Не бих желал читателят да остане  с впечатление  за  АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ  като изографисан  образ  на мислител и държавник. Само по себе си то звучи като  гавра с човешката съвест  от рода на ХИТЛЕР – ВЕЛИК  ВОЕНЕН СТРАТЕГ  или СТАЛИН – ВЕЛИК МЕНАЖЕР. Всички  усещаме, че дори и да има  частица истина в това, то тя е затрупана под толкова дебел  слой  античовешка  престъпност и мерзост, че  добри думи за  тези изверги не могат да се кажат.
                   И  по количество  на човешките
 жертви,  и  по мащаба на идеологическите цели, Александър Цанков много отсъпва на  главните  злодеи на ХХ в.По такива показатели той дори  не достига  по-умерените и  не толкова кръвопролитни диктатори от втория ешелон  променящи социално-икономическото статукво с  някои диктаторски из;епки– такива като Франко, Салазар или Пилсудски.
                   Но за малка България, за  обилно  пролятата  кръв  през   продължителни периоди на робство, войни, работнически бунтове и  селски възстания – неоправдани.
                  Затова, както  мислителните способности на А. Цанков в социално-икономическия проект, така и цената, с която  тя  е платена в аванс – неговата кръволощина, най вече в  тяхното  злокобно съчетание – вопият за обяснение.
                 Това е дновременно усложнява  задачата, защото силно увеличава факторите и обстоятелствата, които трябва да се имат предвид. И същевременно я опростява. Защото дава възможност за по-тясно еднозначно   решение
                   И то се свежда до  деконструкция на този  силно субективизиран  образ –  да му  се окастрят  клишетата, главно негативни  и недоброжелателни, да  проумеем какво стои зад него. Както е казал нашия поет : "Да пробваме с тази история"/Никола Вапцаров/.Или друг един  също поет, но  много по–древен  "без злоба и раздразнение "/Хораций/.
                   Затова, верен на  своята  дилетантска потребност да излушвам и други мнения, се допитах до по–компетентни и осведомени съвременници и в някакъв смисъл – колеги на Цанков.
                   Ще започна с по-неизкусения в политиката, но значително по-пострадалия от нея  Акад. Михаир Арнаудов. Кръволокът вече се е бил скътал в Аржентина, докато  стълбът на родното литературознание,  се е валял на наровете на Соф. централен затвор, по зла чест и на мен познати. Без сержантите –надзиратели   да си  дадат сметка, че  пред тях е литературоведско светило.
                    Министър   на народната просвета в кабинета на Иван Багрянов, осъден от т.н. Народен съд на доживотен затвор и  пуснат на свобода след застъпничеството на руския учен Николай Державин, той до края на живота си проклинаше мига, в който е бил изкусен от политиката и отлъчен от единственото, което му се отдавало, по неговите думи "безвъзмездно и безплатно – къртица в научното дирене".
                    И тъкмо в този  дух  даде той своето тълкувание на казуса А. Цанков.
                    "С него  се познаваме  от годините  между двете световни войни. И двамата минали през всички етапи на университетската кариера: от млади асистенти, и двамата порядъчно облисели, до професори, когато от главите ни падна последния косъм и когато изправяхме глави една срещу друга можехме да  се огледаме, като през огледало, в лисото си теме.
                 Къде сбърка той.  А там, където се провалих и аз –политиката. Подобно на алкохола тя никому не прощава. Той си беше един перфектен  академичен учен. И то не в университетски кепенци. Както и аз, той се интересуваше и от съвременността и правеше много успешни опити да осветли със средствата на полит-икономията възлови събития – войните, революциите в Русия и Европа, появата на диктаторски управления ... Вярно, този качествен труд интересуваше малцина, главно негови колеги и опоненти, с него не можеха да се вдъхновят човешки маси за социална активност. Но той самият като преподавател, трудовете му, които наред с научните си приноси, представляваха и чудесно учебно помагало, безспорно бяха стойностни.
