Постинг
04.11.2017 11:00 -
С МАЙСТОРА ПОД РЪКА !!
ПОД РЪКА С МАЙСТОРА
– Абе, Кочо Щъркелов специално ми се обади да ми поиска съдействие в нещо, където и ти можеш да помогнеш...
– Слушам, – вече бях избърсал очи, стреснат от ранния звън на телефона. Тогава телефоните пищяха като на аларма, не като сега с мелодия на Моцарт или Шуберт.
– Ами ето какво. – Борис Митов, или "Калината", както го наричахме в приятелски с псевдонима на майка му, поетесата Калина–Малина, обичаше зевзешките предисловия за загрявка вместо утринна гимнастика. Но този път се оказа стегнат като на военен рапорт:
– Та накратко: Кочо Щъркелов предчувствал, че скоро ще напусне света и наизпроводяк иска са се сбогува с картините си. У него почти нищо не останало. Той ги дарявал, продавал, част от тях са унищожени били от влага, мухъл и пожар след бомбардировка. И сега иска да види де що останало у частни лица в техните домове. Ако притежаваш ти някакви негови акварели или имаш роднини и познати, които по някакъв начин са се сдобили с такива – да му уредим срещи със собствениците. Няма да досажда: само ще ги види и ще си отиде по живо по здраво.
– Аз лично нямам. Дядо ми беше запазил някакви профили с молив, набързо нахвърляни от Щъркелов, но той беше немарлив и не ги запази. Но аз знам притежатели на негови акварели и ние непременно ще ги посетим.
– И за още нещо моли. Старостта го е налегнала, сърцето му е отслабнало, краката не го държат, ломбаго ли ишияс са го сковали и той едва мърда крака. Та да го хванем под ръка, ти от едната, аз от другата страна и да го заведем до мястото на срещата.
Така се и уговорихме. Първо, по адресите на Калината, след това - по моите.
Веднага да кажа, че по линия на бащини и майчини връзки с културни дейци, Борис знаеше доста притежатели на Щъркелови акварели. Повече от 10.
Хванахме под ръка олекналия, опосталял, плетящ нозе близо 80 годишен старец - и къде на такси, къде на крака, предприехме този своеобразен поход към неговите вече подраснали чеда сред приемни родители.Като го гледаше човек с тези треперящи крайници много трудно можеше да предположи, че това е бил някога енергичен и плодовит виртуоз на четката.
За краткост, и поради избледняване на събитията и в моята вече старческа памет, няма да обозначавам всички адреси и лица, които посетихме. Те ще се подвизават под номера, както се номерират картини в изложба.
На първия адрес се натъкнахме на акварел близък до приведения тук
– Ой, тук е паднала капка. И е размазала на ситни точки цялата долна част на акварела.И то не е френският поантилизъм на Сера, а опустошение на капката. А тази долна хълмиста част трябваше да се катери на стъпала към къщата с жълтия стобор. А върху него дърветата, издигнати от по-ниски постройки и храсталаци да контрастират в синьо, бледо синьо и зелено .
– Мен по–скоро ме смущават сините корони на дърветата. Какви са тези сини дървета? – обадих се аз
– Ами нали нощ се спуска. Освен това, аз търсех съчетание на контрасти:синьото и жълтото не се понасят със зеления цвят и сякаш изтръгват от сън пейзажа, вливайки в него динамика. Още повече, че отдолу се здава момиченце с набодено на прът пране: тя е в пъстра носия, където червеното дава напрежение и динамизъм.
– А какъв е смисълът на всичко това? – този път се обади Калината
– Смисълът? – Във всичко това, което ви казах. И той отлита с лекотата на акварелно петно. Така смисъл, какъвто искате вие, изказан в думи, няма. Има следа, останала вътре във вас, ако я има разбира се, и вие я почувствате.
В дом №2 стопаните се познаваха със Щъркелов и тутакси постлаха бяла престилка на масата и наредиха чашки, мезета и бутилка коняк, както обясниха, за специални гости.
