Този мач–реванш – Тал–Ботвиник вече навлезе в решителната си фаза.Многократният шампион Михаил Мойсеевич Ботвиник направи поредна стъпка да си върне и световната титла. Все още младият Михаил Тал, само преди година убедително завоювал званието световен шампион вече се огъваше с черните фигури в любимата си староиндийка и след няколко неохотно изиграни хода повали царя си ничком на таблото.
                         - Само дето не счупи крехката му бакелитова корона. На шахматното наречие, негласно усвоено у шахматните професионалисти, това означава признание за поражение.Но и двамата противници не проявиха обичайния ажиотаж около партията; като че бяха безизразни и безстрастни, като по отношение на някаква рутинна проява: здрависването например.
                         






                            Едва като влязоха, хванати почти под ръка, в коментарното салонче, разбах причината за тяхното не съвсем обичайно поведение. Беше дошъл направо със скъпоценния си Страдивари, загърнат в гланцов калъп, не кой и да е а самият ДАВИД ФЕДОРОВИЧ ОЙСТРАХ,близък приятел и на двамата Михаиловци.Едновременно по много линии: общи културни интереси, фантастична любов към шаха, участие в международни форуми като водещи представители на съветското изкуство.И естествено – по общ еврейски джинс
                         . – Миша – обърна се Ойстрах към Тал. – Ти защо си затисна чернополния си офицер, гордостта на нас староиндийците; от обичайното си място на полето г7 тай така и непомръдна цели 40 хода – А къде да го помръдне, отговори вместо него другият Миша – Ботвинник. – Само ако се прекара на а–5, но то е запряно от "столевал"наредени по диагонал фигури и пешки. – Непосилна задача дори за корифей като моя сегашен съперник, Давид Фьодорович. –
                            – Да, неблагодарно изкуство е този шах, доколкото и аз мога да се нарека шахматист
                           . – Друго си е цигулката. Там едно глисандо не до а–5 а иоттатък ще иде, две шахматни дъски няма да стигнат.
                              – Е, във Фишеровия шах и това може да стане – тук съвсем на място се обади пъргавият лисоват Давид Бронщайн, който, в постоянните си подрипвания не сядаше на стол.
                                – И тогава няма да има такава възможност, Давид Фьодорович. На ваш език казано: от първата нота веднага да охвръкнете на последната.
                                – Съгласен, Мойсеич. Тук ме убедихте. Но аз имам още една забележка, този път към вас. За да разчистите полетата пред диагоналите на двата ви офицера, вие пожертвахте пешка, а след това още една. А можеше да се мине без всякакви жертви. Вашите офицери имаха обходни пътища.
                                





                               – Да, Дейви – така на американски маниер го нарече този път Миша–старши. – Можеше, но щях да загубя поне десетина темпа и следователно – поне пет възможности за грешка.
                                – Ти нали няма да спиш през това време Миша Нехметич? – Има си хас, аз и без друго бях набелязял контраигра, и знаейки вашата склонност към протяжно маневриране, нямаше да ви спестя пешечен пробив на д-5.
                                 – Както и да е. Ще се видим ли с вас двамата накъде навън, да кажем в Хастингс. Там аз ще свиря концерта на Чайковски. И неизказано ще се радвам да ви срещна.
                               





                               – О, аз съм зает с алгоритъма на компютерния шах. Докато не свърша тази работа, на която ще отдам третото полувреме на живота си – никъде навън. Отсече шахматния патриарх              
                               . – А аз не съм изчистил играта си с бели в система "Брайер" на испанката; а ето и Моисеич ми замрази в староиндийката офицера на г-7 и тук има да се потя...– Миша–младши по онова време беше свръхамбициозен
                               . – И напразно, мили мои. Шахът и цигулката са игра. Първо, играеш, после мислиш.
                                – Ти така ли се сражава със Сергей Прокофиев. Той също ми е признавал нещо такова. Но съвсем не подхвърляше дръвчетата, а мислеше върху ходовете си като счетоводител от старите поколения – обади се живата памет на съвременния шах, вечният претендент за короната – Паул Петрович Керес
                                 – Но ето на: аз не другояче, а игрово го побеждавах. И не само в този наш прославен на целия съюз мач. И след тези срещи го побеждавах все по този начин. Оставете шаха, що за шахматист съм, та да се давам за пример. – Не е така,Давид Фьодорович, прекъсва го Миша-младши, вие и като шахматист сте много талантлив, но явно сте предпочели цигулката...
                             







  – И как иначе, я я вижте моята хубавица: Страдивевари, подарък от белгийската кралица, от най–съвършените творби на италианския майстор. Тя сама свири. Само правилно да я напътствам. Е няма как, ще се позова на своя опит. Цял живот свиря цигулковия на Чайковски. Този, дето е сменял посвещенията си –първо на Ауер, след това на Котек и най-накрая – на Бродски. Този концерт, паметен за него: развел го с Милюкова, отдалечил го от фон Мек,а всички знаем какво означава тя за него, разстроил му съня , зяключил го като затворник в Швейцарските Алпи. И той ми е любимият.Все намирам за него детайли и нюанси, експериментирам с темпа, сменям акцентировка. Но главното постигам във взаимодействие с публиката: там са ми и импровизациите, които явно не я оставят безразлична.
                                   – Вие и на нас действате, Давид Фьодорович. И нас напътствате. Странно, но аз ви имам за свой учител. Когато работя върху своите домашни разработки, в ушите ми звучи вашата цигулка, тъкмо с концерта на Чайковски. Тогава идеите прескачат в лудешка надпревара, гонят се като във "фуга"... – Чувам гласа на бъдещия световен шампион – Борис Васильевич Спасский
                                  – О, дойде време на взаимните комплименти. И аз се уча от вас, шахматните асове. Аз се мъча да въведа в изпълнението си ритъма на шахматните пулсации: тези ескалиращи коди в динамиката, тези имитации на ударените тонове в доминантите и субдоминантите, тези разказвателни фабули, досущ шахматните маневри за подобряване положението на фигурите. Всичко това черпя от шахмата, от вас, мои приятели. – Защото "GENS UNA SUMUS" /Всички сме едно семейство/– не каза, а пропя световно известния тенор от Большой театр ИВАН ПЕТРОВИЧ КОЗЛОВСКИ. Естествен зъвършек на това паметно денонощие.