Вече  съм забравил подробности, но един  есенен следобед   се натъкнах на Ал.Геров в една от няколкото Лозенски пивници. Беше тежко пиян с люлееща се глава и издадена брадичка, върху която капеше от носа. Той повтаряше като заклинание: – Не  идва дяволицата да ме прибере. И глава блъсках в стената  на карцера, и вени рязах  с вилица – не ще и не ще. Тя си има любимци смъртта, заплюла си ги е, цанила си ги е, молепсала си ги е. И не отива при тях, а те препускат към нея  като омагьосани.
                    – Анджак, ти не си омагьосан. Сама магьосница, душата на поета не се поддава на магия, хипноза  и  сугестии. Ти ги знаеш тия работи...
                    – Да, затова тя и не заиграва с мен. – Тук крайно време беше  поетът да снеме  мокрото си яке и с несигурна ръка да го метне върху  насрещния стол. Не случи: то  се  струполи на мръсния под. Лошо  знамение.
                   – Мерне се в черно наметало от насрещен дувар, подаде си пипалата от  земята, облещи се  в луната като в огледало  и не се чу, ни  видя.
                  – Ами ти още не си й клиент. Не си узрял за нея: още не си си свършил работата тук на  земята. Макар и да й ходатай – тук направих недвусмислен  намек, че поетът твърде често я поменува – още не сте се опознали  в близък допир. С една  дума  НЕ ТЕ Е ЗАЛЮБИЛА. – Това не се понрави на поета. Той едва не блъвна изпитото в лицето ми, но отчетливо  изрече:
            – Смъртта не признава  ред. Тя е сляпа за страданията и глуха за воплите на страдащите. И взема  живота не по закон, а по женски каприз. Не случайно на  повечето  езици е от женски род.                                – На немски е в мъжки: der TOD
                    – Вярно, но те немците са бамбашка. А и аз не казах "всички", а повечето, което и правилото.
                     Тук сметнах за уместно да  цитирам Сталин в изказване  пред Де Гол:
                     – EN ТOUT  CAS C*EST LA MORT QUI GAGNE/във всеки случай смъртта е, която на края печели/  
                    – Сталин често се е срещал смъртта, често я е и предизвиквал и за мен мнението му тежи. Но доста преди да ми кажеш неговия  афоризъм, аз съм знаел това. И затова съм спокоен, че тя ще си свърши работата, КОГАТО НЯКОМУ ДОЙДЕ ЧАСА. Както и да си повтаряме: "Да минует      меня чаша сия".
               Но на поета  в оня миг  не му беше до лингвистични спорове. Главата му натежа, шапката падна от лисеещото теме, син-зелен той се просна на скамейката  зад масата. – На ти сега среща със смъртта, щом толкова я ухажваш, злорадо си помислих –но  нужното направих, извиках персонала, една от  посетителките се оказа медсестра и с два свирепи шамара го върнаха  към омразния му тукашен бит..
                 За пореден път смъртта се отвърна от поета, но не престана да го преследва по цялото му "ходене по  мъките".
               В този момент аз осъзнах,  че Геров като малцина поети в световната литература, да кажем – Фернандо Песоа, Ал. Блок и Р.М. Рилке - се намираше  в особени отношения със смъртта.
               То е свойствено на всички  поети:  това заиграване с ТАНАТОС, понякога  изследователско, най-често психопатно. Не знам поет, крупен или посредством, когото тази тема да не е вълнувала. И у нас: като почнем от Ботев и свършим  с Веселин Ханчев.
                    При някои свръхчувствителни и психолабилни  творци  такова вглеждане и ослушване  в  смъртта, като с лекарска слушалка, стига до  постоянен лайтмотив на философските търсения   на ръба на параноята  и  депресивната маниакалност. И подобно на децата  те се мъчат да  разглобят  играчката на чаркове  с безумната надежда, че  ще разберат какво я движи. Или наивниците, които вярват, че ще разгадаят  времето, прониквайки в часовниковия  механизъм. Така поетите  проследяват  нейната работа в самите тях, както  истинските природоизпитатели като Пастьор и Сеченов, които  най напред пробват експериментите върху себе си.
               В този смисъл   поетите  старателно отбелязват  всяка нейна стъпка и дискретен ход. При това с физиологически подробности, достойни за лекарска епикриза –  с добросъвестно проследяване на  процесите.Подобно на Р.М. Рилке, който   минути преди последния си дъх описва вледеняването на ръцете, изпотяването на челото, стопяването на  вътрешните органи. Или Алфред дьо Мюсе, пак в сонет, симптоматично, нали,  описва  постепенното, но необратимо   отлитане на живота с разпада на плътта и волята.
                   Не случайно, свръхчувствителни и внушаеми,  поетите  живеят с "примка на шията", някъде само  декларирана воля за  "вечно небитие", другаде в съвсем реално посягане  върху себе си.
                Но и без друго  посочените  събратя на Геров, както и самият той, изпитват  притегателен  интерес към  тази мистична материя.  Не само в познавателен, но  и  в експериметаторски план.                   Нещо повече. Той директно  директно черпеше от нея енергия и някакво  поривисто, преодоляващо препятствието на разума вдъхновение.
                Безспорно, с  голяма доза  мазохизъм, застрашително  за  творческото достойнство:
              " Ето мойте гърди, пронижи ги, смажи ме!
Удари ми юмрук, събори ме в калта, подигравай ме!
Аз не съм защитен от линия Мажино.
Нямам повече сили от свойта съдба да се браня.