Всички гаврътнаха чашките-напръсници на екс и стопанинът, университетски професор с лиса глава и пенсне на носа, поде:
Дете на моите години
Ти няма да си вечно млад.
Ще минат, може би години,
Ще станеш старец белобрад.
– Само една поправка ще внеса: – Не "може би", а "сигурно". И както ни виждате с професора, станахме белобради старици. – Понечи самият автор на този някогашен шлагер. Толкова популярен, че с него започваше и свършваше, кажи речи всяка гулайджийска разпивка.
– А хубави бяха тези вечери в Чамкурия и Лъджене. Те направо лягаха на вашите акварели, бай Кочо. Ето тук. И ни показа три акварела на Щъркелов, релефно отделени върху бледозеления тапет на стената.
– Е, винаги съм обичал да рисувам къщи. Особено тези, построени от истински майстори на родната архитектура, като Кольо Фичето.
– Вероятно сте търсели диалог между архитектура и живопис? – вмъкнах се и аз в разговора.
– За търсене, не съм го търсил. Получило се е от само себе си. Но истина е че така се достигат необичайни и ефектни съчетания на обеми, предмети и цветове.Въздействието – импресионистично . Френските импресионисти, особено Клод Моне, много добре са го усещали. – Имало е от кого да уча. Но има нещо, което прибавям и аз, повече по вътрешно чувство, отколкото от разсъдителност. Естествените цветове на натурата. Ето, както е тук /в първата картина/, пожълтяващата зеленина на превала на лятото и ярко жълтото за началото на есенния сезон. Дръвчета като забодени над керемидено червената скала, преливаща в пътя, срещу който в далечина вече се изправя синеещата под синьо небе планина. Е, не мога да не се радвам на тези находки. Повярвайте ми, съвсем спонтанни.
– Мъчите се да изгоните от картините си всякаква мозъчна дейност. – Професорът се засмя в поощрителна усмивка .
– Е, то се разбира от само себе си, с мозъка си може ли някой да рисува. Дори в преносен смисъл. Излиза изкуствено, маниерно. Познавах един френски художник: Андре дьо Сегонзак, потомък на графска фамилия, изключително умен човек.Той направи опити за такова "мозъчно рисувалчество", но нищо стойностно не се получи. И сам се отказа. Върна се на изпитания начин на изграждане на живопис в стил постекспресионизъм, пак умозрителен, но с участие на много повече пориви и емоции.И картините му си тръгнаха като в младите му години.
– А тук на втората картина едно огромно дърво на два ката захлупва хилава и рехава постройка. Ще се строполи върху пътя и няма да може да се минава. – Този път се обади професорския син Борис Димитров Митов, като че да реабилитира с положителната си нагласа здравия разум.
– Борис, Борис...На вас ли да казвам, че тъкмо такъв ефект съм искал да предам. Дървото, по силно от човешкото творение. След време тези дъсчени скелети ще изгният. Те са от "мъртво дърво". А живото дърво все така мощно и предизвикателно ще стърчи над дъски и пирони.
Стопанката заяви, че за нея най-силно въздействащ е третият акварел.
– Тая белота на токущо разцъфнали след стопения сняг дървета, тези две "бели спретнати къщурки", падащи под диагонал и разположени точно срещу разцъфнал люляков храст. Такава жизнерадост , такива надежди вдъхват.
– А ние с теб, Калина, смисълът та смисъла. Един "отепелен" съветски поет, Евгений Винокуров беше огласил един уличен лондонски художник:
"Срисовал я так,
Пускай я алкоголик.
Не надо смысла, сер".
– Теб май те хвана конякът. Що за пропаганда на алкохол и буржоазно изкуство. Нали щяхме да правим от бай Кочо соцреалист.
– Е, на оня свят и такъв мога да стана. Но за тоя ще си остана с моите си акварели.