                 И изведнъж този стойностен човек се втурна в политиката. Влезе в интриги, заговори, сплетнически истории. Тогаво съвсем го изгубих от погледа си  Докато  една утрин съзрях името му във вестника: ПОБЕДА НА ДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ  СГОВОР – АЛ. ЦАНКОВ МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ. Какво стана след това, знаете и без мен, но за меН  съвсем очевидно той не се справи със задачата. И на сговора, и своята лично.  Не можаха да спрат  левите сили в България. Комунисти, земеделци, радикали се бяха устремили към дъжавното управление и можеха да пометат всякакви там сговори, цанковци, ляпчевци. Цанков с военните от сговора се опитаха да ги спрат  Първоначално, от дистанция, след това - с предотвратителни удари за сплашване, но без резултат.Това силно разгневи управляващите. Особено Цанков, който  изживя неуспех и като учен. Неговата "профилактика с мека сила" също не мина. И тук той практически развърза  ръцете на военните да нормализират положението. Те не си поплюваха, колеха и бесеха. Но те бяха в сянка, никой не ги знаеше. А Цанков беше име. И с международен авторитет. Самият той добре го експлоатираше  чрез лекции, статии, книги, не само у нас, но и в европейски страни. И всичко това му се върна като с бумеранг. Той обра пишкира на всички замесени в събитията, на него се извади това зловещо име КРЪВОЛОК.
               Въпреки това, знаейки неговата известност в Германия и Франция  и оповавайки се на неговите възгледи за независимо от великите сили и  техните  вождове тоталитарно държавно управление, цар Борис  беше склонен да го направи премиер вместо безличния и слабоизвестен Багрянов. Възпря го социалистът Кръстю Пастухов. – Ваше величество,– му казал – със Цанков премиер вие ще настроите не само левите партии, но и цяла  селска България срещу себе си. Много по-подходящ е Багрянов  , тъкмо там, където търсите опора – селското стопанство. Багрянов – тамън за тая работа: селски чифликчия, земеделец, и то от Добруджанския регион, толкова невралгичен от патриотична гледна точка.
                  Всички тези работи са ми отблизо известни. Знам ги като участник в събитията. Нали самият аз  влязох в кабинета Багрянов.
               За чест на Цанков той веднага отказал всякакво премиерство. – Вие силно преувеличавате, ваше величество, моето германофилство и популярност на  учен в Райха. Аз наистина съм за по-твърдо държавно управление. Но съм радикален противник на комунизма, най-вече от болшевишки тип.  Наистина съм проявявал интерес към националсоциализма като идеология, но съвсем не одобрявам мното страни  на практиката му, особено  в окупираните  страни. Например, аз никога не бих провел антисемитската програма на фюрера. А като премиер вие тъкмо това ще искате от мен. Именно защо съм ви - и хитро подмигнал.
                   За кой ли път на нас двамата се преподаде урок:НАУКА И ПОЛИТИКА НЕ ВЪРВЯТ ЗАЕДНО. Той се вслуша в този урок, сам сложи край на политическата си кариера и ламтежи за власт. И знаейки, че с прозвището "кръволок" по цял свят няма да има съд, където да му се размине, благоразумно емигрира навън. А аз не се вслушах и сам виждаш какво ми се случи.
                    – Слава Богу, леко сте се отървали.  Знам, че  просветният министър на Франция при Петен е бил екзекутиран.
                    – Е ти пък, чак до колаборационизъм  не съм стигал.
                   – Ох, комунистите не правят такива тънки дистинкции. Просто сте имали късмет.
                    – Късмет имах не аз, а българската наука. – И толкова  широко  се усмихна,  че  и аз разбрах неговата самоирония.

                  Другият беше Димо Казасов, чиято  широко известна политическа, гражданска  и публицистична биография,спестява необходимостта от  специално представяне.  Ще  спомена само, че в  годините на нашите няколко разговора от  1976 – 1978  – макар умствено и  емоционално  завидно запазен, той вече не беше в най-добра физическа кондиция.  Ходеше бодро, но с цяло тяло опрян на бастун  и с глава извита  по гривата на шахматен кон: най-неудобното положение  за сън.
                – Аз и не спя почти – като че прочете от погледа ми моя тактично премълчан въпрос: 2, 3 пряко сили 4 часа + половинчасова "сиеста" на денонощие ми  стигат. Не  за възстановяване на силите, тях вече няма кой да възстанови, а  за свестяване: да  разбера, че още не съм умрял.
                – А останалите 20 ч. ?