Мой живот, ти, зъл вълк, ти, снежнобял гълъб,
обичам те тъй хищно, като паразит.
Обичам те, живот, и да умра не бих могъл
поз плачущите есенни звезди."
                И не без психопатни самовнушения:
Александър Геров


БЕЗИЗХОДНОСТ

                    На Александър Вутимски

                "Защо тъй рано трябваше да разбера,
                че да живеем, е безкрайно унизително.
                Сега е свършено. Аз трябва да умра,
                да се простя с живота, който така обичах.


                В тази безмилостна епоха, в която всяка стъпка
                е свързана с позорни унижения,
                една-едничка мисъл ме опива:
                да мразя, да презирам, да убивам.


                И да умра, трева ще никне върху гроба ми.
                Човешки крак ще тъпче върху нея
                в часа, когато слънцето ще грее
                и влюбените птици в клоните ще пеят.


                Бих изгорил на прах телото си,
                но хората енергията ми ще хванат.
                Дори на хищник да ме стори бог,
                в зоологическата градина ще попадна.


                Навън минава уморено здрача
                и мойте сълзи капят върху масата.
                За себе си ли плача аз сега
                или за хората, в които мойта вяра е угаснала?


                Вземи ръката ми, кажи, че аз се лъжа,
                кажи, че ние с теб не сме тъй лоши,
                кажи, че хората все пак са си добри -
                аз искам в твойте думи да повярвам."
1937Александър Геров
       
            Но главното е  неговата  сила "не от мира сего", неговата  енергетизирана до плазмен субстрат  чувствителност.
             И подобно на Л.Н. Толстой  той я  обхождаше по всичките й тайни и явни  пътеки. Засичаще я на пресекулки, дебнеше на кьошета.  Той я  пробваше на вкус: "трапчива и горчива", на мирис : "с дъх  на мухъл", на външен вид: "чепата и костелива";преболедувал я е ведно  със Смирненски и Вутимски  в  премяната  на "жълтата  гостенка"; срещал я  очи в очи  при  драматичните обстоятелства на нелекия си живот, "без да се познаят", излизал е на прага на дома си срещу и  за" взаимен поздрав".
              Много рядко ще се намери у Геров стихотворение без скритото или явно присъствие на смъртта.
                Затова тогава в оная незабравима среща в Лозенската пивница аз  му дадох право на последна дума в инцидентния диалог.Авторитетът  му по въпросите на смъртта   беше  абсолютен  и неопровержим. 
                В поетическото наследство на Геров ние  ще открием   биокартография на смъртта по примера на Л.Н. Подобно Толстой, който  дебне  смъртта и в "СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ", и върху смъртния одър на брат Коля Константин Левин – Коля от "Ана Каренина" и в "Трите смърти", и Александър Геров има своя картография на смъртта.
На птиците: гълъбът и славеят. Спомняте си: "Най хубавата гълъбица днес неочаквано умря" и гълъбът, верен на дълбокия си ивстинкт за "щастие, за мир и плод", който скътан на покрива "цяла седмица гука" по нея. Славеят, на когото в предсмъртен  вопъл "секва в полет песента"; Самотата, която  веднъж при инцидентна среща поетът нарече "репетиция на смъртта"


САМОТА
Да си самотен в този град,
където всичко е нетрайно,

            където хората дружат

            без искреност, без скръб, без тайна,

            

            където сградите стоят

            и в тъмнината бдят и слушат -

            това е най-страхотният,

            необясним, убийствен ужас.

