Тази последна  мащабна творба на Сергей Василевич Рахманинов е орисана на драматични поврати .Харесвана, нехаресвана, премълчавана, отново озвучавана, писана и дописвана на 3 пъти  –  все  в кулминацията на възлови събития на миналия век:  Първата  световна,  всеобщата криза на  европейската цивилизация от края на двадесетте години, началото на Втората световна. Този Четвърти концерт за пиано и оркестър сякаш  изригва като вулкан във връхни, разсипващи се  в  пламтящи  огньове  октави. А после  се спуска като лава  с придиханията на  блузови  дактили и амфибрахии  по  заблатено плато. И съвсем скоро по нанадолнището на  апокалипсиса  до  постмодерното ни съвремие.
                     Рахманинов е имал усещането, че пише творческото  завещание. Ако изобщо  има кой да го  слуша  след ядрена катастрофа. А и да има, то между  потомци  с други светогледни  нагласи и нрави. Такива, които  разбирайки го  поне на  половина, ще оставят другата половина  от  възприятията си за  познавачи и майстори на  съвременна интерпретация.
                  Сякаш ги е предугаждал поименно: снощните   главни изпълнители на неговия 4-и концерт за пиано  и оркестър –  диригентът Валерий Георгиев и пианистът Денис Мацуев.
                    И да кажем веднага: те  рязко се отличават  от  интерпретацията на самия  Сергей Василевич в запазен, за щастие запис  с неговото изпълнение от 1940 г.
                   Там където изобретателят на  нова  композиторска и пианистична техника се е старал да запази напевността в духа на  христианските хорали, там вчерашните интерпретатори, наблягат на дисхармоничните и дисонансни  секвенции , на синкопиращи  въздишки и вопли по окончателно загубения свят "от вчера"; там където издънката на  древно аристократично коляно  запазва  хладнокръвна стойка и стоицизъм пред надвисналата над света опасност, използвайки  размерени тактове, контрастиращи на ударно звучащ оркестър, Георгиев и Мацуев  правят всичко възможно да  демонстрират в звукова калейдоскоп, налудно  кръжене  на масите около разгоряла се клада  на индивидуалистичния бунт.
               Това  едвали  е по волята на  руския  класик, зажаднял да види отново  съсипаната си  от войната родина.На   европееца, търсещ  хармонията в хаотичните стихии на епохата, На истински вярващия православен христианин, подел Божие дело на земята.
              Но  то не е и против неговите философски  и естетически възгледи.
              Може би не тези на    Рахманинов, последователя  на маститите си  учители, Чайковски, Римски- Корсаков, Глазунов    –   от Петербург и Москва, Рахманинов с операта си "Алеко", с романсите си  на текстове от  руските класически поети, авторът на Първия концерт за пиано и оркестър.
             Но със сигурност   тези    на  Рахманинов визионерът и езотерикът, предусетил европейските революции, и политически кризи, бунтът на нечестивите човешки множества .
                  Георгиев и Мацуев  като че са  се  вслушали във волята на големия творец и човек, закупил  със  свои средства изтребител за червената армия.В гласа  на Рахманинов с щедро христианско сърце –  благодетеля на  изпаднали в нужда съотечественици. Те са станали съзвучни  на   Рахманинов до болка обичащ родината си   страдалец и изгнанник..
                Прекрасно  осъзнали   мисията си на съвременни творци и дейци на културата, Георгиев и Мацуев ни правят съпричастни към  РАХМАНИНОВ 2017.