С ЦЕЛУВКАТА НА ЮДА И ПЛАЧА НА ЙЕРЕМИЯ !!!

          Люцианович  обичаше тия следлекционни "попойки-пирушки".Те завършваха в полунощ с глава, тежка като чугун и корем, задръстен с течности. На своя сметка  и под негово диригентство. И даваше пример за такова безкористно дружелюбие и себеотдаване на ученолюбивата младеж. Пак тая "обратна връзка",  която толкова много ценеше и от която мнозина са се оплаквали впоследствие. Ще дойде време и за това, но сега сме  при разпивките  върху бяла-белосана покривка. Върху коята на бял фон   лъсваха и характерите на участниците. Като по Чехов: с оскъдни изразни средства и с мащабно философско обобщение. Обобщение, пръкнало  се  от  зрънцето  малка "настолна правда", както сам Люцианович  определяше правдата  не според ценноста й, а според  "масата върху която е изречена". Разрастнала се  до феномен от всесъюзно значение", както тънко иронизираше той Горки за излитанията му. И превърната в сладкодумен разговор  за писатели, съдби  и творби.
              Испитанието на водката "характерите" преминаваха с огромни отклики един от друг. Руснакът-преводач "залихватски", дума със значение само на руски, съчетание на "младежка дързост" с "мъжки бабаитлък": водни чаши  водка изпивани наведнъж без мезе, без Анакреаново "комкане с водица", на празен стомах, по няколко пъти; таджикът, сдържан от ислямски канон - на големи глътки, но някак в полукръг на компанията: да не видим неговото падение; украинецът - с настървение, неотстъпващо на руснака, но  и с едри комати и "вобла" /сушена риба/ придружени  гнусаво  смъркане след последната капка; вашият покорен слуга, с органична непоносимост  към всяка подобна течност над 15 гр., на извънредно  малки глътки, много-много да не се усеща и да не пари, с леко облизване на чашата, да не пропадат зян   последни  капки; както старците  ни някога пиеха далеч по-скъпото и недостъпно от днешно време турско кафе: "малко, но да ти стигне за цял ден,  казваше баба ми".  И Люцианович, последният акорд  на разпивката: с водка  2мм над дъното, но със залихватска глътка: мяра и дързост в едно.
                – Месец преди фаталния изстрел Фадеев всяка вечер идеше вкъщи. Едва  се държеше на крака,залиташе като пред падане,  едва говореше – със  протяжни  паузи между думите: но смислоразличителната функция  ясна и недвусмислена, аз специалистът по смислите знам за какво говоря. Люцианович хитро подмигваше, загатвайки за книгата си  "Поезия и смисъл" от 1928. – Та Фадеев едва изговаряше:"Не найдется что-то...выпить". Намираше се. Той самият  ме зареждаше с продукти от писателския фонд като "банкови спестявания", за  теглене  при нужда. Но и аз си имах номер: разреждах коняка до хомеопатични дози с  разтворена във вода и подсладена конячена есенция; повече твърд алкохол не поглъщаше, но и вече погълнатият  го правеше неадекватен, тъпо-мълчалив, безпомощен като пеленаче. Изчаквах го един-два часа, и двамата заети, той с някакво човекоподобно изтрезняване, аз със своята си работа; докато  сякаш  под звън на будилник, рипне на два дълги крака,беше по сибирски атлетически сложен,  потърка очи, извие врат в полукръгове, изрече нещо  като "ХМ-Р-В-КАХ" и почне своя изповедален, сякаш пред енорийски свещеник, монолог: "Грешен съм, Корнелий, до петите съм грешен... Е сега, докато дремех, ми се  яви Виталий Иванич в арестантски дрехи, с остригана глава, а ти знаеш какъв "щеголь" /суинг/ беше, каква  грива  носеше на главата си, какъв Шаляпиновски бас излизаше от гърлото му; - Сан-Санич, защо ме оставихте на тези свирепи псета.С техните среднощни разпити, очни ставки,  тежи  прожектори  като фарове  пред очите.А след това в карцер на мухлясъл хляб и тинеста вода. - Сан–Санич, така и не разбрах какво искаха от мен, но постоянно  ви цитираха, какво съм бил казал за др. Сталин и др. Ворошилов. "Грузински разбойник" и  "пишман кавалерист"...
                – Саня, мили, ти казвал ли си това?
                – Ой, те дори не са искали да го кажа; направо са си го съчинили.
                – Как, на председателя на ССП? На баш "властителя на речта", както те наричаше др.Сталин.
                – И още много подобни реплики, каквито и кьоркютук пиян не мога да изрека. Това изобщо не е моя език.
                – Значи не си виновен, макар и  попаднал в капан. За какво се упрекваш тогава?
                – Защо, защо...защото нищо не ми струваше да  кажа на натаралянкания като мен Ягода: – Генрих Григориевич, оставете  го  този "мужик-сказочник"  Виталий Иванович, и по класов произход бедно селянче, и по израстване: комсомолец и комсомолски  активист  във вашия, Хенрик Григориевич - Нижний-Новгородски район; та и какво той може да знае за  др. Сталин повече от Краткия курс на ВКПБ. А др. Ворошилов и на кон не го е виждал, вие по–добре от мен знаете, що за ездач е Климент Ефремович. Но не, нищо такова не казах: продължавах тъпо и глухо да изпразвам чашите, докато не се свалих направо в ботушите на комисара. А Виталий Иванович? Дори на яве не  видях. Само в пиянска дрямка: проклет коняк!
              – А да ви кажа ли, младежи, цялата истина? Аз така и не се сетих кой е  този Виталий Иванович...