Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.07.2017 00:40 - ЛУЗЕР В УСПЕХА V!!
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 544 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ЛУЗЕР В УСПЕХА  V!!



         ЗДРАВЕЙТЕ ЕВЕЛИНА. ТОКУ ЩО ПРОЧЕТОХ, ОТ ПЪРВИЯ ДО ПОСЛЕДНИЯ РЕД, ВАШАТА НОВА ПУБЛИКАЦИЯ.  ВСИЧКО ТОВА  НЕ МИ Е НЕПОЗНАТО. В ОБЩИ ЛИНИИ ГО ЗНАМ ОТ СОБСТВЕН ОПИТ И НАБЛЮДЕНИЯ. НАПОМНЯНО МИ Е И ОТ  СЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ДС. И ВЪВ ВАШАТА КНИГА ЗА ВЛ. ВАСИЛЕВ ФИГУРИРАТ  НЯКОИ ОТ  ФАКТИТЕ И ДОКУМЕНТАЛНИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА.
                НО СЪБРАНИ НА КУП, ПОДКРЕПЕНИ ОТ  ДОСТОВЕРНИ  ИЗКАЗВАНИЯ СРЕЩУ СЪБРАТЯ ПО ЗАНАЯТ, НАБЕДЕНИ ЗА ФАШИСТИ, ТЕ ПРАВЯТ ТЯГОСТНО ВПЕЧАТЛЕНИЕ. ТО МНОГО СЕ ЗАСИЛВА И ОТ САМИЯ ИЗТОЧНИК: ХОРА,   С КОИТО  СМЕ ОБЩУВАЛИ, С КОИТО  ИМАМЕ  СПОМЕНИ И ПРЕЖИВЕЛИЦИ /БОРИС ДЕЛЧЕВ, НИКОЛАЙ РАЙНОВ, ОРЛИН ВАСИЛЕВ/
             НО ЕДНО Е БИТОВИЯТ КОНТАКТ. ТОГАВА ВСИЧКИ СМЕ ПО-ДОБРИ И СЕ МЪЧИМ ДА ИЗГЛЕЖДАМЕ ПО–ДОБРИ.и СЪВСЕМ ДРУГО, КОГАТО СЕ ИЗПЪЛНЯВА ЗАДАЧА НА ВЛАСТИМАЩИТЕ. КОГАТО ЧОВЕК САМ НА СЕБЕ СИ НЕ ПРИЛИЧА.
             НО КАКТО И ДА СМЕКЧАВАМЕ  ПАЛАЧЕСКИТЕ ИЗЦЕПКИ НА НА "ИНЖЕНЕРИ НА ДУШАТА", ТЕЗИ ОПРЕСНЕНИ ВЪВ ВАШИЯ ТЕКСТ ХОРА И СЪБТИЯ  НИ КАРАТ ДА СЕ ЗАМИСЛИМ ЗА МЕНТАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ, МОРАЛНО НИВО И  НАЦИОНАЛНО– ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕДПОСТАВКИ   ВСЕ ПАК НА ПРЕДСТАВИТЕЛНА ИЗВАДКА НА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ. ТОВА МНОГО СИЛНО КОМПРОМЕТИРА БЪЛГАРСКОТО ПИСАТЕЛСКО ВОЙНСТВО КАТО ЦЯЛО.  ДА СЕ РАДВАШ, ЧЕ НИТО ФОРМАЛНО, НИТО ТВОРЧЕСКИ НЕ МУ ПРИНАДЛЕЖИШ. ДА СЕ РАДВАШ, ЧЕ И ЛЕСНО СИ СЕ ОТЪРВАЛ ОТ ТОВА БЕСОВСКО СВЪРТАЛИЩЕ. ДА СЕ РАДВАШ И НА ТОВА, ЧЕ ДОЖИВЯХМЕ ВРЕМЕНА  СЪС СЪВСЕМ ДРУГИ ГРИЖИ И ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ДОМИНАНТИ, КОГАТО ВСИЧКО ТОВА ИЗВЕДНЪЖ СТАВА НЕЗНАЧИТЕЛНО И НЕВАЖНО.
           И ВЪПРЕКИ  НАШЕТО НЕУЧАСТИЕ, "НАД СХВАТКАТА", КАКТО ОБЯСНИ ПОЗИЦИЯТА СИ СПРЯМО  ПЪРВАТА СВЕТОВНА РОМЕН РОЛАН, И ВЪРХУ НАС ПОЛЕПВАТ ЧАСТ ОТ ТЕЗИ  НЕИЗТРИВАЕМИ ПЕТНА. КАТО МИКРОБИТЕ ВЪРХУ ЛЕКАР, ТРЪГНАЛ СРЕЩУ ИНФЕКЦИЯТА.
                СЛАВА БОГУ, ВСИЧКО ТОВА Е МНОГО ЗАД НАС И НИЕ МОЖЕМ ДА СЕ ОТНАСЯМЕ С НЕГО КАТО КОЛЕКЦИОНЕРИ. МАКАР И ЗЛОВЕЩИ.
                 И КАТО  КОЛЕКЦИОНЕРИ ДА ПОПЪЛВАМЕ С ВАША ПОМОЩ  СЪМНИТЕЛНИТЕ СИ  ЗА НОРМАЛНИ ВРЕМЕНА КОЛЕКЦИИ.