                – Това ми е и проблемът. Някога не оставях ни минута луфт: я краката ще работят, преодолявайки километрови разстояния, я ръцете, заети в ръкописи на   статии и книги,я очи  за гледане, я уши за слушане; не оставаше нищо в мен празно, незаето, неупотребено. Но дойде старостта, а тя се  оказа дълга  и недъгава. Главно прешлените на тила и врата: почнаха за се извиват като подкова...
                – Аз си казах като шахматната фигура кон...
                – И това върви – окуражи той  едва проходилото ми образно мислене. – Макар от шаха да знам само как се местят фигурите и  да съм виждал  Алехин  в Амстердам през 1938.
               –  О, тъкмо тогава там се е провеждал най-крупният шахматен турнир с 8 най-силни  шахматисти в света – АВРО– турнир, както го наричат.  – Реших да блясна със знанията си.
                 – Да, оказахме се на  една маса в ресторант на брега на централния канал. Нали знаете, Амстердам много наподобява Венеция.Направи ми впечатление, че от руснаците всички се наливаха с водка-зубровка, такава беше  на мода тогава, а единствен той не пиеше.
                  – Не се  очудвайте, - намигна ми руският шампион: - Пиех много. Имал съм и запои. Но ги гонех с работа, пишех книгите си. И такова халосническо пиянство не познавам. Но сега - "Завязал"/Отказах се/- жизнерадостно се изсмя Димо Казасов, като че сам той бе извършил този въздържателен подвиг. И поясни като за такива "несмышленыши" като мен: – От тогава разбрах две правила за употреба на питиета. Първото, да се пие на много малки глътки, както правят дегустаторите и второ, да не се оставяш на вълните на  започващото опиянение: на мига още някакво умствено занятие за "излизане от положение". За мен писането. Дори на гуляи, юбилеи, тържества тези около мен са ме забелязвали с малко тефгерче, в което нанасях всякакви "бабини дивитини".  И погледът бистър, и главата чиста , и слух остър.
                    А сега как сте с тези "параметри на здравето" – за да покажа на  мастития политик, "че ученото си е учено".
                  – Как, на крака съм, мога да се самообслужвам, макар и с усилия. С очила виждам, макар и с перде на окото; само с ушите – беля; не чувам добре;  имам слухов апарат, но не го нося ; не за друго, а да избягна принудено нахалство: да тикам микрофончето в устата на събеседника. Неловко, нали, и не особено прилично. Затова, говорете ми, колкото можете по-високо.
                   – Аз много се интересувам от една  известна политическа фигура, с която вие десетилетия наред сте  бил  свързан и с която сега никой не иска да признае познанство.
                    – О, имате предвид АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ – без много обяснения се досети той.
                     –Именно. Нали вече ви казах, че доста съм се мъкнал по следствия и килии и не веднъж, не дваж – оперативниците, демонстрирайки праведност и хуманизъм, са ми изтъквали. – "Имате късмет, че сте при нас, "КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ПАЛАЧИ, както ни описвате в дневниците си; да бяхте при наказателните отряди на Александър Цанков или в полицията на Дочо Христов – съвсем друга песен щяхте да пеете. Ако бяхте останали жив, разбира се." – Та наистина, такава одиозна фигура ли е  бил  този "спасител на царството, отечеството и гражданския ред", че да бъде наречен кръволок?
                    Тук Димо Казасов  за дълго потъна в размисъл. Явно събираше мисли, стрелкащи се на различни посоки.  За него, оратора  сладкодумеца, разказвача, от когото думите се лееха  като по пълноводна река, това беше необичайно и рядко. Много по-трудно е било да бъде накаран да замълчи. Но той заговори и вече не можеше да бъде спрян.
                   – Между нас и Александър Цанков има нещо много-много общо, като родени под  звезди-близнаци. – Ние сме били почти връстници, година в година: той роден 1879, аз 1880; и двамата сме "северняци" - той от запада, аз от изтока; и двамата произхождаме от занаятчийски родове; много общо има и  във всички етапи  на  нашего ученичество: от първолаци до вишисти; политическото ни развитие с разминавания, но  с една първооснова: социал-демокрацията и социалистически убеждения. Приличахме си и външно, макар той и да беше по-висок – но такава лиса глава, с  мустаци и брада, сега се наричат – катинар;  по-глас, високи баритони; по  реч - говорехме и двамата, като че четем лекции на студенти; дори по потомство – и двамата с дъщери. И без да сме поддържали особено близки отношения, в политиката сме вървели поне до време заедно, като две  непресичащи се  успоредни прави.
