилизацията, са в първозданния си вид
 – ГОЛИ ГОЛЕНИЧКИ. И съдбата,едва ли не като "дете невръстно йощ на майчини си скути" /Пенчо Славейков/ ми подари случай да се убедя в правотата на този афоризъм. Пристигнал със закъснение от близо два месеца в Ловешката езикова гимназия, "le gerant" /управителят по бита/ направо ме разсъблече и изрита в банята. Вечно живи са, види се, Бай Ганювите традиции. Там и го и заварих героя на моя разказ: 14 годишно момче–софиянче, дребно и слабо, пъпчиво и бледо като след грип; също от по-късно постъпилите в метоха на ВАСИЛ КОЛАРОВ
–основателят и патронът на това уникално по тогавашни мерки учебно заведение. – Да се представим. – казах си името и фамилията, токущо пристигам от София и ми е драго, че ще си правим компания като "бели овце" в стадо на редовни гимназисти. Ето тук ме натири "овчарят", управителят на заведението. – А аз съм АНДРЕЙ ЛУКАНОВ. Също съм от София. Макар да съм роден в Москва, но то е друга тема. И също като тебе баща ми, може би ти е известен, КАРЛО ЛУКАНОВ, успя да ме запише тук. За цели пет години. Не са ли много? – Много... но се научава език, прозорец към света, придобиват се навици за цял живот...
 – Живот? Цял? Кой ти е казал, че ще го доживееш?
– А как инак: ние с теб сме тръгнали на дълъг път. И тук родителите са ни пратили, да се въоръжим за него. Не си ли на това мнение? – За теб не знам: ти си здрав, набит,"каяк", както казвали в родния ни плевенски вилает. Но мен още отсега никакъв ме няма: като дете –рахит, сега "жлези" /мекото название на начеваща туберкулоза/. Какво ли още ще ми дойде с възрастта. Аз нямам като теб чувството, че ще живея дълго. Оказа се, че той по-добре е усещал себе си, а аз съвсем не съм си давал сметка, че тези запъхтявания, участено дишане, повишена температура 72–74 гр. са доста подозрителни за гостувалата нееднократно в родата ми "ЖЪЛТА ГОСТЕНКА". Тя ни и събра за около месец в тубдиспансера, легло до легло. табуретка до табуретка.Можехме да се наговорим. Разбрах, че той е от стар комунистически род от съседа и съперника на Ловеч – Плевен. Че неговият дядо, също като баба ми ловчанлия, е един от основателите на "столетницата" – ТОДОР
на моя разказ: 14 годишно момче–софиянче, дребно и слабо, пъпчиво и бледо като  след грип; също от по-късно постъпилите в метоха на ВАСИЛ КОЛАРОВ    –основателят и патронът  на  това уникално по тогавашни мерки учебно заведение.
                  – Да се представим. – казах си името и  фамилията, токущо пристигам от София и ми е драго, че ще си правим компания като "бели овце" в стадо на редовни гимназисти. Ето тук ме натири "овчарят", управителят на заведението.
               – А аз съм АНДРЕЙ ЛУКАНОВ. Също съм от София. Макар да съм роден в Москва, но то е друга тема. И също като тебе баща ми, може би ти е известен, КАРЛО ЛУКАНОВ, успя да ме запише тук. За цели пет години. Не са ли много?
               – Много... но се научава език, прозорец към света, придобиват се навици  за  цял живот...
               – Живот? Цял?  Кой ти е  казал, че ще го доживееш?
               – А как инак: ние с теб сме тръгнали на  дълъг път. И тук родителите  са ни пратили, да се въоръжим за него. Не си ли на това мнение?
              – За теб не знам: ти си здрав, набит,"каяк", както казвали  в родния ни плевенски  вилает. Но мен още  отсега никакъв ме няма: като дете –рахит, сега  "жлези" /мекото название на начеваща туберкулоза/. Какво ли още ще ми дойде с възрастта. Аз нямам като теб чувството, че ще живея дълго.
