Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.09 15:09 - И НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ НЕОБХОДИМОТО
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 64 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.09 15:35


                                   Сякаш за него беше писал в "Кола Брьоньон" Ромен Ролан: "Той беше удивително добър човек. В нашия век на войни, кървави революционни промени и ръст на битовата престъпност, отдавна да му бяха взели мярата душегубците техническия прогрес. Но и в ония далеч по-мирни времена беше удивително, че такъв човешки екземпляр бе доживял цяло столетие." Бай Иван Ненов с пет години не стигна френския си събрат "майстор занаятчиия". – Но аз не правя разлика между майстора, обущар, шивач, грънчар и майстор в живопистта или скулптурата. Те са артисти, както от римско време са наричали хората на изкуството от каквото и потекло да са, на каквато и гилдия да принадлежат. Те работят на ръка, затова са ARTISANAT, изходният им материал и сечива са материални – кожа, плат, боя, креда и което излиза па изхода като завършено изделие: обуща, дреха, живописно платно и пр. е също изкуство. И аз съм равен на майстора обущар и единственото, по което се различаваме, е че той пие повече. Затова аз не греша да го поставя редом със знаменития "майстор от Кламси". Както нарича Ромен Ролан своя прадядо, много родствен по нрав с Вазовия Хаджи Ахил и героя от този портрет. Защото в стил на живот, добродушие и любознателност най-малкото са съизмерим.
                     
И изложеното тук платно, като най-типично за неговото многожанрово изкуство, ми върна спомена за него в епоха, ако не чужда, то доста отдалечена от аристократичните му художествени критерии.    
image Тук съм нарисувал стая с минимална мебелировка и максимално голям прозорец с врата към насрещна тераса, успоредната хоризонтала на наш рисувалчески език, а от там към морето с неговия безкрай. Почти монохронно /едноцветно/: в синьото – малко по-тъмно, малко по–светло, жълтеещо,  светло виолетово , да наподобава килимче на изхода към терасата и морето.
                                  – Траса на самолет - донадих
                                  – Ех  чувствително момче, вярно си ме разбрал.
                                  – И вече  излетял самолет ...  като  че му виждам  контурите  от  незакритите от пердето пространства.
                                   – И тук вярно, както казваше моя даскал по рисуване в Разград – на  "чатворка", най високата му оценка. Целта е  била да се получи усещане за лекота и подемност: картината да е готова да литне!
                                     Няма хора: човек тук би натежал на интериора и пейзажа. И да има усещане за  човешко присъствие, то е в изхода, няко е бил в стаята и си е отишъл; старал съм се да го постигна в общото настроение на картината и цветовата гама - самата тя  , изписваща  контура.Главното за мен е въздух и светлина, там където ги има най–много – на морето, разбира се.
                                    Естествено, много труд и старание са вложени в изработката. Ако обущата на майстора обущар не са ЗАВЪРШЕНИ Т.Е. СЪВЪРШЕНИ те ще се  пропукат на първата стъпка, и окончателно ще се разкиснат при първия досег с влага,, ще протекат, ще ги хвърлиш на боклука, каквото   и да са стрували на вас с майстора. вложил в тях майсторът. При това, тук много настоявам, ако обувките са "фантазе" – красиви, но  непрактични за носене – те също за нищо не стават.
                 

                                     –   И
вашите работи са много бистри като тон.

                                    - Аз работя живопис, както казват "ала прима" и работите остават чисти. Живописта се разваля от наслойките. Рисувам върху кредов грунд, както ни учеха в академията "Албертина" в Торино. Той е чиста креда с туткалена вода. За толкова години нямам развалена работа. Имаше хубав туткал на перли и трябва да се спазва пропорцията: 80 г туткал на 1 л вода с креда - колкото поеме. Но и кредата трябва да бъде хубава. Има два вида креда: едната - калциум карбоникум преципитате и калциум карбоникум крудо. Първата е утаена, другата - сурова, както си е. Разбрах, че винарите с нея утаяват вината и от тях купува. Имаше една художничка - Тодорка Бурова, племенница на Атанас Буров. Бе следвала в Дрезден и макар че беше глухонема, три езика бе научила. Тя имаше връзки и навремето ми изписваше креда от Мюнхен. Няма нищо сложно - за хубавия грунд просто трябва хубав и чист материал. Сега направих груд с обикновена креда, която не е така хубава. А този грунд "Gesso"-то е пластмасов и не е добър - има неприятна коричка. Няма нищо по-хубаво от грунд с туткал и креда!

