НЕПОСТОЯНСТВОТО
За да започнем да лишаваме смъртта от най -голямото й надмощие над над, нека да приемем коренно различно отношение от разпространеното до сега. Нека я лишим от непостоянността й, нека ходим при нея по -често, нека свикнем с нея. Нека се появява в ума ни по - често от всичко друго. Ние не знаем къде ни очаква смъртта - нека ние я очакваме навсякъде. Да се отдаваш на смъртта означава да се отдаваш на Свободата Човек, който се е научил как да умре, се е отучил как да бъде роб @ Монтен

·                  Монтен е изказал тази мисъл, когато по днешните ни мерки 55 е по-скоро към младите. Но като пресметнем и набраната му наблюдателност и мъдрост, вероятно отговаря на днешните  мои 83.
            И  ето идва миг на първата ни по-осезаема среща на нас двамата през вековете с "ТАЗИ С КОСАТА".
             Неговата стратегия е СТРАТЕГИЯ НА ОПИТОМЯВАНЕ. Което за него означава отнемане на преимуществата на смъртта спрямо  нас. Тя се разглежда като заплаха, с каквато трябва да свикваме, мислейки за нея, усещайки нейната сила, нагаждайки се към нейните ходове, а и капризи.
              Това е пътят на древните владетели, които със слаби ежедневни дози са привиквали организма към отровата, за да не загинат от козните  на своите съперници.
               В някакъв смисъл това е един вид  източно бойно изкуство за преборване на неприятеля. Нещо като  "ЖИО-ЖИЦУ СЪС СМЪРТТА".
              Не можем да не се възхитим на Монтеновото прозрение. Не само тук, естествено. Но тук повече личи  връзката  на разумен, чисто монтеновски  егоизъм и   инстинкт за самосъхранение  с практичния подход  към неизбежен и нерешим проблем. В краен резултат съвсем не малко: ТАКА ЩЕ ПРИВИКНА КЪМ СМЪРТТА И ТАКА ЩЕ Я СВИКНА СЪС СЕБЕ СИ, ЧЕ НЕЙНАТА ПОВИКВАТЕЛНА ЗАПОВЕД ДА НЕ БЪДЕ ЗА МЕН СЪКРУШИТЕЛНА ИЗНЕНАДА, БОЛЕЗНЕН ШОК, УСЕЩАНЕ ЗА  НЕЗАСЛУЖЕНО ПРЕДАТЕЛСТВО.
                И вероятно за неговите 59, за онова време преклонна възраст, за неговия жизнен опит на кмет, военноначалник, учител, писател това е най–добрата стратегия.
                Към  нашето постмодерно време обаче проличават  недостатъци, непълноти  и слаби места  на подобна стратегия.
                Първо,  рационалист, агностик и скептик,   Монтен  не изпитва достатъчно страхопочитание към смъртта. За него тя не е тайнство или дори само загадка, към които  следва да се пристъпва внимателно и почтително, без присъщата на човека грубост, когато  се сблъсква с непознати неща. Това разбира се е стъпка напред по отношение на  библейските  страх и ужас, насаждани  от векове и за векове,  но  още е далечно на философското хладнокръвие и спокойствие  лице с лице с  феномена на смъртта. В неговия подход се усеща сприхавост и нетърпение  за решаване  на задачата, колкото се може по-бързо  и по–ефективно. Дори природонаучния метод му  се струва  едвали не досадна необходимост: той е свикнал да работи  със сурови факти, взети направо от живота и постигани направо от добре работещите човешки сетива.И в това му е проблема, че когато НЕГО ГО ИМА С НЕГОВИЯ ЗДРАВ  РАЦИОНАЛЕН АНАЛИТИЗЪМ, НЕЯ Я НЯМА. А недай си Боже дойде непредвидена, НЕГО НЯМА ДА ГО  ИМА, ЗА ДА СЕ СЧЕПКА С НЕЯ ПО ДОСТОЙНСТВО. От тук и неговата нервност –поне възможното  да направи за ВРЕМЕННОТО СПОРАЗУМЕНИЕ  СЪС СМЪРТТА. Рационално обяснима, такава реакция към нежеланото и непознатото, такава позиция лишава Монтен от най-голямата му сила на писател и философ: свободното и безпристрастно изучаване на предмета за размишление. 
            Второ, пак като агностик и скептик, Монтен се държи  спрямо смъртта пределно отчуждено и настръхнато. Сякаш самата тя непременно   ти желае злото. И най-лошото и непредотвратимо: има  огромна  и  непреодолима сила наистина да  го причини. Затова тя "се сдобрява", обезврежда, опитомява и пр. Което е своего рода техника на магиката, макар и "бяла" и човеколюбива-
                    А ето, тъкмо в наше време се появяват последователи на  толтекската традиция –  Карлос Кастанеда с неговия
 дон Хуан, които разработват съвсем друг подход към смъртта. НЕ ВРАГ, А СЪЮЗНИК. И  те буквално  материализират съвета  на Монтен "винаги смъртта да е пред очите ти"  в  стратегия на неотделим от самите нас  – съюзник. Дори се определя мястото му "от лявата  страна".