Така и приключи тази визита.
Моите предстояха.
– Абе, Кочо Щъркелов специално ми се обади да ми поиска съдействие в нещо, където и ти можеш да помогнеш...
– Слушам, – вече бях избърсал очи, стреснат от ранния звън на телефона. Тогава телефоните пищяха като на аларма, не като сега с мелодия на Моцарт или Шуберт.
– Ами ето какво. – Борис Митов, или "Калината", както го наричахме в приятелски с псевдонима на майка му, поетесата Калина–Малина, обичаше зевзешките предисловия за загрявка вместо утринна гимнастика. Но този път се оказа стегнат като на военен рапорт:
– Та накратко: Кочо Щъркелов предчувствал, че скоро ще напусне света и наизпроводяк иска са се сбогува с картините си. У него почти нищо не останало. Той ги дарявал, продавал, част от тях са унищожени били от влага, мухъл и пожар след бомбардировка. И сега иска да види де що останало у частни лица в техните домове. Ако притежаваш ти някакви негови акварели или имаш роднини и познати, които по някакъв начин са се сдобили с такива – да му уредим срещи със собствениците. Няма да досажда: само ще ги види и ще си отиде по живо по здраво.
– Аз лично нямам. Дядо ми беше запазил някакви профили с молив, набързо нахвърляни от Щъркелов, но той беше немарлив и не ги запази. Но аз знам притежатели на негови акварели и ние непременно ще ги посетим.
– И за още нещо моли. Старостта го е налегнала, сърцето му е отслабнало, краката не го държат, ломбаго ли ишияс са го сковали и той едва мърда крака. Та да го хванем под ръка, ти от едната, аз от другата страна и да го заведем до мястото на срещата.
Така се и уговорихме. Първо, по адресите на Калината, след това - по моите.
Веднага да кажа, че по линия на бащини и майчини връзки с културни дейци, Борис знаеше доста притежатели на Щъркелови акварели. Повече от 10.
Хванахме под ръка олекналия, опосталял, плетящ нозе близо 80 годишен старец - и къде на такси, къде на крака, предприехме този своеобразен поход към неговите вече подраснали чеда сред приемни родители.Като го гледаше човек с тези треперящи крайници много трудно можеше да предположи, че това е бил някога енергичен и плодовит виртуоз на четката.
За краткост, и поради избледняване на събитията и в моята вече старческа памет, няма да обозначавам всички адреси и лица, които посетихме. Те ще се подвизават под номера, както се номерират картини в изложба.
На първия адрес се натъкнахме на акварел близък до приведения тук
– Ой, тук е паднала капка. И е размазала на ситни точки цялата долна част на акварела.И то не е френският поантилизъм на Сера, а опустошение на капката. А тази долна хълмиста част трябваше да се катери на стъпала към къщата с жълтия стобор. А върху него дърветата, издигнати от по-ниски постройки и храсталаци да контрастират в синьо, бледо синьо и зелено .
– Мен по–скоро ме смущават сините корони на дърветата. Какви са тези сини дървета? – обадих се аз
– Ами нали нощ се спуска. Освен това, аз търсех съчетание на контрасти:синьото и жълтото не се понасят със зеления цвят и сякаш изтръгват от сън пейзажа, вливайки в него динамика. Още повече, че отдолу се здава момиченце с набодено на прът пране: тя е в пъстра носия, където червеното дава напрежение и динамизъм.
– А какъв е смисълът на всичко това? – този път се обади Калината
– Смисълът? – Във всичко това, което ви казах. И той отлита с лекотата на акварелно петно. Така смисъл, какъвто искате вие, изказан в думи, няма. Има следа, останала вътре във вас, ако я има разбира се, и вие я почувствате.
В дом №2 стопаните се познаваха със Щъркелов и тутакси постлаха бяла престилка на масата и наредиха чашки, мезета и бутилка коняк, както обясниха, за специални гости.