                     Затова, както не можеше да си прости мърляшко и неграмотно изпълнение на сюжета, така сърцето му се бунтуваше от възможния за всеки новатор уклон в маниерност, натруфеност, декламативност.
                                        – Не обичам формализма и абстракционизма. И то не по някакви дълбоко философски, а по естетически съображения. Безлични, равнодушни, разфокусирани –последното, което ги занимава е добротата, красотата, човечността.                                          – "Човешкото, много човешко на Ницше" – изрепчих се и аз в поза на млад всезнайко.  
                                        – Махни го този смешник на любомъдрието и ако можеш, не се докосвай до сифилитичния му нос. Тирадите му за живописта и музиката в "Така каза Заратустра" са помията на разпадащ се мозък. "Церебрална парализа" мисля, че се казва. И тая истерия на "свръх човека" е още по–голяма патология: продукцията на всевъзможните там концептуалисти, маниеристи, какви бяха още, е да – абстракционисти. Пък и този ХУДОЖЕСТВЕН АВАНГАРД във Франция, Германия и СССР при всичките си атлетични тела и лъхащи сила и енергия физиономии, не са здраво явление. Това си е болест, симулираща здраве, нека си го кажем.
пък и от не особено здравия ХУДОЖЕСТВЕН АВАНГАРД.
                                         – Е, – ерудитът в мен ставаше все по-заядлив – явно и вие имате някакъв опит в кубизма, и вие сте се упражнявал поне в линията на Пикасо; явно не ви са били чужди Брак и Фламенк.                          – В живописта, вероятно и в музиката, моето момче – не е позволено да бъдеш самоук, както в литературата. За да си в крак с това технически много сложно изскуство, трябва да се учиш. И това което обичаш и ти е любимо; и това, което го усещаш като чуждо, нелюбимо, понякога отвратително – но в нещо те мами, интересно ти е. Казваш си – я да го нарисувам пък само да видя какво ще излезе...И понеже приборите на художника винаги са с него,не знаеш кога ще дойде мига, нали сте виждали Гоген и Ван Гог с четка в уста и статив в ръка.И без много да му мислиш, се впускаш в импровизация под някакъв стил или течение. Както в музиката: импровизация на една тема от Бах, Паганини или Шопен, така и тук, при мен са двама – Пикасо и Сезан. Като добавим и Гоген, се попълва едно трио от Половци. Върви ми на тях.Но сега бих се отказал от това бездарно мое ученичество. Това не беше моят път.
                             А ето го и пътят, очертан от  критика  съставител на справката Александър Апостолов.
                             "Завърнал се в София, той създава серия картини, които носят нови за българското изкуство пластически възгледи и решения, внушени от срещата му с посткубизма и футуризма: „Венеция” (1933), „Алберго Менини” (1933), „Жена на балкона” (1933), „Жената и огледалото” (1933), а след тях „Стъклената кана” (1933) и „Зелената кана” (1933). Едновременно с тези творби, през 1933–1934 г. художникът създава картини с подчертано реалистичен характер и неокласицистично интерпретиране на формата и пространството като „Момиче, което се реши” (1933), „Мома” (1934), „Портрет на селско момиче” (1934), „Натюрморт с дюли” (1935). За това двойствено отношение на художника към натурата критикът Димитър Аврамов в своята студия от 1972 г. „Живописта на Иван Ненов” пише: „Любовта му към външния свят, към неговата материалност и плътност наистина не го напуща и тук, в тази „модернистична” фаза на неговото изкуство. При все това обаче, или може би тъкмо поради това, докато експериментира в духа на посткубистичната живопис, Ненов очевидно е изпитвал известна неудовлетвореност, която прераствайки в съзнателна реакция, скоро ще го изведе окончателно извън пределите на тази живопис”. По този неокласицистичен възглед Ненов създава в следващите години своите най-значителни творби: „Утро” (1936), „Композиция. Къпещи се” (1938), „Композиция. Край морето” (1938) и най-поетичния натюрморт „Делфиниумът” (1938)".
             
image image image image image image image image image image image image

Този период е беден на събития в живота на художника. Достатъчни са обаче само две, които слагат траен отпечатък в душата му. Първото „събитие“, ако може да се нарече така, e пълзящото като октопод обвинение във формализъм в живописта на Иван Ненов. Отначало то има чисто професионален характер, но скоро приема политически смисъл, за да стигне до зловещата квалификация „враг на народната власт“. Второто „събитие“, с не по-малко съдбовно значение, е отстраняването, или по-точно – изгонването му от Художествената академия с указ на най-висшия държавен орган – Президиума на Народното събрание, а след това – обследването и наблюдението му от агенти на Държавна сигурност.

Как се стига до този абсурден завършек на „акцията“ срещу Иван Ненов? Художникът и неговата живопис невинаги са приемани безкритично. Той е съзнавал това и го е приемал за нормално. „Беше ми много добре известно, че моите пластически възгледи пораждат спорове, че картините ми бяха считани за дръзки. От някои дори те бяха отричани като чужди на живописта. В ония години те доста се различаваха от всичко, което се излагаше по салоните. Те шокираха някои, особено като ги съпоставяха в общите, „сборни“ изложби с картините на други художници. Затова исках да направя една своя изложба, в която да се видят именно моите последователни пластически търсения, които, колкото да изглеждаха на пръв поглед противоречиви, мисля, че бяха обединени от възгледа ми за строежа на композицията, за изграждането на пространството, за ролята и функцията на колорита“. [1] Тези мисли вълнуват художника при подготовката на първата му изложба през 1943 г., картините за която са унищожени при бомбардировката над София."
                       –  Значи не са били нужни  тези картини- - добродушно ми каза маестрото при една от срещите ни на Шипка 6. Значи съдбата е дала своята окончателна оценка.
                       –  Жалко все пак...
                       –  Значи съм направил нещо повече от това, което е трябвало. А моят девиз винаги е бил: НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ НЕОБХОДИМОТО!
                       –   Бръсначът на Окам със  своя  скалпел?
                       –   Ако имате предвид излишествата –ДА!                       – А можем ли да ви наречем – запитах го със свойствената  за провинциален младеж безцеремонност – можем ли  да ви наречем  ИВАН ВАЗОВ В БЪЛГАРСКАТА ЖИВОПИС?
                       – Това повече би подхождало на Мърквичка. Но и тримата сме ИВАНОВЦИ, какво значение има презимето.





Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 53038
Постинги: 207
Коментари: 35
Гласове: 64
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930