   ; 





      Из книгата: „Златорожката връзка” Петър Динеков – Владимир Василев

      14.07.2017 1

      Два портрета в 74 неизвестни писма





       Вл. Василев със сътрудника му в "Златорог" Георги Константинов.



                                                                   И всяко нещо

                                                            откриваше до дъно
      същината си…

      

      

      Но всичко това – до мъртвото време на бомбите и евакуацията през януари
      1944-та, когато редакторските притеснения и молби приключват – „Златорог”
      спира, а Владимир Василев пише на Динеков от село Койнаре, Белослатинско,
      че е изпаднал в някакво „оцепенение”…

      

      В София не съм ходил от 25 март. Все попадам на бомбардировки. Много искам
      да отида, пък ме е хванало едно оцепенение. Все си мисля за покъщнината
      ми. И за книгите!...

      

      Докато се ровех за архивни материали да ми просветлят този период,
      попаднах на един текст с голяма стойност: трета част на „Път през
      годините” на Константин Константинов, която с документалните си
      свидетелства прояснява тъмните събития и уплътнява автентично и
      белетристично този текст. Затова си позволявам да публикувам по-дълги
      отрязъци от този много ценен архивен документ[1]:

      

      К. Константинов: Но тогава очите ни не знаеха да виждат нещата, както
      трябва, а още по-малко – зад нещата. Сега пред тоя катунарски живот, в
      зряла възраст, в оная наситена с напрежение година, всяко нещо откриваше
      до дъно същината си, хората почваха да показват истинските си лица –
      (между тях не всички бяха отвратителни) –  и макар събитията извън нас да
      не ни бяха много ясни, все пак имаше някаква неочаквана мъдрост, един нов
      опит, дето преживяното страдание се превръща в мекота и оставя до края на
      дните ни – странно нещо! – споменът от един тъжен и все пак сладостен сън.

      И всяко нещо откриваше до дъно същината си…

      

      „Новият опит” започва с новата представа за „родното”. Все още, въпреки
      борбата за оцеляване и „оцепенението”, животът се асоциира с литературна и
      културна проблематика. Потопен в невъобразимото, отчайващо убожество на
      селския бит, което няма нищо общо с Каралийчевите идилии, където дори
      мухите са „златни” и прахът – „сребърен”, нищо общо с Иван-Милевите
      приказни миражи, редакторът вижда по друг начин чисто литературни проблеми
      и нови потвърждения на Динековите тези за „родното” в статията „Нашият
      литературен досег с Европа” още от 1940 г.[2]:

      

      Да му се не види и родното, и народното, и примитива, дето толкоз го
      декламираме – пише Владимир Василев в писмото си. – Нека сега дойдат да ми
      разправят какво трябало да изобразяват българските писатели. Нищо
      интересно.