             Върху предимствата на такъв подход - в 9-те книги на Кастанеда. Но тук, именно в духа на Монтен, ще отбележим главното: СМЪРТТА Е СЪВЕТНИК. ОТ СМЪРТТА ИМА КАКВО ДА НАУЧИМ. СМЪРТТА Е МНОГООПИТНА И МЪДРА. ДО НЕЯ СИ СТРУВА ДА СЕ ДОПИТВАМЕ В ТРУДНИ И ДРАМАТИЧНИ МОМЕНТИ НА НАШИЯ ЖИВОТ.
             С една дума, въпросът не е да се отърваваме от "тази с косата". Макар и то съвсем да не е лесно. Само каква медицина и фармацевтика са се разраснали на тази основа.Въпросът е от СМЪРТТА ДА СЕ ИЗВЛЕЧЕ ПОЛЕЗЕН ЕФЕКТ. Ако щете то е и в съгласие с движущите сили на капитализма в доброто, което е донесъл.
               Трето, верен на гръцката и римска мъдрост, "СМЪРТ ИМА, МЕНЕ НЯМА", Монтен разглежда смъртта като окончателен и непреодолим предел. Каквото може да се направи, то се прави в границите на  човешкия живот. Друг живот  просто няма. Затова той  прави възможното  да я  отложи. Както вече видяхме за нейното посещение  той разработва цяла стратегия и система на поведение. И най-малко  мисли за себе си в категориите на POST MORTEM. За своето  посмъртно алтер-его, за своето съществувание в отвъдното и пр. За него СМЪРТТА Е КРАЙ. И то край на всички други финални черти и точки. НАЙ–ОЧЕВИДНО ВЪЗМОЖНИЯ КРАЙ.И у гениалния Монтен то съвсем не е изразено по-мъдро и красноречиво от Вапцаровото: "РАЗСТРЕЛ И СЛЕД РАЗСТРЕЛА ЧЕРВЕЙ, ТОВА Е ТОЛКОЗ ПРОСТО И ЛОГИЧНО"./ Вероятно има такава точка, в която всички сме еднакво умни и красноречиви. Когато сериозно ни навести ТЯ/.
              Не че  нашето постмодерно време е внесло нещо много  по-съществено и главното научно  по–достоверно към описаната тук картина. Но то  е съумяло ДА ПРОБЛЕМАТИЗИРА ТОЗИ ФЕНОМЕН "ПОСТ МОРТЕМ".Да разшири неговите граници,  да изгради върху него мощни хипотези и наративи. Да го разиграе в  "научна фантастика" и пр.
              САМАТА ПРЕДСТАВА ЗА СМЪРТТА НЕ Е ВЕЧЕ ПРЕДСТАВАТА ЗА СМЪРТТА САМО ПРЕДИ СТОЛЕТИЕ, ДА НЕ ГОВОРИМ ЗА ПЕТТЕ, КОИТО НИ ДЕЛЯТ ОТ МОНТЕН.
              И каквото и да говорим за смъртта, както и да се утешаваме с нея, както и да я проклинаме, опитомяваме, обезвреждаме и пр. винаги трябва да имаме предвид, че НЕЙНИЯТ СТАТУТ ВЕЧЕ НЕ АБСОЛЮТЕН И БЕЗВЪПРОСЕН.
           И четвърто. Монтен не е имал  някаква визуална представа , видение, образ за смъртта. Как изглежда тя физически: "тази с косата"  "монахиня от женския метох", "гробарят без лице".Това което за съвременните поети е  просто като фасул. "Милосърдната сестра" на Филип Ларкин или "събеседничка" на  стариците у Борис Слуцки, с които "чай пила ежедневно".
             Това вече не влиза в светогледа на Монтен. То вече е в художествено–фантастния  наглед  на Кастанеда-дон Хуан: орелът, под чието крило минава /или не минава/ покойникът.  В "смъртта като кметица" на посмъртните селения в земеподобни планети на съзвездия. Сериозен принос внасят тук Дж.Толкин "ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ" и  Джоан Роулинг с романите й за Хари Потер.
                Не че  внасят  достоверна или правдоподобна информация, но че разширяват  полето на нашия интерес и занимания по проблема  е несъмнено.
           Това Монтен не е усещал тогава. А и да е усещал, защото ние мерейки със свой аршин, подценяваме  гениалните хора, негов предел е  физическата   подготовка  "ЗА АБСОЛЮТНАТА СМЪРТ". Така както е описана в любимите му гръцки и латински текстове, така както свидетелстват историческите примери, почерпени от Херодот и Тукидид. Пък ако щете, каквато се вижда тя и в христианската традиция. Добър или лош христианин, предшественикът на SIECLE DE  LUMIERE е вървял  в духа на светите книги и техните  за тогава самоочевидни щампи.
               Но ние, потомците на ДЗЕН, ДАО И КАСТАНЕДА не можем да не се съобразяваме с тази нова духовна ситуация или ZEIT-GEIST.