                    – Но – тук беше и върхът на моята ученост, която не знам защо допадна на патриарха, самият аз сега, освен момчешко перчене, друго в нея не намирам;– Но  известно е, че успоредните прави се пресичат в безкрайността...
                    – Защо чак в безкрайността. Тъкмо безкрайността е плашилото на политиците, защото е сигурно, че  тъкмо за там  те не са. Тях  само да паднат от власт и никой с добра дума не ги споменава, а ти – безкрайност, вечност. Това е за  философите. И там с ограничения – за най– могъщите  духове сред тях.
                    – Ако правилно ви разбирам, вие сте имали  сходни черти и свойства още в началото на политическата ви кариера.
                     – О  да! Има съвпадение в самото начало – ние почти едновремено  пуснахме  лодките си в откритото море на политиката.
                      – И само толкоз?
                      – Не, разбира се. Имахме сходства и прилики във  философското ни светоусещане, в политическите ни възгледи, в икономическата платформа на управлението. Както казват марксистите – В НАДСТРОЙКАТА.
                       Например, ние се схождахме в  две основни  точки. Първо, и двамата бяхме крайно недоволни от обществения строй в страната, с огромните за нашите мащаби имуществени различия. Особено селото – главният материален ресурс на капитализма, станало курбан на икономическия ръст на  богатството на капиталистите. Градската беднота, фабричното работничество, подложено на хищна експлоатация...Ние бяхме убедени, че капиталистическият строй е над  барутен погреб. Много  близо до точката на експлозия.
                   – И от тук – належащи преобразования и реформи, и то не кръпки и надплатки, а системни, цялостни,  радикални, които не търпят отлагане –  час по–скоро.
                    – И двамата  обаче смятахме, че това не може да стане по революционен път. – "Това  води от един вид насилие до друг вид насилие" – казваше Цанков. "Това разбива държавния механизъм, правната уредба, колкото и да е  несъвършена, определено и самото разпределение  на благата. По правило – хиперинфлация, масово обедняване, което не се променя от факта, че и  богатите  също обедняват. Вие представяте ли си  какво означават   революциони бъркотии за крехкия следвоенен бит на тази страна, за сиромашките  наши къщи и домакинства . Всичко това –  и при най-добро желание, и при най-висок морал, ако щете и при максимален политически талант – много трудно се възстановява, а за оправяне – и дума не може да става. Аз точно по–онова време  съм учил и живял в Германия и на свой гръб съм изпитал до какво  доведоха  там революционните вълнения.  И то при умерени лидери като Карл Либкнех и Роза Люксембург; и при  пословичната дисциплинираност , несъмнени професионални качества на немеца; и при власт, макар и много силно отслабена, но готова на диалог с  масите." – Така казваше той и аз бях съгласен с него – и моят опит и наблюдения от  Западна Европа говореха за същото.
                И от тук, третото, което ни обединяваше: твърдото убеждение, че каквито и реформи, промени, преустройства и пр.да чукат на вратата, то те  МОГАТ ДА БЪДАТ ПРОВЕДЕНИ САМО В АТМОСФЕРА НА ОТНОСИТЕЛНО СПОКОЙСТВИЕ И РЕД. Всяка дестабилизация на обстановката е "смерти подобна" не само  за строя или  политическия режим, но и за самите  реформи и преобразования. Това ще означава гражданска война и само гражданска война – което означава същата първа световна, но в пределите на страната. А като имаме предвид, че цяла Европа ври и кипи – на крачка ще бъдем от  втора световна със всичките й възможни последици. В това бяхме категорични със Цанков: РЕД, РЕД И ПАК РЕД!
                 – Излиза,  че сте били  каруцари в една каруца...