      

      Родното започва да се идентифицира с примитива. Нищо чудно, щом към
      първобитността се е прибавила и духовна изолация. Въпреки че в Койнаре са
      още Ангел Каралийчев, Надя и Никола Фурнаджиеви, по някое време Светослав
      Минков, Дора Габе и Владимир Русалиев. Багряна смело остава в София, и в
      нейния си стил, едва ли не под самия трясък на бомбите се венчава с
      Александър Ликов.

      

      Вл. Василев: – Да не намериш понякога един час на деня човек, с когото да
      се видиш и продумаш!...

      

      П. Динеков: – Не се очудвам на впечатленията Ви от село и на наблюденията
      Ви от „бита”. Дано тая евакуация поотрезви малко главите на българските
      белетристи.

      

      Невъобразимо. Хората на перото не говорят за оцеляване, за военните
      събития, а се грижат за тяхното очаквано въздействие върху мисленето на
      българските белетристи. През пролетта на 1944 г. Динеков се евакуира в
      родното си село Смолско. Тук той започва да пише втората си книга, за
      Йовков, останала в ръкопис, за което цял живот ще съжалява. В цитираното
      като епиграф писмо от 3 юли 1944 до студентката Блага Димитрова,
      евакуирана в Търново, коментира най-подробно и поправя превода й на „Пан
      Тадеуш”. Моли я да му препише от списания първите литературни опити на
      Йовков в стихове и проза.

      

      В писмата изобщо не се говори за бомбардировките. Най-голямото страдание
      е, че не може да се занимава с любимата си работа. Затова Динеков рискува
      и се връща в бомбардирана София, за да ползва поне личната си библиотека.
      Славянският семинар е евакуиран, а университетът се е превърнал в един
      „мъртъв дом” със зеещи прозорци.

      

      П. Динеков – 3 юлий 1944, писмо до Блага Димитрова: Но достатъчно е да се
      прочетат няколко страници от някоя велика творба, да се чуе една соната на
      Бетовен, да се прелисти една научна книга, в която се разкриват
      богатствата на човешката мисъл, за за повярваме отново в смисъла на
      живота. Лично аз сега за сега само така мога да живея – всичко друго ми
      носи отчаяние.

      

      Ражда се един нов опит, роден в преживяното страдание. Оказва се, че
      примитивът в „родното” е най-малкият проблем. Примитивът в мисленето и
      морала на новоизлюпените български „културтрегери” и строители на „новата
      култура” се оказва пагубен.

      

      К. Константинов: Трябва да отбележа тук, още веднъж, голямото си
      отвращение от морала на българския елит. Както е винаги при смяна на
      управление, чиновниците се боят за службите си, това е и разбираемо. Но в
      това учреждение, дето и персонал, и гостите-изпълнители, бяха в голямата
      си част артисти, музиканти, писатели, журналисти, трябваше да видя такова
      любоугодничество, такава безочливост в лъжата, които няма да забравя
      докато съм жив. […] И в тая промяна, дето от първия миг се бяха промъкнали
      нечистите нищожества не се ли чувстваше дъхът на гнилота, на авантюризъм,
      на нещо по-лошо, което затъмняваше вече, като тежък облак, близките
      перспективи на страната, за водачи на която идеха сега освен познатите
      „дейци” от 9 юни и 19 май, но и неизвестни хора, за които разбеснялите се
      по шосето камиони, въоръжени в тях хора, викове и дигнати юмруци бяха
      достатъчно указание за начина на управление и за политическото им и
      културно равнище? […] И докато съм жив това зрелище няма да се заличи в
      паметта ми [9 септември 1944 – б.м.]. По-късно щяха да се пишат
      евтино-патетични репортажи за „морето от освободен народ”, за „преливащата
      народна радост” и пр., а това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала
      от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да
      излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти – защото,
      всъщност, никакъв враг нямаше срещу нея.

