Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.10 19:01 - ПОД БРОНЕЖИЛЕТКАТА НА ПОЗИТИВИЗМА
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 117 Коментари: 0 Гласове:
0




              За последен път го видях година преди неговата  кончина, тътрещ крака, с придружител. Млад   снажен левент,повече от  метър над него смаления и прегърбен  до  детски ръст.Къде от  годините вече 99, къде  вероятно от инсулт.Всички, които го тачехме като учител и възпитател на няколко поколения литератори, ни се искаше  да  надживее акад А.Т. Балан, поне един  пълноценен  столетник в професията. Да пусне корен  на дълъг живот   сред  питомниците на гилдията,  но не би. Отиде си на две крачки до финалната лента: 99 и 10 мес.
               Нададох ухо като селска сваха:
                – И вие още работите? Не е ли време да си починете. В света има толкова интересни неща. –Подхвана младежът.
                  Говорът на патриарха провлачен и пресипнал, но бодър и отчетлив. И за моя изненада на висок глас, несъизмерим с физическата му немощ. Още не "сдал багажа", както тогава  казвахме за  преклонните старци, които все още се държат.
                    – И как ще престана да работя!? Това значи да умра. Не взема ли молива, не просна ли листата на масата, не наредя ли от лявата си страна книгите и пособията, които ще ползвам, и   не  почна ли да нареждам букви , думи в стройни и четливи изречения – значи, пиши ме вече умрял. Мен едно изписано изречение ми доставя радост, а 100 – 200, книга - "веселие и ликование", както пеят свещениците.
                 – И винаги има за какво да пишете? Питам ви, защото  писателите все  се оплакват от изчерпаност на темите и поводите. Няма за какво да пишем. Няма кой да ни чете, казват.
                   – О, те  не са истински писатели. Истинският писател, пък дори само пишещ човек, винаги  е  готов  с тема като войник на задание. При мен въпросът е  не е  "какво", а кое предстои: по-напред,  по-назад ,  належащо , кое може и да почака. И следя, как узряват  темите, как се изпълват със смисъл и съдържание. Като добре поливано цвете. И то е радост.
               – Е, ашколсум - искрено се възхити левентът.
                –   Аз винаги съм зареден с материал за работа и никога не съм се оплаквал  от оскъдица на замисли.
                – Значи и сега пишете нещо... – не много възпитано младежът го погледна във влачещите се крака – един вид, какво ще пишеш, като не можеш да ходиш.
                – Как не, – патриархът  не обръщаше  внимание  на  нещата, несвързани с плановете му и се направи на незабелязал  нахалното младежко подмятане. – Аз имам  много нови материали за "Психографията на Яворов", готвя преработено издание на "Кирил Христов", издателството ме подпира  за  трети том "Български фолклор". Кога ще смогна със всичко това, аз си знам. Но щом главата ми е цяла, щом ръцете ми се движат и мога  да се разположа без  болежки  на стола – какво може да ме спъне.
                 – Сега вече правят специални ортопедични столове. Измислени са стативи за  писане под лек наклон, и "уро цайс" за работа  отблизо за щадене на очите...
                  – Това  са гевезещини, за пишман–пишещи. Който се е посветил на този занаят, а аз вече 70 години, откакто го  работя , е нетърпелив да пише, а не да се наглася за удобно писане. Писането трябва да си  бъде трудно. Да оказва съпротива.Да  изсмуква нови и нови сили за преодоляване. Тогава е истинско. Иначе боза.
                 – И не се уморявате? – младежът  явно не усещаше границите на приличие.
                  –Има кога и къде да почивам – вечност.
                 –   За "кога", разбирам. Дано е по-късно. Но за "къде" любопитствам.
                 –   За "къде" има кой да се грижи. Този, който "храни слепите пилци", за когото казват, че "бил добър за всички", който ни  дарявал "с любовта на отца", в каквото и положение да се намираме.
                  – ???
                  – Да, младежо, Господ Бог. Макар и да не съм мистик. Как му казват сега – "езотерик".  Но знам, че го има. Защото ме е спасявал не един път.
                    – Толкова ви обича?
                    – И вас обича, момче младо. И майка ви и баща ви. И дядо ви, и баба ви.  Стига да изпълнявате дълга си към него.  А с моя начин на живот и работа, аз го и преизпълнявам.  Нещо като "ударник на изследователския труд", казано по днешному.