                 Оказа се, че той по-добре е усещал себе си, а аз  съвсем не  съм си давал сметка, че тези запъхтявания, участено дишане, повишена температура  72–74 гр. са  доста подозрителни за гостувалата  нееднократно в родата  ми "ЖЪЛТА ГОСТЕНКА".
                  Тя ни и събра за около месец в тубдиспансера, легло до легло. табуретка до табуретка.Можехме да се наговорим.
                   Разбрах, че той е от стар комунистически род от съседа и съперника  на Ловеч – Плевен. Че неговият дядо, също като баба ми ловчанлия, е един от основателите на "столетницата" – ТОДОР ЛУКАНОВ.
                 – А,  този който  рязко се е съпротивлявал  на идеята за възстание – Септември-23. И дори казал, че ще отпъжда възстанниците с прът: за тяхно добро, за добро и на партията.
                 – Я виж, той  бил минал  кръжока по история на БКП. Ученолюбив младеж.
                  – Не от кръжока го знам. А от участник в събитията. Брат на моята баба, Дойчин Петров, съратник и приятел на твоя дядо. Той много  хвалеше "бачо си Тодор": милеел за хората, уважавал чуждото мнение, вслушвал се в гласа на несъгласните.
              – А споменавал ли е твоят родственик за неговия многогодишен конфликт с Димитров и Коларов  на  идеологическа  почва.
               – Е, не, братът на баба ми бе прост , необразован, гражданин от първо поколение. Върхът на кариерата му: локомотивен техник. Той не е като дядо ти – студент в Женева, адвокат, доколкото знам, защищавал именно участници във възстанието, учител... Къде ти нашият дядо Дойчин.
                 – А отде тези твои теоретични знания?
                 – Е те са от  кръжок, но не средношколски, а ремсистки. Да ти се похваля, преди  половин година с ходатайството на Люба Костова, жената на Трайчо Костов, братовчедка на майка ми – станах ремсист.
                 – Я виж ти.  Оказва се потомствен съмишленик.Казвай де, какво още знаеш.
                  –Ами  принципното различие. Твоят дядо е "тесен социалист", привърженик на ненасилствени  действия за реални  социални   цели: 8 ч. работен ден,безплатно образование и здравеопазване, обезщетение при злополука, пенсионно дело и пр. И естествено в обстановка на мир. Заклет миролюбец бил Тодор Луканов. Лежал дори в затвора за съпротива срещу участието в  първата световна.
                  – Отлично! А линията на Димитров и Коларов?
                  – Е, как, ЛЕНИНСКО–СТАЛИНСКАТА! Социалистическа революция, диктатура на пролетариата, обобществяване на средствата за производство, колективизация, индустриализация...
                – Стига! Явно си се подготвил по "ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ФОРМАЦИИ"  на Жак Натан. И "Краткият курс по история на ВКП/Б/" като добавка.Само че ти не си при мен на изпит, а за разговор по човешки. Не ми е удобно да ти напомням.
                 – Тъкмо по човешки. Тодор Лукатов е настоявал, че българското население не е готово за възстание, камо ли въоръжено. А Димитров и Коларов го нарекли "изменник на идеята" и заявявали, че "българският народ  трябва да се научи да губи, дори когато няма основания за това". Революционна закалка, един вид.
                 – Пак отлично. Само че с един пропуск в твоята вдъхновена рецитация: при  първите изстрели на  полиция и армия, като видели накъде отиват работите, Димитров и Коларов са се  омели в Австрия, Германия, а след това в Съюза, а техният представител тук Асен Халачев е бил зверски изтезаван и убит.–               – Аз малко съм виждал дядо си. Последните си години той прекара в Москва.  Слаб, болнав, с изпито лице на многострадалец, но буден старец:  осведомен, в курса на  събитията; изключително любознателен. Помня  и една от настолните  му книги:”Атомът и вселената” на Азаря Поликаров. Най-много го поразяваше сходното устройство на макро и микро света: „Атомът, Андрюша, така на руски маниер се обръщаше към мен, е заобиколен от протони и електрони,  както слънцето с въртящи се около него планети! Просто, елементарно, „сетивно постижимо”, както обичаше да казва нашия  партиен философ Тодор Павлов, а каква сложност  в  този вселенски механизъм – без начало и без край”. Той много умуваше над изречението: ВСЕЛЕНАТА Е БЕЗКРАЙНА, НО ВСЕ ПАК ИМА ГРАНИЦИ”. „Как безкрайна, когато ще опре в граници. А отвъд границите какво има, а, Андрюша.”