      

      По това време К. Константинов е директор на Радио София, тогава дирекцията
      е в Нови хан. Орлин Василев пристига там на кон и на кон се качва по
      стълбите на Националното радио. С него бил и Борис Делчев и е фиксирал
      деня в дневника си. Орлин Василев влиза при директора на дълъг разговор,
      иска да заграби директорския пост. Не след дълго той измества К.
      Константинов като директор.

      

      Борис Делчев: Събота, 9. IХ. 1944

      

      „Едно лице от общинската стража, аз и шофьор с общинска кола, под
      командата на Орлин Василев[3], въоръжени с пушки, заминаваме за Нови хан,
      където е Радио София. Не разбрах много добре нашата мисия, но не мога да
      откажа. Първо запознаване с някогашно турско оръжие. Никой не ни спира,
      проникваме в училището, където са службите на радиото. Орлин ни оставя
      пред кабинета на директора и прониква вътре сам. Половин час разговор
      насаме. Ще стане ли Орлин директор на Радиото? Питам, защото разбрах, че
      такава е била мисията му. Съмнителните добродетели на един писател.
      Наричам го Вездесъщия”[4].

      

      На 27 септември 1944 г. излиза бр. 1. на в. „Литературен фронт”. Разбира
      се, вестникът трябва да стане „трибуна за революционни идеи”, литературно
      оръжие на новата власт. В каре е отпечатана уводна статия, наречена
      „Думата на българските писатели”. И кои са тези писатели: Ангел Тодоров –
      уредник, Борис Делчев, Лозан Стрелков, Андрей Гуляшки, Камен Калчев. Никой
      от тях не е член на СБП, само Орлин Василев.

      

      „Свободата, която новият ден възвести – пише редакционната колегия от
      името на народа и на СБП, – позволи на СБП да порицае цялото минало,
      когато се задушаваше българската творческа мисъл... Заедно с народа Съюзът
      осъжда отделните прояви на някои свои членове, които се бяха отдали на
      служба на чужди на българския народ и българската държава стремежи и ще се
      освободи от тези свои членове.”

      

      Статията на Кръстю Белев „Народен съд за интелектуалните убийци” се
      превръща в зловеща интродукция към последвалите събития. И той все още не
      е член на СБП. Редакторите на спрените вече вестници: „Зора”, „Утро”,
      „Днес”, „Вечер”, на сп. „Златорог” са наречени „банда, начело с Йордан
      Бадев”, обвинени, че са фашисти и проводници на великобългарски шовинизъм,
      редовното обвинение тогава.

      

      Потърсете им сметка!

      

      На 4 октомври 1944 г. в „Работническо дело” излиза злокобната статия
      „Фашизмът в нашата литература”. Подписан е Борис Делчев[5]. Черният списък
      на „фашизираните” писатели започва с Йордан Бадев и Владимир Василев –
      сдвоени. Двамата са наречени „писатели на фашизма”, които изпълняват
      съзнателно една политическа поръчка. Вл. Василев е обвинен, че под маската
      на естетизма прокламира „фашистки” идеи.

      

      Обнародван в органа на управляващата партия БРП/к/, публичният донос ясно
      е отправен към съответните органи: „Потърсете им сметка!” – така завършва.
      Не е за вярване как не го е сполетяла съдбата на Йордан Бадев, убит още в
      първите дни около Девети. Такова обвинение всъщност е смъртна присъда.

      

      Владимир Василев, който казвал: И най-малката съдба е голяма за оня, който
      я носи – екзистенциализъм, абсолютно чужд на фашистка идеология; който бил
      дълбоко възмутен от полицейщината и расовата дискриминация, потресен от
      изселването на евреи от България (има статия в еврейския сборник с мнения
      на интелигенцията), е обявен за „водач на литературния фашистки фронт”.

      

      30 октомври 1944 г. – В СБП са приети 72-ма нови редовни членове.
      Писателите комунисти вече имат решаващ глас. СБП се превръща в репресивен
      апарат на новата власт.