                 – Не съвсем! Ние рязко се отличавахме по методите и подходите на политическото действие. Цанков искаше "РЕД НА ВСЯКА ЦЕНА", КАКВОТО И ДА СТРУВА  ТАКЪВ РЕД НА СТРАНАТА". Той твърдеше, че всяко безредие би дало много повече човешки жертви и материални щети и от най-лошия ред, НО РЕД. И той разбираше реда като  засилване  на  охранителните и репресивни лостове – армия и полиция. Той казваше, че българският начин на възпитание в семейството е бил "пердаха" и  повтаряше куплета на дядо Славейков:"Колко бой, братко мой, колко съм се стряскал...".   А когато  научи за  прибавката  на Ляпчевото "СО КРОТЦЕ, СО БЛАГО", "НО СО МАЛЦЕ КЮТЕК", се осмихваше  под мустак. Затова полицейщината и военщината му бяха в кръвта. Отричайки насилието в Германия и Русия, той дълбоко вярваше, че в България то може да се провежда сдържано , контролирано, в юздите на добър каруцар. За умен човек като него беше недопустимо да не  разбира, че насилието не може да се сдържа и контролира; то може само да се развива, и то злокачествено. Но той се правеше, че не чува този  аргумент.
                      – Може би историята не му е  предоставила време за  премерени решения.
                      – Това не е довод. Един държавник трябва да предвижда последиците от своите решения. А един умен държавник ОЩЕ ПОВЕЧЕ.  Той затова беше и избран за премиер – в очакване на такава "умна твърдост" в управлението.
                    И ние всички видяхме какво излезе от неговия "малце кютек": "Клаха народа, както турчин не го е клал", както писа за септемврийските събития от 1923 г. Тодор Страшимиров. "Палежи и кървища", както ги определи неговият брат в романа си  "Хоро".
                   – А вие на негово  място  как  щяхте  да постъпите.
                   – Аз не съм за неговото място.  За неговото място аз нямам характер, а и авторитет!
                    – Въпреки това – в хипотеза... Макар че историята не познавала "условно наклонение".
                    – Във всички случаи не касапски като него. Щях да увелича контрола върху армия и полиция. Много повече щях да се съобразявам с мненията на  колегите си, особено в регионите на бунтовете. Щях да използвам всички мирни и дипломатични средства, колкото и рехави да са те в такъв момент...
                    – Значи с Цанков сте имали не по-малко различия, отколкото сходства. И през дистанцията на времето то ще  личи още по–релефно. 
                  – О да.  На фона на това, което стана, нашите различия са вопиещи, крещящи.
                 – Аз съм мек, дори мекушав, податлив на влияния, на чужди мнения; той – твърд, непреклонен. Кажеше ли нещо, направеше ли нещо – твърдо зад него, никакви обратни ходове. Като шахматист сигурно знаете правилото "ПИЕС ТУШЕ, ПИЕС ЖУЕ"/пипнато, местено/. Това той неотклонно следваше, без познатото на вас шахматистите: пипане, поправяне, клатене на фигурата...
                     – Само че  в шаха  бели и черни  са 64 фигури.Ни една в повече, ни една  по–малко. А в политиката – тълпи, маси. Там щеш не щеш, ще нарушаваш "пипнато местено".
                      – Но той не нарушаваше. Нито публично, нито в частен разговор той не е признавал грешки и неправилни стъпки. Не изпитваше угризения  нито за 23, нито за 26, не го сепваха кървавите  ризи на възстанниците, плачовете на майки, вдовици  и сестри, дори и доводи на съмишленици и сподвижници. Дори и прозвището си "КРЪВОЛОК" той носеше някак гордо и надменно – едвали не като аристократическо отличие. И  не направи опит да  го разсее. Той живееше под някакъв девиз СТОРЕНОТО СТОРЕНО И НЯМА КАК ДА БЪДЕ ПОПРАВЕНО ИЛИ СМЕНЕНО С ДРУГО, КАКТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕНАПИШЕ ИСТОРИЯТА.
                        – Явно, тук се различавате, а другаде?
                        – Най-съществено се различавахме в отношението към политиката.  Въпреки огромната си практика тук, аз никога не съм се прекланял пред  политическите институти  и вождове. Винаги съм имал към тях скептично, дори присмехулно отношение и не съм се срамувал от  опортюнизма – чужд, а и свой: нагаждането към политическата конюнктура. Затова много са храчели върху ми: безпринципен, циничен, въжеиграч, нагаждач, интригант... какъв ли не...
