Това разпрострято тяло на ЖИВ–ПОКОЙНИК,мъжко тяло в анаболично състояние, е от Кроули. Такъв по Кроули е неговият изначален жител на планетата. С него ще се случват странни събития и превъплощения на самата граница с отвъдното. Но той ще си остане негов патент: ЧОВЕК ПО КРОУЛИ. Фиксиран в нулево състояние. От тук нататък той ще се материализира според диаболичното въображение на своя създател. Ту ще му никнат крила на ангел и той в цял ръст ще полети в облаците, ту ще му се изпишат рога на дявола и ще му се връчи вила, за да хвърля във врящия котел на ада набедените грешници.Или по височайша милост ще му се разреши това многозначно легнало положение на изопнато по хоризонтал тяло, но пак с условие да не заспи. Но при едно непременно условие: да не си въобрази, че е самодостатъчно и няма да претърпи други превъплощения. Защото в света на Кроули нещата не могат да бъдат застинали, веднъж завинаги назовани и архивирани. За да останат такива, каквито са, те следва да се движат и изменят. И колкото по-парадоксално, толкова по–правдоподобно.
И ето едно от възможните изменения. Вече не по Кроули с неговия мистичен диаболизъм, а по Салвадор Дали с мистиката на ангелоподобните същности.
От утробата на живия покойник /анаболичното тяло/, точно там където обитава човешкия плод в преднаталния период – прораства стъбло на растение, наподобаващо дърво. Това е "човешката линия" на сюжета: прото–човекът по Дали и Ницше – човекът ПРЕД И ОТВЪД ДОБРОТО И ЗЛОТО. Човекът, който може чрез "волята си за власт" да стане КАКВОТО СИ ПОЖЕЛАЕ: АНГЕЛ, ДЯВОЛ, ПОЕТ, ВЛАСТЕЛИН, ПОКОРИТЕЛ НА ЖЕНСКИ СЪРЦА, ВОЕННОЛЮБЕЦ, МИРОТВОРЕЦ. Каквото си пожелае във вихъра на своята здрава или болна фантазия.
От тук навлизаме в ризомата на Жил Дельоз: прорасналото коренище. Там където е завръзката на Ницшевия сюжет: "ЧОВЕШКО, МНОГО ЧОВЕШКО" – духовните терзания на боготърсача, копнежите на влюбения, чеховската скука на мислещия средняк. Всичко това "МНОГО ЧОВЕШКО". То подлежи на материализация, за да стане сетивно, осезаемо, НЕЩО ЗА НАС, казано на Кантов език. За да проникнем и ние в него, казано по Кастанеда.
И то завършва в чашката на избуял цвят, РОДИЛНИЯТ СЪД, в който се помещава яйце. Но не това яйце от канчето, обелено и изядено след сваряване. А това от което, разчупило черупката, е излетяло птичие. То е с малко телце, но с огромни за новоизлюпено пернато крила. Малкият човек с големите му знания и щения - ще отсекат семиотиците.
Можем да гадаем, какво е това птиче и каква символика носи. Според мен това е хищна птица:орел, ястреб,невестулка, нещо от този род.
Но достоверно за него може да се каже, че то се къпе в светлина, обгръща се от клоните на Дельозовата ризома, и оформя в контур " енергийното яйце на нагуала" според Кастанеда.
Това е и самият наконечник на изображението. Доминиращото означение, защото съдържа ключови за нашето световъзприятие механизми.
Ще излети ли птичето към тази светлина или заслепено от нея, ще се сгромоляса в "неизвестното някъде". Не знаем. Както не знаем и хоризонтите на нашето съзнание. Както не знаем и възможностите да променяме себе си и света.
ВЪПРОС, КОЙТО, ЖЕЛАЕЙКИ ДА СИ ОСТАНЕ САМО ВЪПРОС, ПРИНЦИПНО НЕ ТЪРСИ ОТГОВОР. ТОВА Е ПОСТМОДЕРНА МЕТАФОРА ЗА МИТА НА Д–Р ФАУСТ. ЕДНОВРЕМЕННО ПО МАРЛОУ, ГЬОТЕ И ТОМАС МАН.