      

      14 ноември 1944 г. – Заседава Управителният съвет на СБП. Обсъжда се само
      един въпрос: „Разглеждане дейността на съюзните членове през време на
      фашисткия режим в България”. Управителният съвет намира, че някои съюзни
      членове, както чрез литературни и публицистични творби, така чрез работата
      си като министри, общественици и пр. са действали в разрез с интересите на
      народа и културата ни.

      

      Основната цел е да се изключат 30 стари членове. Гласува се списък от 29
      души. Под номер 29 е Владимир Василев. Вероятно номер 30 е бил Ангел
      Каралийчев, но Трифон Кунев успява да го спаси: казва на Т. Павлов, че ще
      си подаде оставката. Списъкът може да се види в приложение в края на
      книгата „Самотен в своето време”. Така ръководството на СБП се поставя в
      услуга на репресивния закон за Народния съд.

      

      По това време Людмил Стоянов е червен политкомисар. За отмъщението на
      „Плута” няма забрава. То не закъснява – и след 22 години… Много точно се
      оказва твърдението на Сава Василев: „Показателно е, че стилът на
      Людмил-Стояновите статии от този период [началото на 30-те години – б.м.]
      е нещо като „проект” на бъдещото следдеветосептемврийско
      „говорене-дописване” на квазилитературния (политическия) мит Владимир
      Василев – „Златорог”[6].

      

      Изключването от съюза е подготвено предварително – в едно споразумение
      между управляващите партии: да се приемат нови 70 души, подбрани
      пропорционално между партиите – затова имало толкова много непознати хора
      на събранието. Между тях са Асен Босев, Ангел Тодоров, Андрей Гуляшки,
      Борис Делчев, Веселин Андреев, Валери Петров, Димитър Полянов, Камен
      Калчев, Крум Кюлявков, Никола Ланков и др.

      

      Ето как описва Константин Константинов учредяването на новия писателски
      съюз и ролята на Николай Райнов – през смаяните и ужасени очи на свидетел
      и участник по неволя:

      

      Константин Константинов: Това, което говори тогава Николай Райнов, бе  реч
      на фанатизиран озлобен комунист срещу писателите от „фашисткия лагер”.
      Райнов говореше яростно, със своя глух, но твърд глас, с очи повече
      притворени, които не гледаха никого – и казваше страшни неща: той искаше
      едва ли не смъртта на всички, които не мислеха като него. Аз бях смаян: не
      знаех до оня миг, че той е бил комунист, и – което е поразяващо, – че е
      толкова кръвожаден. Не видях обаче, за чест на всички останали, някой да
      се присъедини към него, или да го аплодира.

      

      Става Трифон Кунев, новият председател на съюза, да прочете имената на
      писателите, за които се иска да бъдат изключени. Чест му прави, че се бори
      докрай да не бъде изключен Ангел Каралийчев, с когото били големи
      приятели. На 16 ноември  регентът Т. Павлов заявява пред УС на СБП, че  е
      решено да бъде изключен и Ангел Каралийчев. Тр. Кунев казва, че това би
      било равносилно той, Кунев, да си подаде оставка от Съюза. Т. Павлов
      отстъпва пред решителната му съпротива. 

      

      Но на другите не е могъл да помогне. Подписът му липсва в протокола от
      заседанието, но е принуден да участва в този срамен акт. Сякаш за да
      изкупи вината си, през март 1945 той се явява като свидетел пред Втори
      състав на Народния съд (за интелектуалците) в защита на Фани П. Мутафова и
      Змей Горянин, изключени по „онзи списък”.

      Имало е по-тежки времена, но толкова подли – никога! –

      осъзнава постепенно Трифон Кунев. Страда, че той самият, изключително
      честен в същността си, е принуден да прави някои доста противоречиви
      жестове. В ранната утрин на 2 февруари 1945, веднага след масовия разстрел
      на регенти, министри и депутати, обявен за изпълнение на справедлива
      присъда, в. „Отечествен фронт" осъмва със статията на Тр. Кунев „Тежки дни
      на разплата". В нея той се опитва да намери оправдание за кървавата
      вакханалия на новите властници, представена като „Народен съд”.