                    – А Александър Цанков, – не преставах да забивам  показалец в десятката на мишената, пропускайки  естествено неудобния за събеседника  ПРИНЦИПНИЯ ВЪПРОС ЗА БЕЗПРИНЦИПНОСТТА.
                   – Той имаше много сериозно и отговорно отношение към политиката.Противно на мен, който я смяташе за  малък пакостник – той я имаше едвали не за древногръцко божество, не Зевс, но  да кажем Хефест или Арес,божество,  което може да дирижира събития и човешки съдби, да дава направление на икономическо или духовно развитие, да поддържа здравословен ред и дисциплина във всяка дейност и звено  на държавата. Той оприличаваше политика на  градинар: чистещ плевели и бурени, подкастрящ клони и вейки, разчистващ пространство около плода. "ДЪРЖАВАТА ДА СВЕТИ КАТО ДОБРЕ ГЛЕДАНА  ГРАДИНА". И от  него съм го чувал: "ЧИСТО И СВЕЖО КАТО АНГЛИЙСКИ ГАЗОН".
                   – Във ваша интерпретация това ми изглежда много  примамливо, да не кажа на сто процента КОНДИЦИО СИНЕ КВА НОН/условие без което не може/за една държава и нейното политическо устройство.
                    – Да, ако нямаше още една точка на различие между нас.
                    – Аз винаги съм смятал, че каквото и да било добро: дело, постъпка, действие, ако щете,не  може да се постига посредством сила и  волево напрежение. Дори и усилие, и то идва на помощ само когато нещо не е наред. Не че съм Толстоист или последовател на Махатма Ганди. Но винаги някакъв инстинкт, онаследен вероятно от предците ми еснафи, ме е предупреждавал: "Внимавай, тук мирише на кръв,на барут, тук  дебне  разбойник с нож". И веднага съм се отмествал в страни. Нали  са ме наричали  дори  ДЕЗЕРТЬОР.
                 – А Цанков? – аз пак на своето, като зациклен.
                 – Цанков ли?  Цанков беше мой антипод. Колкото аз по вътрешен някакъв импулс, не преднамерено, се водех от  инстинкт, интуиция, вътрешно усещане, това което по  нашия край се наричаше "подадине" /вътрешна предпоставка/, толкова той, обратно на мен, залагаше на  рационалността и науката; той беше истински учен рационалист.Той не можеше да приеме, че има  неща, които  могат да убягнат на разума и научното знание, например  глупостта, най –общото, което ми иде на ума. Че може да има човек, който по каприз ли, по внушение на сатаната ли – може да  действа в своя вреда.
                     – Той не е ли знаел за "ПОДПОЛНИЯ ЧОВЕК" на Ф.М. Достоевски – точно такъв тип, който отстоява правото си на причудлива воля, на иррационално поведение и своеволие?
                      – За пръв път чувам и за автора и произведението. Но примерът е точно на място.Цанков беше толкова последователен рационалист, че  смяташе за невъзможно някой да се противи на неговия изискан, аристократичен интелект. Не можеше да си представи, че неговия ред, постиган с полицейщина и солдафонщина, може да не е изгоден на повечето  хора. А че и дори и да е изгоден, той ще бъде прилаган от хора далеч под неговия интелект, като  емблематичния КАПИТАН ХАРЛАКОВ /убиецът на Стамболийски/ и това да причини неизчислими поразии.
                   – Това е терорът на науката и интелекта, Новото средновековие, за които говорят Адорно и Хоркхаймер  в "НЕГАТИВНАТА ДИАЛЕКТИКА". И Николай Бердяев отстоява  тази теза.
                    – О, то за науката и рационалността си имало също наука и рационалност! – Възкликна патриарха. Тъкмо такъв е случая: Цанков  беше стопроцента уверен, че ако някой е глупав, той  по презумпция следва да се подчини на  него умния и знаещия.  По тази причина, той  твърде много надценяваше умствените способности на българските политици, на полицаите, на солдафоните. И затова съзнателно дори допускаше грешки, надценявайки своето обкръжение и изпълнителски апарат.
                  – ЗНАЧИ – тук  направих аз дълбокомисленото си заключение –  ЦАНКОВ Е  НАШИЯТ БЪЛГАРСКИ "ОТ УМА СИ ТЕГЛИ".