               В най–лошия си физически вид, след инфаркт или инсулт, с толкова сурови изпитания и в толкова добра кондиция! Дай Боже всекиму. Защото аз го знаех и в зрелите му, и в старите му  – неизменно добри години. До 80, а и отгоре, той  беше във форма на 40–50 годишен, със ситна, но бърза походка, понякога ускорена до подтичване,  с енергични движения на ръцете, като на диригентски пулт. Пълен със жизнени сили и устрем. Сега това се нарича ДРАЙВ  и  със свойствената многозначност на  английските думи, тя изцяло ляга на физическия му образ.
               – Тялото никога не ме е предавало. Здраво момче се помня винаги. Здраве  съм  наследил от няколко поколения знаятчии от Русе, Разград, Шумен.Изобщо, и по-късно го забелязах, ръчната работа е много полезна  за здравето. И не позволява празни, разяждащи отвътре мисли. А  издържливост, корав дух предприемчивост  – и по женска линия: и мама, и баба, а помня и прабаба си – всички издържаха на работа, немислима за сегашните  домакини. Особено градските. И трудолюбие!Мързелът по нашите  краища бе срам и позор. Пред очите ми е бил винаги примерът на Дядо  Славейков: "Момче, ума си събери" или "Пенчо бе чети... Пенчо го мързи", найвече: "Туй да ти е все в ума:опитай се пак; бий, не срещнеш първи път – опитай се пак".
               Ние, една групичка около сп. Септември, винаги  сме се питали за неговото здраве и дълголетие:
               – Яде орехи с мед - изказваше предположение един.
               – И баща ми яде, а го  е налегнал диабет, склероза и цял букет старчески болести. Не, той си има  любовница и  тя го подмладява и вдъхновява...
                – Стига бе, възразявах, как се пишат тези томове с  такива палавости. Освен това е и стар. Това е такова напрежение на сърцето, че се  стига  до  "ВЕНЕРИКУС МОРТУС"...
                  – Много се движи  човекът. Все пеша ходи. Все е на педал. Няма пороци: не е като нас да пушим и пием. На чист въздух: синът ли снахата ли с  вила на Витоша – закръгляше дебата най-мъдрия сред нас – покойният, всенародно познат и признат Стефан Продев.
                 Удивление будеше  и  огромното му творческо дело. – Кога ги пише тези книги, кога ходи по редакции, кога идва в института за обсъждане. А още деца, внуци. Чувал съм, че сам си готвел - българската кухня  му била  тлъста и мазна. Чудо човек – не преставаше  да се удивлява критикът Здравко Петров.
                 И външно колоритен. Някак стилен, функционален и пределно събран, той изцяло отговаряше на латинското изречение:ВСИЧКО МОЕ НОСЯ СЪС СЕБЕ СИ". Никакъв луфт или процеп в стегнатото му, пружиниращо  тяло. "Вагарец" наричат такива  в неговия край, имайки предвид  вътрешна мотивираност и целенасоченост  във всичко, което излиза от ръцете му.
                А  из–под  тези ръце  със сурови длани и възлести  пръсти  беше излязло  много и в най-различни направления на литературната наука. И понятно защо провокиращо оценки и присъди.
                 Едни суперлативни. Главно сред "пипкавите труженици" на цеха: заради  огромното му "събираческо" дело ерудиция,  диапазон на изследователски интереси и пр.; до пълно отрицание на  неговите способности, достижения и приноси. При това   сред  най-различни по политически  настроения кръгове. "Естетският  марксист", така   критикът Пенчо Данчев наричаше близкия ми приятел Здравко Петров,  го наричаше  "бездарно трудолюбие"; самият Пенчо Данчев, вероятно имайки  пред вид разнообразното му дело – "литературен хамбар". А един бивш ремсист от търновско потекло,  дипломат, доста над  културното и умствено ниво на  статистичните  апаратчици– Йордан Големанов – зае позиция на  полицейски правоохранител: "Псевдо-учен  и реакционер, на когото Партията милостиво разреши да пише".
                 Владимир Василев, когото винаги съм приемал за най-неподкупният и уравновесен съдник в литературата и литературата среда, даде според мен най– приемливата  характеристика: "Зависи  как  възприемате нашата работа: ако имате вкус към  дълбоката изследователска работа, монографии, студии в области, официално утвърдени като значими за науката, примерно  фолклористика, теория на литературата, световни имена като Гьоте или Ларошфуко – естествено неравномерен като всички нас  по качество, но полезен, дори насъщен за ориентация в проблема, за добиване на някакви специални знания, справки и пр. Но ако  търсите  в него "оперативника" – литературен критик – нищо съдържателно, публицист - посредствен и конюнктурен. За мен той винаги е бил  консултант–справочник и като такъв в извесетен  смисъл – незаменим. Аз съм му благодарен. Дори за малкото, което ми е дал. Представете си: буря, в открито море, лодката ви се люшка да ви потопи, и вие отнякъде зървате светлинка, гребете по-мъжки и се оказвате на сушата, спасени".