–                   – Какви хора са били тези наши деди: дребни, слабосилни, „одуванчики” са ги наричали тук  руските емигранти, да ги духнеш, ще паднат, но какъв дух са имали, а, Андрей?
–                – Да, и като си помислиш, че с голи ръце са искали да  управят света. След войни и „мирна гладория”. Тези даскали, селски фелдшери читалищни деятели, чат–пат някой лекар–безсребърник, голи–изтъркано костюмче за цял живот, бяла ризка грижовно изгладена от законната,но вратовръзката, а олющена, омазнена в подгъвите, уж  преметната  през шия с артистична небрежност –  вече издава цялата сиромашия- веднъж завинаги  на възел. И то само  за една снимка   пак за всичко  и за цял живот. Старееш,младееш – все тази физиономия  и за  цялото ти гражданство: лична карта,  брачно свидетелство, некролог”Щрак, Марийке на портрет”, както тогава се е казвало.
–                    Това момче, не  за възрастта си умно и наблюдателно, притежаваше особен род интелигентност: едновременно дълбоко разбиране и състрадание и ирония, и самоирония към човешките слабости. Той  можеше да  обясни парадокси на комунистическата етика и психология, които  и сега ни  удивляват със своята умонепостижимост. Като напр.  Отношението към неговия дядо от страна на Димитров и Коларов – емисари на „инструктори по революционна борба” от Кремъл:  Директива за възстание със всичките му рискове и опасности за същ
–    ата тази „световна революция” и „височайша милост” към  неизпълнили  волята на  съветските ръководители  и провинили се с дисидентството си редови български  партийни членове–               – Аз малко съм виждал дядо си. Последните си години той прекара в Москва.  Слаб, болнав, с изпито лице на многострадалец, но буден старец:  осведомен, в курса на  събитията; изключително любознателен. Помня  и една от настолните  му книги:”Атомът и вселената” на Азаря Поликаров. Най-много го поразяваше сходното устройство на макро и микро света: „Атомът, Андрюша, така на руски маниер се обръщаше към мен, е заобиколен от протони и електрони,  както слънцето с въртящи се около него планети! Просто, елементарно, „сетивно постижимо”, както обичаше да казва нашия  партиен философ Тодор Павлов, а каква сложност  в  този вселенски механизъм – без начало и без край”. Той много умуваше над изречението: ВСЕЛЕНАТА Е БЕЗКРАЙНА, НО ВСЕ ПАК ИМА ГРАНИЦИ”. „Как безкрайна, когато ще опре в граници. А отвъд границите какво има, а, Андрюша.”
–                   – Какви хора са били тези наши деди: дребни, слабосилни, „одуванчики” са ги наричали тук  руските емигранти, да ги духнеш, ще паднат, но какъв дух са имали, а, Андрей?
–                – Да, и като си помислиш, че с голи ръце са искали да  управят света. След войни и „мирна гладория”. Тези даскали, селски фелдшери читалищни деятели, чат–пат някой лекар–безсребърник, голи–изтъркано костюмче за цял живот, бяла ризка грижовно изгладена от законната,но вратовръзката,  олющена, омазнена в подгъвите, уж  преметната  през шия с артистична небрежност –  вече издава цялата сиромашия- веднъж завинаги. И то само  за една снимка   пак за всичко  и за цял живот. Старееш,младееш – все тази физиономия  и за  цялото ти гражданство: лична карта,  брачно свидетелство, некролог”Щрак, Марийке на портрет”, както тогава се е казвало.