Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2017 20:45 - В ПЕПЕЛИЩЕТО НА РОДОВАТА ПАМЕТ
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 72 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.12.2017 20:55


* want to give thee an idea-  (more im- portant than the ьpostings you *re tor- turing thy-self each day)...:
"why don*t you write a small book about the genealogy of thy family?"- ca.20-30 pages .../even not necessary to publish in many exemplairs; 10 printed copies - latively good bounded*ll be sufficient)
*m sure that you *re still in possesion of documents,certificates,pictures from yours past-time...!?
that*s your memory!you*re obliged to do that -(mee-thinks as Constantin,as your niece in America would find it positive pls do it! now is the time...!). /if * can return 150 years in our fami- ly chronics,  so * m sure you*ll be in a state to go 200-300 backwards ago...!/.  

                Идеята ти е добра безспорно. И сигурно не само през моята глава е минавала. Почти без успех съм я подхвърлял и на близки, що годе склонни към писателство.
              Но, в първия миг , прегърнали идеята като стрък полски цветя в моминска пазва,  малцина   я реализират. По много причини: мързел,малодушие, липса на самочувсвие.
              После: такава история  на рода винаги ще бъде непълна. Само бащината ли линия, ами майчината? Ами, близки и приятели, някакви далечни братовчеди, който едва се мяркат в "морната памет". Тях какво? Да ги осъдим на второ погребение. В нашия случай: вече окончателно.
             След това –   недостиг на достатъчно материал, главно снимков. През нашите собствени глави са минали няколкото национални катастрофи. Най-малко те могат да  усилят авторско самочувствие. Тук  на този наш  прокълнат меридиан, са се лели телесни извержения  и кървища като  в някогашна селска кланица. А сам знаеш по своите занимания с живопис: "Болящий дух врачует песнопение..." Определено естетически чуждо на такава гледка.
              Не последно но важно. В такъв род дейност ме обхващат  трудно обясними  при днешната  вакханалия на селфита –  стеснение и срам. Намирам такъв род дейност  премного хвалипръцковска и нарцистична. Нещо като ръкоблудство  пред  хора, вторачили очи в  дюкяна на гащите  ти.
             Освен това ти ми подсказваш нещо, предполагащо  методичен и системен труд, сходен със занаятчийския: бод по бод, ширит по ширит. Точно от това бягам, защото , занятието "тясно за мойта душа е", съгласно народния поет. Такова рилкиевско "проводит день в простое исполнение" противоречи  на  природните ми навици и привички. Направо не обичам задължаващата трудова повинност, каквито и благи цели да стоят зад нея. Подобно на теб и аз съм капризна и своенравна муза, не противеща  се на своите прищявки и хрумки.
                Но главната причина е, че моята драгоценна, не знам по какви причини и как, някакъв перверзна форма на егоизъм, види се, ми съсипа фотоколекцията и просто истерясва, когато я помоля да възстановим нещо от нея. Не непременно за книга, каквато ти ме настройваш да напиша, а просто за родова памет: някак по–солидно и уверено се чувстваш в настоящето при наличие на такава документация от миналото. И бъдещето не се вижда така "забулено в мрак и мъгла"
               Сериозна пречка е и своеобразието на моето "скрипторити": страшно не обичам да се въртя като пумпал около себе си и рода си. Нещо там, свряно под лъжичката,  се противи на самите спомени за тия хора и събития. Дори и затова донякъде прописах: да се отърва от тях, джиросвайки ги в "скрипторити" на букви и изречения. Както някога хвърляхме мръсното си и протрито бельо в  огъня.
               И честно казано, не усещам младите да се интересуват от нашите "родословни дървета", отегчава ги, понякога ядосва, а  в най–добрия случай – разсмива. Да, подобно моята внучка, и тях понякога ги прихваща родата , не искат да бъдат по  хайтовски "дърво без корен".Но то е по–скоро от подсъзнато благоприличие. Да не би, при  дежурна процедура на идентичността, да  ги обвинят в грубост и безсърдечие.
                Веднъж в махленския магазин се натъкнах на  възрастна, макар и по-млада на тогавашната ми възраст  стара жена. Облечена, както допреди десетина   години все още, ненаучени от внучките си, се обличаха бабите. чисто, спретнато, но старомодно с предизвикателна антисексуалност.Без сянка на елеганция  и  кокетство.
                И тя разказваше на  няколкото там млади хора – кой в рода й какъв юнак бил, коя мома за какъв  големец се омъжила,на какъв левент, леля й пристанала, как пък друго момче,  уж бедно и невзрачно – пък забогатяло и пр.
                Слушаха я с  неособено  скривана  иронична вежливост. Почнаха да нервничат: занимава  ги с   минало, което може да се разбере само с етнографически  справочник.
                И  аз, за да спася  всички от възникналото неудобство, не се сетих за нещо по–добро от:"бабе, тези младежи сигурно имат да ни  разкажат нещо по–занимателно от историите  на  нашите предци. Най-малкото, защото е "прясна храна за душата", а нашата с тебе гостба  –  малко престояла и  не сложена в хладилник. На наше време хладилници нямаше, а, бабе?".
                Тя обаче си затвори ушите и продължи. След малко я зърнах вече съвсем сама. Но и тогава не млъкна. Като героиня  от Ибсенова пиеса се захласваше от своя "феминистки" монолог.
                 Значи има нещо дълбоко в човека, а в българина по ред причини и патологично, да обявява  себе си и своята значимост публично: да се разчуе.Като Вазовите "кандидати на славата" върху градска стъгда. Непременно по   Ботевски – всички да  нададат ухо за  "какви е майка  раждала, раждала, ражда и днеска  нашата земя хубава ...".
                  Сакън, не празнословно. Колкото и да обича нашенецът да празнослови в политиката, тук той схваща, и сега  ти  на свой ред го   подтвържадаваш, че личната му история трябва да е достоверна и  максимално фактологична, за да се издигне "до пиянството на един народ" с нещо  не  пиянско  – , а  материално, предметно,  недвусмислено.
                  И когато настъпи старческия  стерилитет този "МИ–ДРАЙВ"     – и аз да изкова постмодерна дума – добива явно неконвенционална форма на натрапено самоизтъкване. Подобно на нашия писател и публицист с фоточаршафите му по целия фейсбук.
                   Е, както виждаш, много нишки на съдбата се събират  в неохотата да занимавам  обществото със себе си  и неговата родова  памет.В по–устойчивия интерес към себе си, то  ще ми прости и поощри дори. Ако имам късмет: от правнуците ми  да се пръкне  Марсел Пруст. На мен ми стигат  портретите на по-рано отишли си  скъпи и не толкова скъпи съвременници. И това много го не мога, но към него изпитвам интерес. Макар и остатъчен.



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 64024
Постинги: 226
Коментари: 46
Гласове: 77
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031