                В редките мигове, които съм крадял от  по-силно поглъщащите го научни занимания, той  е  бил изключително добродушен и услужлив.При това,  което за мен винаги е било по-важно – далеч по-сладкодумен от писанията си.  Навярно е  дал дан  на народопсихологията от  родния североизток с  достатъчно политическо честолюбие, но и с трезва оценка на  възможностите си. Хем  да се закачи на последния  влак в едва мъждукащата  върху   последен фитил буржоазна политика, хем да си даде сметка и равносметка: "Веднага като станах министър, разбрах, че това не е моя работа. Вместо със своите си ръкописи трябваше да се занивам с някакви  чужди, едвали някому потребни преписки, да хабя маса време по коридори и канцеларии, да управям работите в прогимназии и гимназии... Това никога не ми е било присърце."
                  Той беше бекомпромисен позитивист в своята литературна наука. С някакъв особен свой юридически подход: като научни доказателства приемаше само факти и свидетелства, подкрепени с документи. А и тях, проверявани за автентичност. "Защото - обясняваше той -  с развитието на копирната техники и със всякакви такива технически хитрости, фалшифицирането на документ, ако не са  със стойност на  парични знаци и  лични  паспорти, не е  бог знай колко трудно. Пък  сега ги няма ония честни научни работници от миналото като Беньо Цонев или Йордан Иванов.Те  си даваха  труда да проверяват – кой документ фалшив, кой, преправен, кой натъкмен за случая.  Аз искам  факти и документи  от първа ръка: писма, дневници, ръкописи.  Вече влезли в книга, те стават вече "вещи втора употреба", полуфабрикати: не знаеш кой ги е носил, не знаеш  къде са се  въргаляли, какво съдържат, с какво са били обработвани.
                    И много се гневеше, като му кажеха, че и той се опира на  косвени  данни и откъслечни цитати, че  да се защищават тези с  само с автентични факти е просто невъзможно, те не винаги се запазват, стават жертва на природни бедствия – наводнения, пожари и пр.
                 – Да,  отстъпления има, но не систематични – и никога в разрез  с  научната реалност, почиваща  върху здрави документални основи.– Отсичаше с решителността на  полицейски инспектор.
                 – А  да вземем областта с която най-много сте се занимавали – фолклористиката. Вие като учен –  какво е мястото ви, в какво качество  присъствате в този   фолклорен масив. Не сте изпълнител, не сте хороводец, не сте диригент на  самодеен хор. Ако имат значение тези творби на народния гений, то   така,  както  са   родени – непосредствено, сами по себе си да въздействат. Затова  те нямат дори и писмени текстове, а се предават устно, слухарски, от  певец на певец, от разказвач на разказвач – ако е народен епос... Ученият може само  да  навреди на тяхното непосредствено възприемане и затова по-скоро е излишен, отколкото нужен.
                – Ученият  е този, който ги прави достояние на културата, който в това безредие на  текстове от различни краища  на страната     и диалектни  региони  -  ги прави възприемами и използваеми.  Не е без значение и тълкувателния коментар върху тях, по своему нужен в процеса на обучение.
                Несъкрушим в постановките си. Стълб на науката. Порта към познанието.  Това му го зачете и тогаващния научен секретар на института впоследствие именит профусор, лауреат на Хердерова премия – Атанас Натев, сам достатъчно подготвен в  немскоезичната литература. Нарече  го без всякакви уговорки – "ПАТРИАРХ НА ГЕРМАНИСТИКАТА", единствено въз основа  на неговата книга върху  ЙОХАН ВОЛФГАНГ ГЬОТЕ. Книга едвали толкова значима и  във фактографско отношение, но  "Дядо ни Мишо е  гаранция за  научно качество" – се обоснова  проф. Натев.
                  И позитивистичният му гняв се  изливаше като горяща лава върху главите на  сиромашките  критици-импресионисти".
