–


         –   Ей този там, на последната маса в ъгъла, точно под прозореца.
         – Е и? Този там дядо, дето смучи  павурчето гроздова.
         – Не, сливова! Друг концентрат  той не признава. Инак си е на червено. Във всякакъв вид и количество. И кислятина с чепките да е. Не е маханджия...
          – Е ти какво си се вторачил в него: най-  старец  като старец, дори не от тези на Рембранд.
           – Горещо, близо си, художник, може би не Рембрандт, но от тази порода. Не го ли позна. По вирнатото  чело, по дългите прави коси, по издадения напред нос и тази гърбинка, която го навежда към масата?
               – Нещо ми напомня. Актьор май. Кочо Кисимов, а?
               – Пак си близо, но не попадаш. Кочо е, от Константин. И на възраст е като Кисимов. Но не е  нар.арт. Константин Кисимов, нито нар. художник от червенковския съюз на художниците, а само художник, без титли, без отличия, всички отнети  отпреди десетина години, но художник! Дай Боже...
                – Не се сещаш?
                – Аз не съм като теб, племенник на плеяда художниции, отрасъл като в картинна галерия, а прост любител–дилетант, на всичко отгоре и с двойка по рисуване, знаеш колко ми писа нашият  даскал  Минчо в Ловеч...
               – Докачлив си, не бива така...Този старец неугледен, в протрит костюм и  смачкана връзка като парцал на шията не е някой друг, а КОНСТАНТИН ЩЪРКЕЛОВ    
                – Ах,и таз хубава, никога не бих се сетил...
                – Той! Най–големият  наш акварелист, възможно и сред най-големите в света. Защото малцина са големите майстори на този жанр – крехък, уязвим, изисква постоянна поддръжка. Неговите акварели се търсят  навсякъде в чужбина...
                  – За Константин Щъркелов не  ми разправяй, аз го знам много преди теб, защото е идвал и у дома при дядо ми...и дори ме е държал като петгодишен на колене...
                  – А мен ме е кръстил. Той е мой кръстник. И с това цял живот ще се гордея.
                   – Боре, ха да не се надпреварваме като парвенюшки сноби кой "по", "най". И двамата се прекланяме пред  този човек и талант, та да одумваме нашето познанство с него...
                