            

            Трамваите по мен реват,

            от релсите излизат, гонят.

            На всеки светъл кръстопът

            блести зелената им броня.

            

            Автомобилите в нощта

            летят, фучат, хипнотизират.

            И на широкия площад

            локалите са алчно зинали.

            

            Какво изгубих на света?

            Приятели? Другар? Любима?

            О, истинската самота

            понявга е необяснима!

            

            Дано не дойде този ден,

            когато сам не ще изтрая

            и ще се спъна изтощен

            пред колелата на трамвая."

             Това е същата тази САМОТА, когато  на поета се  приисква "на първия  случаен срещнат" да каже "о мисли за мен" като токущо спомнен покойник;
в  бомбоубежището, където смъртта  се дочува  с  гърмежа на падащите бомби. Докато дойдем до неговия шедьовр, който може да украси антология на световната поезия:
         
НАЙ-ХУБАВОТО

                    Най-хубавото на смъртта
                    е туй, че идва ненадейно.
                    Поемаш въздух със уста
                    и се унасяш постепенно.


                    И постепенно става леко
                    на мозъка ти разрушен,
                    че тръгваш много надалеко
                    и все ще стигнеш някой ден.


                    1956

           Това стихотворение, сраснало с Александър  Геров като  негова поетическа легитимация е изцяло основано на предположения, неопределености и  виртуални допускания.   
               – Далеч не винаги "смъртта идва ненадейно".Много повече са случаите на мъчителна смърт.
                – А това че се "онасяш постепенно" не непременно е  с поемане въздух в уста.
                 –Ако "зозъкът е разрушен", няма  как да се знае става ли му леко или мъчително.
                  –И кой ще каже "надалеко" или "наблизо" тръгваш, щом и  мозъкът вече не може да установи това.
               –  И къде "все ще стигнеш",  ако този  "някой ден" е в неопределено бъдеще  – можеш  изобщо да не стигнеш.

                  И именно  поради тази си подчертано неуточнена семантика  стихотворението действа като излято и издишано  като издихание на смъртно легло

                Без съмнение Алексансър Геров е значим – и като,  поет, и като личност.  Може и да не е на висотата на идеализма  и   сила  на художествено   въздействие  на нашите    поети класици, но с  равно на тях  усещане за  присътствие в духовния живот на българина.
              При  радикално  леви убеждения  за устройство на обществото , с неприемане на капиталистическия  ред  и откровено  недоверие към    буржоазния начин на живот и бит, той не стана партиен поет. "Хлеба ради"  можеше да пише детски стихчета, но и за  най-високи материални привилегии не прописа агитационно-пропапагандистки за социалистическото строителство. Прекрасен познавач на съветската поезия и личен приятел  на някои от първите й творци, той не пишеше "по съветски с българска перодръжка", както съветваше българските поети един секретар на ЦК по  въпросите на литературата и изкуството /Митко Григоров/. Дори на фона на политически неангажирани поети като Ат. Далчев и Николай Лилиев такова нулево участие в  политика и  партийно строителство – за ДС и апаратчиците   е подозрително.  Което  и  не беше убягнало от вниманието  на органите.
               Тук привеждам диалог със следовател на ДС по този повод:
          – И този ваш "поет от Бога", кой го беше нарекъл така?
          – Нашите литератори са си научили от вас урока и не "поменуват името Божие напразно".
           – Както и да е... та у този, меко казано, съчинител, как не се отрони една добра дума за партията, за нейните ръководители Димитров и Коларов, за нейната роля в антифашистката борба? Вие сигурно приветствате това?
             Дойде ми наум да  покажа познания за това време, познато от семейството ни  "заслужили борци срещу фашизма и капитализма": "Ами, оланкулу, нали вашите другари от Москва пращаха директиви до партийните организации да спрат с  антифашистката пропаганда и изтъкват възможности за  германо-съветска дружба. Но ангелът-закрилник ме спря. От устата ми се отрони нещо тривиално, безлично и  не толкова опасно:
          – Ами това са си ваши, вътрешно–партийни работи. Вие си възпитавате кадрите, вие си ги калявате в борбите...
              – Да, има празноти и пропуски в нашата работа.Ще сигнализираме другарите от "Агитация и пропаганда" при ЦК на БКП.
             Да съдим, както обичаха да казват в ДС - ПО ДОКУМЕНТИ.Ето неговият "политически манифест" в годините на  ремсисткото бойно кръщене:


Александър Геров


МАНИФЕСТ

            Слушайте вие, спекуланти, съдии, висшисти,
            дето всичко научихте и пак не разбирате нищо:


            в тези безмилостни дни - жестоки и подли -
            ние живеем с несломимата воля за подвиг.