              –  Сиромаси, се нахвъпряше върху тях дядо Мишо, защото си нямат нищо  друго, освен голи впечатления и набързо скроени оценки. И една  единствена обосновка:"Аз така мисля"  или още по-предизвикателно: "Така ми изглежда". – Ами, оланколу, като така мислиш и така ти изглежда, що не си идеш в кръчмата с  пияни глави да си споделяш мислите и впечатленията, а си дошъл тук  в храма на науката.                    – И ги цъкат едни такива   антрефиленца, щъкащи  като  насекоми сред  вестникарските материали, пък се и подписват с едри  букви като "Кандидатите  за слава" в комедиите на Иван Вазов. Надничарчета. И каква книга ще стане дори 100 такива да събереш. Що за авторитет? Това го може всеки  втори човек.
                   Или: – Е, и такива, дето се наричат есеисти. Есеист е Плутарх, есеист е Монтен, от  писателите  на 19 и 20 в. Андре Мороа, за такъв като  Пол Валери не съм сигурен, че може да се нарече есеист, а тук цитат от тях,  няколко възклицания за големия талант на автора, чат-пат  междуметия "ой" и "ах", няколко изречения за връзка  на  пасажите и – ЕСЕ.
                И същевременно  съвсем непретенциозен  към материалните  условия.
                – Мога да пиша от всяко положение: на маса, стол, на скут, върху възглавница – както съм и писал в затворническа килия, когато са се смилявали да ми дадат хартия и молив. / За разлика от килията на Вл.Ил. Ленин , където  на пролетарския вожд са били  осигурявани всички писмени принадлежности и справочни материали, правилникът  на вътрешния ред на нашите затвори забраняваше изрично достъп до тях/.
                  И заедно с това "отходчив, не помнящий зла"/Тостой/. Той не таеше злоба към своите джелати. Не замисляше пъклени  планове за разплата. И дори някак великодушно им прощаваше, пак по своя "позитивистки" начин:
                  – Те си вършат работата... А на моето  възражение, че много им е лека и печеливша тази работа, отговаряше не с аргумента на  Хана Арендт за "баналността на злото", който всъщност никого сред нас затворниците не убеждаваше; а  с добросърдечното: - Ти искаш ли да си на тяхно място?
                – Аз не съм мистик, езотерик, метафизик. И освен на качествата си и трудолюбието си на друго  не се надявам. Пък и да ти призная честно – не особено са ми и на сърце. За друга, тяхната реалност, може да се окаже, че нямам качества и сили. Затова  тази – в която съм  се родил, в която и ще склопя очи. Дай Боже  –  по–късно.
                  –  Затова сигурно, точно в затворнически условия, сте превели максимите на Ларошфуко. Вашият позитивистичен подход  Ларошфуко  довежда до откровен цинизъм.
                 – Това беше единствената френска книга, която не знам как се  беше запазила. И ме засърбяха ръцете, отвикнали от работа. Колкото до Ларошфуко – циник–нециник, и на двама ни е могъл да се окаже полезен.
                      Но джелатите не мислеха така:
                   – А какво ще кажете за нашия стар познайник проф. Арнаудов. Оплаква ли се от нас. Споделя ли  с вас колегиални спомени от затворническия живот? Копае ли ни гроба, с една  дума-ме запита   опекунът  на моя следовател, мастит ДС началник – Стоян Тарев.Вероятно знаеше, че др. Тодор Живков, може би под влияние на дъщеря си, бе почнал да проявява доброжелателност към академика и се бе замислил, как може да се отрази това на кариерата му.
                   – Напротив, не таи злоба. Дори  ми е казвал, че само сте си гледали работата.
                    – И вие ли смятате така?
                    Въпрос явно изпитателен и провокационен. Какво да отговоря?
                    – Мога само да кажа, че не бих желал да бъда на такава работа.
                    – Е, одобрявате или не нашата работа, НИЕ  ПАЛАЧИТЕ, КАКТО СТЕ НИ НАРИЧАЛИ  ПРЕД АКАДЕМИКА, НЯМА ДА ВИ ПОЗВОЛИМ ВАШАТА ВРАЖЕСКА ДЕЙНОСТ. – С което се и разделихме, по начина, който не веднъж съм описвал.
                    И сега ми е пред очите  този закъснял, но все още размахващ копие, рицар на позитивизма.  Добре че не са му се  паднали вятърни мелници и винени мехове, а безобидната, всичко търпяща литература. Зад дебелата броня  на своя позитивизъм той оцеля – и като човек, и като политик, и като учен.  Това тогава беше възможно. 
                 



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 47202
Постинги: 180
Коментари: 33
Гласове: 56
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031