                    – Точно така, момче, не се прави и не желай да бъдеш МНОГО УМЕН. То погуби Цанков. А мен като по-глупав, казвам го  без "уничижение паче гордости" /принизяване по-лошо от високомерие/ СПАСИ.   Той търсеше  интелектуални лайнери, а аз с глупостта си свободно, махайки ръце и крака, плувах в океана.
                   – Той усещаше, че интелектът го прави  твърде ригиден, праволинеен, неотстъпчив. От него съм го чувал, на село истинските  юнаци-бабаити се мерят по това, че "хватат бичето за рогите". Руснаците имат поговорка:"Взялся за гуж, не говори, что  не дюж". На български : "хванал си го за гушата – не  показвай малодушие".  Но пак интелектът не можеше да му подскаже, че ДАЛЕЧ НЕ ВИНАГИ ТОВА РАБОТИ.
                  Димо Казасов  можеше да разказва дълго, подробно и сладкодумно. Като разказвачите от Северна България. "Йордан Йовков е от моя край" – гордо заявяваше той" – и Радичков, само че той е от Северозапада – добавях аз, всезнайкото. Това беше своего рода положително следствие на неговото  подполие,  задкулисие и интригантски талант. Неговото повествувание много приличаше на "буржоазен епос" от типа на  романите на Дикенс, Тролоп, Голсуърти. И на неговия интерпретатор струва много усилия  да изцеди  от  огромния  нагизнал  дунапрен този сух остатък от полезни исторически свидетелства, примесени с точни характеристики на лица и събития.
                   А още повече усилия струват  евентуални изводи, валидни и днес.
                    Първият, касае политическото  насилие като средство за постигане на политически цели. По примера  на Цанков разбираме, че се посигат обратни  резултати. "Ресто, не струва" – както казва нашият обичан поет с изречения за всичко.
                    Второ, по-малко кървав и далеч по щадящ човешкия потенциал, но и противоположния път на демагогия, сега "популизъм", "интригантскияг подход", от който не се срамуваше патриарха – също е неефективен.
                    Трето, при цялото смекчение на политическите  нрави днес, репутацията– името, псевдонима или прозвището  на политика имат значение. КРЪВОЛОК - това е не само прозвище, но и присъда. Човек с такъв прякор се изхвърля от общественото поприще, каквито и качества да притежа, дори колкото и благородни да  са подбудите на неговите действия. КРЪВОЛОКЪТ ЦАНКОВ! Той неохотно и с много уговорки се вписва в национална история.
                  Или много по–пресен пример. "Нищо незаконно не съм направил и сега предлагам правилни неща. Но веднъж изваден ми прякор "мистер 10%" няма как да  ги приложа на практика.
                   И това го казва, може би най-професионално подготвения и литературно надарен  либерално-демократичен лидер –  покойният АЛЕКСАНДЪР БОЖКОВ. Да му мислят сега не толкова надарените, но далеч по-алчни от него  "АГНЕШКИ ГЛАВИЧКИ"
                   И четвърто, практически силно се надценява ролята на пусковия механизъм, ДРАЙВА  на  политическото действие. Какво стои зад него като Аристотелевия начален тласък: рационализъм+научност или инстинкт+ интуиция.
                    В лицето на ИВАН ЙОРДАНОВ КОСТОВ  българския народ  опита с първото. Всички видяха какво излезе.
                     В смекчен вид и с добавка  ЮПИТА   се опита и от царската ни  особа. Същите... л-а
                      Сега се  опитва  направо от шампиона на ИНСТИНКТА И ИНТУИЦИЯТА в живота и политиката.  На гърба си изпитваме резултатите, от ден на ден по–горчиви последици.
                      Остава да се опита с ПОЛИТИЧЕСКИ ТАЛАНТ. Вероятно тази работа също си знае майстора. Талант като Бисмарк, Чърчил, Аденауер, може би Де Гол.
                      Сега и на Запад това ниво е доста паднало.
Остава Китай. Нещо  от от Чан, Конфуций и ДАО сигурно се е предало на политическите лидери. Във всеки случай личи осезаемо  по по-високото  майсторство  в политическото ръководство на страната.
                   ИСКА НИ СЕ ДА ВЯРВАМЕ.