                  Така, в това невзрачно кръчме на Иван Асен 2, беседвахме зад чаша видинска гъмза, с моя съученик от Ловешката езикова гимназия и партньор на шах  БОРИС ДИМИТРОВ МИТОВ. Син на виден литератор и публицист с прякор ДЪБЪТ, Димитър Митов и кръвен родственик на плеяда  художници Митови, сред които чичо му Антон беше признат ас на българската живопис и учител на няколко поколения именити художници. По решение на семейния им съвет  Борис  пое пътя на математик. Обясняваше го така:
                – В България никой не е прокопсал в изкуствата. Най-малко в живописта, знаеш, скъпо и трудоемко изкуство. - Я си хвани  един положителен занаят в ръка, да не зависиш нито от държава, нито от родители. –Каза баща ми. – И ме джаснаха в математиката. – Там и английският от езиковата ще ти  помага. – Така се и реши  моята съдба.
                – Но ти и за живописта имаш вкус и умения.
                – Да, но аз нямам талант като чичо ми Антон или този  човек насреща и съвсем не ми се усмихваше кариерата на художник фрий–лансър. Останах си само с интереса, вкуса и като теб – с дилетантски познания.
                – И много по–добре.
Знаеш съдбата на дядо ни Кочо, нали...
                – И още как! Баща ми беше спуснат отгоре в комисията на ЦК по делото "Константин Щъркелов.
                – Дело, що за дело, един безобиден художник, само  на пейзжчета и букетчета във вазички, тук таме  портретче или интериорче, какво разгневи толкова  партийните величия?
                 – Точно това, което казваш – неговата "безобидност". Те смятаха това за  формалистичен и естетски  уклон в изкуството, отклонение от партийната линия:  трудовият  човек, социалистическо строителство, знаеш тия работи. Вместо това индивидуалистично самоизтъкване и самолюбуване...
                – И техните художници, казано на  техния език, имаха такива уклони – да кажем, в жанровете несвързани с  политиката. Да речем Стоян Стоименов, Стоян Венев, Енчо Пиронков, колкото щеш...
                 – Да, но те не бяха изтънчени, естетически изкусни, не парадираха с аристократичен вкус и майсторство и си бяха соцреалисти по партийна линия...
                  –А примерът на съветските живописци: те имат цели школи  до соцреализма. И там са  се изградили световни майстори: Пластов, Машков, Кончаловски...
                 –Те са си "съветските другари", ние сме си ние – по-католици от папата. А към дядо ни Кочо се  прибавяха и други обвинения.
                  –Има си хас. Компанията на Царя? Та там се числяха и Ал. Балабанов и Елин–Пелин, някой от чичовците ти?
                  – И това. Партийните величия, както ти ги наричаш, смятаха, и не без съгласието на  англичани и американци, цар Борис за  проводник на на фашизма в България и неговият тесен кръг за  фашистка агентура.
                – Каква агентура дядо ни Кочо, той едвали е чувал за национал-социализъм и хитлеризъм. На него му дай да си рисува акварелите  и да "цока винцока" /ЕЛИН-ПЕЛИН/ .
                  – Естествено, никой няма да заложи на такива като него "агентурни поръчения". Такива  ще се разпищолят на първата чашка. Има и завистници в Съюза на художниците. Не последна роля изигра и Богомил Райнов.Но  тук  чашата наклониха органите, знаеш кои.Изведнъж си спомниха, че акварелите му се търсеха в Германия и Австрия, че от там е получавал поръчки, че съответно са му плащали солидни суми за картините... направо, почва за шпионаж. Нищо конкретно, естествено,  дядо ти Кочо просто не става за това, но удобно, под ръка – разкрития та шпионски мрежи, на скрити шпиони, буржоазни "отрепки" сред хора на изкуството, техническа интелигенция – всички, които имат връзка със запада и не са "предани на идеята другари" – партийни членове.
                – Той дори като последен бедняк, харамия не може да бъде "класов враг".
                – Да, но подозрение има, а подозрението при тези хора е равно на ФАКТ. Те са мислили и процес  да му скроят за шпионаж и национално предателство.
                 – ???
                 – Не се очудвай. В тези органи работят  много  хора, които искат нашивки и звезди върху  пагоните си. Ами отървал се е. Я Тодор Павлов, я Енчо Стайков, най-вероятно Карло Луканов са се сопнали: "Абе оставете го  на мира този сиромах човек, да си рисува там картинките. До там ли опряхме: и него да правим враг.И то зорлем"
                – Дори се очудвам на толкова разумна позиция.
                – И там има по-благоразумни хора. Но противниците на  дядо ни Кочо пак са  си взели своето: изключили са го от Съюза на художниците, отнели  са му грамотите и наградите, ожулили са го и материално с някакви задгранични хонорари...
                – Малко ли е?
                – Естествено не. Но не е унищожение. Все пак  ПРЕД-АПРИЛСКИ дух: на старостта, болестите и сиромашията да оставим да свърши  нашата работа, другари. – Хитро ми намигна Борис.
                  Сега се удивлявам на тогавашната ни юнашка дързост: как сме си позволили такава откровеност. Но това беше тъкмо месеци преди Априлския пленум и ние вкусвахме плодовете на все  още забележимата либерализация на режима.
                  – Какво ще кажеш –да отидем при дядо Кочо, а, ше му се представим като негови  почитатели.
                   – Добре, но някаква профилактика не е излишна: ти има ли какво да губиш по кариерна линия. Защото за мен, математик, това е безразлично. Но ти си на идеологическия фронт?
                     – Аз пък имам гръб! - сега си давам сметка, че съм бъркал в жиците с високо напрежение, но тогава бях самоуверен до къдравия си перчем. – И двамата ми родители са "заслужили борци", аз самият съм  ремсист последен випуск.
                 – Добре, отиваме. Само че, виж какво – тук Борис мина на шепот – само да не научи нашият съученик ОГНЯН ДОЙНОВ. Разбираш ли...той прави партийна кариера и... за нас не е съвсем безопасно.
                 – Дадено. С Огнян, впрочем, освен шаха нищо не ни свързва, а  по време на шах, такива неща не се говорят.
                  Както в приказките: речено сторено. Отидохме ние при дяда си Коча.
                  – Аз-з ма-а-й трябва да си тръ-хх-вам. – Завалено започна той.
                  – Няма проблем. Аз ще хвана  бай Коста отляво, ти - отдясно и "напред о, парии презрени" – Борис обичаше революционните изречения.
                

                  Нарамихме ние дяда си Коча и тръгнахме по дългата улица на източна София. Тежичък се оказа нашия дядо. Известно е, подпийналите, завалящи крака, повече тежат.
                – Нн-ие от де сс-е  пп-о-зз-нн-авв-аме.
                – Вас др. Щъркелов цял народ ви познава...
                – А ние сме с народа си...– находчиво добавих аз.
                – Да, знаят ме още, помнят ме, хубави акварели  рисувах, нали?
                – По-хубави не сме виждали. – Едновременно отговорихме с Борис.
                 – Но пак си останах сиромах.
                 – Обичайно за художник. Дори нарицателно е станало СИРОМАХ БАРАКОВ. – Тук и аз реших да блесна:
                 – "Бездомният, дом няма да сгради, самотният сам своя път ще мине" - Рилке в превод на представител на вашето поколение – Николай Лилиев.
                – Да, така стана и с мен. Сега зад мен са  акварелите, пред мен – огромна дупка под открито небе. Не е за рисуване, но за могила  става.
                 – Какво говорите, има много хляб във вас още,др. Щъркелов. Ние  чувствахме с Борис неуместността на това "другарю", но нали бяхме все пак комсомолци.
                 – Баш хляб няма. Нищо не излиза от ръката, трепери.Очите с пердета. Моето време мина.
                – НА КАРТИНИТЕ ВИ ТЕПЪРВА ЗАПОЧВА.
                 Така се и сбогувахме със стареца, оставил в сърцата ни свиден спомен.