Всички гаврътнаха чашките-напръсници на екс и стопанинът, университетски професор с лиса глава и пенсне на носа, поде:
Дете на моите години
Ти няма да си вечно млад.
Ще минат, може би години,
Ще станеш старец белобрад.
– Само една поправка ще внеса: – Не "може би", а "сигурно". И както ни виждате с професора, станахме белобради старици. – Понечи самият автор на този някогашен шлагер. Толкова популярен, че с него започваше и свършваше, кажи речи всяка гулайджийска разпивка.
– А хубави бяха тези вечери в Чамкурия и Лъджене. Те направо лягаха на вашите акварели, бай Кочо. Ето тук. И ни показа три акварела на Щъркелов, релефно отделени върху бледозеления тапет на стената.
– Е, винаги съм обичал да рисувам къщи. Особено тези, построени от истински майстори на родната архитектура, като Кольо Фичето.
– Вероятно сте търсели диалог между архитектура и живопис? – вмъкнах се и аз в разговора.
– За търсене, не съм го търсил. Получило се е от само себе си. Но истина е че така се достигат необичайни и ефектни съчетания на обеми, предмети и цветове.Въздействието – импресионистично . Френските импресионисти, особено Клод Моне, много добре са го усещали. – Имало е от кого да уча. Но има нещо, което прибавям и аз, повече по вътрешно чувство, отколкото от разсъдителност. Естествените цветове на натурата. Ето, както е тук /в първата картина/, пожълтяващата зеленина на превала на лятото и ярко жълтото за началото на есенния сезон. Дръвчета като забодени над керемидено червената скала, преливаща в пътя, срещу който в далечина вече се изправя синеещата под синьо небе планина. Е, не мога да не се радвам на тези находки. Повярвайте ми, съвсем спонтанни.
– Мъчите се да изгоните от картините си всякаква мозъчна дейност. – Професорът се засмя в поощрителна усмивка .
– Е, то се разбира от само себе си, с мозъка си може ли някой да рисува. Дори в преносен смисъл. Излиза изкуствено, маниерно. Познавах един френски художник: Андре дьо Сегонзак, потомък на графска фамилия, изключително умен човек.Той направи опити за такова "мозъчно рисувалчество", но нищо стойностно не се получи. И сам се отказа. Върна се на изпитания начин на изграждане на живопис в стил постекспресионизъм, пак умозрителен, но с участие на много повече пориви и емоции.И картините му си тръгнаха като в младите му години.
– А тук на втората картина едно огромно дърво на два ката захлупва хилава и рехава постройка. Ще се строполи върху пътя и няма да може да се минава. – Този път се обади професорския син Борис Димитров Митов, като че да реабилитира с положителната си нагласа здравия разум.
– Борис, Борис...На вас ли да казвам, че тъкмо такъв ефект съм искал да предам. Дървото, по силно от човешкото творение. След време тези дъсчени скелети ще изгният. Те са от "мъртво дърво". А живото дърво все така мощно и предизвикателно ще стърчи над дъски и пирони.
Стопанката заяви, че за нея най-силно въздействащ е третият акварел.
– Тая белота на токущо разцъфнали след стопения сняг дървета, тези две "бели спретнати къщурки", падащи под диагонал и разположени точно срещу разцъфнал люляков храст. Такава жизнерадост , такива надежди вдъхват.
– А ние с теб, Калина, смисълът та смисъла. Един "отепелен" съветски поет, Евгений Винокуров беше огласил един уличен лондонски художник:
"Срисовал я так,
Пускай я алкоголик.
Не надо смысла, сер".
– Теб май те хвана конякът. Що за пропаганда на алкохол и буржоазно изкуство. Нали щяхме да правим от бай Кочо соцреалист.
– Е, на оня свят и такъв мога да стана. Но за тоя ще си остана с моите си акварели.
Така и приключи тази визита.
Моите предстояха.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 86