      Още през май 1945 г. той подава оставка като председател на СБП и от
      редакцията на „Литературен фронт”. В началото на 1946 има смелостта да
      заяви: „Една варварска революционна ярост залива изстрадала България.
      Режимът на кръволока Ал. Цанков започна да бледнее пред това, което става
      „в името на свободата и демокрацията”.

      През октомври 1947 г. и Трифон Кунев е изключен от СБП. Записан от
      Държавна сигурност в графата „най-върл противник на днешната власт”. На
      три пъти се стига до побоища над смелия писател и общественик. През 1945
      г. с Никола Петков са бити на самия площад „Славейков”. През юни 1946 в
      редакцията на в. „Народно земеделско знаме” нахлува тълпа лумпени,
      заплашват го, че ако каже на някого, ще бъде пребит, бит и в самото
      Народно събрание с дръжки на пистолети от разярените депутати.

      Трифон Кунев е осъден и след няколко страшни години в затвора освободен –
      изтощен и с болно сърце, за да умре на свобода след „помилването”. В тези
      тежки и подли времена дори спасеният от него Ангел Каралийчев не посмял
      нито да се срещне, нито да му се обади по телефона дори. Не само
      Каралийчев – никой от неговите приятели и роднини не се осмелява, приютява
      го единствено сестрата на приятеля му Димо Кьорчев, лекарката Дафина
      Кьорчева.

      

      Изтерзаният човек е предчувствал съдбата си, бил готов да направи абсурдна
      стъпка: да откаже „помилването”. Но има и друга причина: най-вероятно
      цената е била да стане доносник. В книгата си „Писатели и досиета” Цвета
      Трифонова е анализирала с изключително съпричастие този странен прецедент:

      „Изправен е пред морална дилема – „да си тръгнеш, ставаш егоист, да
      останеш, ставаш провокатор". Чувствал се е предател спрямо тези, които
      остават, само защото са му опростили една година от присъдата. Неловко му
      е пред заключените в тюрмата страдалци, не е искал да слезе макар и в
      преклонна възраст от "котата" на съвестта и морала. Колебаел се и по други
      причини, както го цитира Йосиф Петров: "Затвор, затвор, ама 40 души са ми
      приятели. А сега къде ще отивам в средата на зимата, кой ще ме подслони?
      Само ще им създам безпокойство. Реших: ще се откажа от помилването"[7].

      На 23 ноември 1944 г. е насрочено извънредно общо събрание на СБП.
      Владимир Василев е вече арестуван на 22 ноември, вижда се от Протокола за
      разпит. Дневен ред: „Разглеждане делата на съюзни членове през време на
      фашисткия режим”. На събранието присъстват 100 писатели, като 49 от тях са
      новоприети. Секретарят на съюза Младен Исаев прочита отново списъка с
      имената на 29 писатели за изключване от СБП.

      Чест му прави, че на решението на Управителния съвет остро се
      противопоставя писателят Григор Чешмеджиев[8]. По това време той е вече
      министър на социалната политика (БРСДП) в правителството на ОФ на Кимон
      Георгиев. Той настоява „дейностите на провинените да бъдат разгледани и
      решавани индивидуално. Да се прояви максимално снизхождение по отношение
      на провинените. През фашисткия режим никой от писателите не е изключен
      заради политически прояви” – позволява си да заяви Григор Чешмеджиев,
      записано е и в Протокола на новия СБП[9]. И в паметта на Конст.
      Константинов:

      

       – Чакайте, чакайте, искам думата! – вдигна бастуна си журналистът Григор
      Чешмеджиев, с парализирани крака, да ги освести:

      

       – Не бива да се изключва никой за това, че мисли различно от нас!

      

      Константин Константинов: В оня момент той се бе издигнал над всичко, – до
      една наистина изумителна, както за него самия, и за времето, висота, бе
      постигнал в един, може би изключителен в живота му момент, нравствена
      чистота, мъжество и мъдрост, които биха могли да служат за образец на
      гражданска смелост в тъмните дни на оная епоха.