            С наште очи жадни и халюциниращи
            ние виждаме светли лица и безкрайни градини.


            Здрави са нашите корави, мазолести длани.
            Ний не очакваме пенсия, нито тихо житейско пристанище.


            А вие, които всичко си присвоявате
            и от време на време милостиня ни давате


            и със доволство на своя живот ръкоплескате,
            вие ще видите чии бяха Ботев и Левски


            в някоя сутрин, когато денят експлодира
            в буря от блясъци, мъка и жажда неспирна.


            От свойте незнайни гробове те ще възкръснат
            с иглянки пушки на рамо и саби на кръста


            и ще прегазим ние тази отровна съвременност
            с жалките хора, с лъжите и хищната бедност.


            Страшен ще бъде за вас оня час на пожарите,
            в който сърцата си млади ний ще изгаряме,


            за да изхвръкне из тяхната огнена пепел
            новия свят - необятен, свободен и светъл.
1940
Александър Геров

             Нещо да има тук за "крачките бойни" на БКП, с които да  крачи поета /Хр. Радевски"/; поради липса на олио  и наличие на "хляб от мъката по–чер" да се обявява "съюз със СССР" /Вапцаров/.  Да, стиховете са детски несръчни, чувствата, лиснати като негодна за пиене вода,  настроения  по-скоро банални за онова  време на предвоенна немотия, но положително не по  дерективите на партията–хегемон.
            А ето как изглежда "пламенният ремсист", който не след много дълго ще трябва  по линия на "младежкото БКП" да организира и провежда саботажни  действия срещу българския фашизъм.
             

Ето мойте гърди, пронижи ги, смажи ме!
Удари ми юмрук, събори ме в калта, подигравай ме!
Аз не съм защитен от линия Мажино.
Нямам повече сили от свойта съдба да се браня.


Мой живот, ти, зъл вълк, ти, снежнобял гълъб,
обичам те тъй хищно, като паразит.
Обичам те, живот, и да умра не бих могъл
поз плачущите есенни звезди.

Ето мойте гърди, пронижи ги, смажи ме!
Удари ми юмрук, събори ме в калта, подигравай ме!
Аз не съм защитен от линия Мажино.
Нямам повече сили от свойта съдба да се браня.


Мой живот, ти, зъл вълк, ти, снежнобял гълъб,
обичам те тъй хищно, като паразит.
Обичам те, живот, и да умра не бих могъл
под плачущите есенни звезди.
             Да, слабосилна, охтичава декларация за жизнелюбие. И  тя не самостоятелна, явно в общ припев на "пилешки протест" с  Ал.Вутимски;  нестиковки   на рееща се като ранена птица мисъл, вероятно на психопатна почва: живот ту вълк, ту снежно  бял гълъб;предизвикателно невежествено е признанието за любов към живота - "хищно като паразит"; това съвсем недалновидно попадение върху  "ЛИНИЯТА МАЖИНО" като крепост на самоотбрана;не само  не защитила поета, но и не спънала фашисткия завоевател  до самия Париж.
              Нещо повече. Поетът, който се бие в гърдите като наш съвременник  "със струяща червена кръв  в жилите" не се е дори ослушал за "вярната партийна линия", изразена в топлото  приветствие от Москва досежно  "поредната победа на райха".
              Да не говорим за  пропуските в гъстата хроника на историческите събития. Създава се впечатление, че поетът хабер си няма за "Мюнхенският сговор, за  съвсем "незнаменитата" според съветския поет/Ал. Твардовски/ война СССР - Финландия; за подялбата на Полша; за войната по въздуха с Великобритания.  Съветския съюз.
                Създава се впечатление, че поетът  е навсякъде другаде, но  не "тук и сега";  че той преживява живота по собствените му  думи "като на сън"; че  вестникарските новини го раняват "като остриета в жива плът".
                А има ли физическа реалност    която той да обитава по влечение на сърцето  –  пълноценно, без оговорки и обяснения, без налучквания на  бягащата дума, на   замотания в кълчищата  на капризни мисли изказ. Има  ли такава площадка  на  Геровската  поетическа спонтанност?
                Да, има, ВЕЧНОСТТА.