      

      Григор Чешмеджиев умира скоропостижно само след една година, на 16
      септември 1945, въпреки невероятната си работоспособност и желязна
      издържливост. На 17 август 1945 г. той е отстранен от министерския пост, а
      БРСП преминава в опозиция. Причината за смъртта му според официалната
      версия е стомашен кръвоизлив от спукана язва, със същата „диагноза” ще си
      отиде и Владимир Василев през 1963 г. Сякаш за да се продължи традицията…
      Според недоказани твърдения на съпартийците на Гр. Чешмеджиев той е
      умишлено отровен. На другия ден след смъртта му излиза първи брой на в.
      „Свободен народ” с уводна статия на Григор Чешмеджиев, посветена на
      свободата.

      Орлин Василев: – „Спрямо провинените не бива да се проявява снизхождение,
      понеже са си заслужили възмездието за явна противонародна дейност” –
      записано в протокола от заседанието.

      Протокол: „Събранието с голямо болшинство реши: Намира, че долуизброените
      членове на Съюза със своята дейност са унизили писателското звание, а
      някои от тях са работили и против интересите на Съюза и съгласно чл. 14,
      ал. 1 от съюзния Устав да бъдат заличени от списъка на съюзните
      членове”[10].

      Уплашените хора гласуват „единодушно” за изключването на 29-те писатели,
      предложени от Управителния съвет на 14 ноември. Единствено отново Григор
      Чешмеджиев и Константин Константинов не вдигат ръка.

      

      К. Константинов: Хората почваха да показват истинските си лица – (между
      тях не всички бяха отвратителни).

      

       – Е, не съм само аз! – примирително казвал Вл. Василев, № 29 в списъка на
      изключените, спомня си Елена Огнянова. Владимир Василев е бил арестуван
      още преди заседанието на СБП от 23 ноември за утвърждаване на „оня списък”
      за изключване. Това означава, че всичко е било решено предварително:

      

      Заповед за арест на Владимир Василев Матеев № 251 на ДС от 22 ноември 1944
      г. по личното нареждане на Главния народен обвинител Никола Ланков[11] със
      следния аргумент: „като редактор на „Златорог” е бил водач на литературния
      фашистки фронт. Бил е пръв приятел на Йордан Бадев и бил под опеката на
      реакционно-фашистката идеология на културния живот у нас. […]
      Окончателното положение на Вл. Василев ще се установи идната седмица от
      народния обвинител Никола Ланков, който се занимава с неговото досие”[12].
      

      Владимир Василев е арестуван и още същия ден подложен на обстоятелствен
      разпит. Протоколът от разпита носи датата на заповедта за арест – 22
      ноември. По силата на Наредба-закон за Народния съд са арестувани и други
      членове на СБП: проф. Богдан Филов, Йордан Бадев, проф. Борис Йоцов, проф.
      Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов. В Централния затвор са и писателите
      Йордан Стубел, Борис Маковски, Димитър Сяров (уредници и сътрудници на
      Радио София), Фани Попова-Мутафова, Светозар А. Димитров (Змей Горянин).

      От художниците – Никола Танев, Александър Божинов, Борис Денев, Константин
      Щъркелов, Александър Добринов. Дори Христо Кодов – славист и
      старобългарист. Ал. Божинов се шегувал: „Чест и удоволствие е да попаднеш
      сред такъв духовен елит! Навън не остана сериозна интелигенция”…

      К. Константинов: По тоя повод трябва да добавя няколко думи и за тоя
      народен съд, който няколко месеца заседаваше в Съдебната палата. То бе
      досущ както в „Боговете са жадни” на Анатол Франс; с тия „гледачки” в и
      около залите, с тия тълпи, които викат „смърт!”, с тия коли, които
      довеждат и откарват обвиняемите. Тук обаче имаше и нещо ново: като съдии и
      прокурори, между другите, сега заседаваха и интелектуалци – писатели,
      адвокати, жени. Народен обвинител беше Никола Ланков. Народен съдия бе и
      Д. И. Полянов. Той подписа и смъртни присъди и казваше, че е горд, задето
      е избран от партията за тая чест…Сега постепенно усещахме, че газим в
      тинесто блато, но все още искахме да вярваме, че ще се измъкнем.

      

      Така настъпва новата 1945 г. „Отведнъж” Вл. Василев се оказва „злият
      гений” на българската литература и в затвора, а всичко, свързано с
      любимото му списание – равно на „фашизъм”. А списанието е неговият живот.

      

      Протоколъ за разпитъ: „Но аз сега съм на 60 години – примирено пише
      редакторът в дознанието, – какво да направя, нека си бъда пак сам. Това е
      по-достойно за мене и по-интересно за литературата”[13].

      

      Ясно се вижда, че Владимир Василев все още не проумява в целия му трагизъм
      този обрат „отведнъж”, не проумява жестокия смисъл на неминуемото… А то
      неумолимо се сгъстява в онези наситени с трагични събития дни. Както се
      „сгъстява” и самотността му. Но самотността също е израз на борба –
      вътрешна, духовна, дълбока…

      

      К. Константинов: Трябваше да минат още 3-4 години, за да видим нещата в
      истинската им светлина.

      

      Неизвестен е фактът, че в смутните нощи около Девети и братът на Вл.
      Василев, Борис Василев Матеев, изчезва безследно някъде около Кюстендил,
      вероятно убит… Последните ми данни от роднини са обаче, че Борис не е
      „изчезнал безследно”, а е следвал в Германия през 40-те години и е останал
      там. Може би нарочно е бил пуснат слухът за изчезването му, в противен
      случай съдбата на Вл. Василев би била още по-тежка. Синът на Борис сега
      живее в Германия.

      

      Владимир Василев е арестуван „за следствие” заедно с Петър Горянски,
      редактор на опозиционния вестник „Свободен народ”, изключен на същото
      събрание на съюза, обвинен, че е написал „възторжени стихове за Германия и
      Япония, посветени на Бекерле и Ямаджи”. Двамата с Горянски прекарват
      последните два месеца на 1944 година в Централния софийски затвор в една
      килия с Йордан Стубел, поручиците Пангаров и Христов, и още трима
      заподозрени във „фашистка” дейност.

      

      „И двамата с него бяхме освободени на 5 януари 1945 година, останалите
      бяха предадени на народния съд”… Намерих тези неизвестни факти в писмо на
      Петър Горянски до Петър Динеков[14]. Вл. Василев доверява на Димитър
      Лепавцов – Липен за ролята на акад. Петко Стайнов за неговото
      освобождаване, описано е в първата книга.

      

      Според Анна Драгиева Фурнаджиев е помогнал за излизането на Вл. Василев от
      затвора. Не намерих данни за това. Вл. Василев бил просто смазан,
      потресен: „Беше не на себе си. Вървеше напред-назад из стаята като замаян
      и все повтаряше: „Мене да ме сложат на стол и да ме острижат като
      престъпник, като каторжник, да ме унижат така!” Все държеше главата си с
      двете си ръце, не сядаше на стол – струваше му се, че е омърсен, унизен до
      дъното на душата си. Лицето му постепенно посиняваше. Не искаше да легне в
      леглото си… Ходеше като побъркан из стаите и все повтаряше: „Мене,
      мене!... Като криминал!”[15]

      

      Дали действително в този момент „естетическият законодател” на „Златорог”
      е осъзнавал напълно, че е изправен всъщност пред отмъщението на
      пренебрегнатите – стари идейни и естетически противници?...

      

      „Златорог” диша враждите срещу себе си още от първата книжка” –

      

      пише Вл. Василев в отговора си до Вълко Червенков през 1956 г. Редакторът
      е обвиняван в мними литературни злодейства още през 30-те години. Сава
      Василев изтъква, че в спора със списание „Завети” Иван Радославов говори
      за „подмамване” на таланти от други издания, нарича редактора „литературен
      мародер”. В лексиката на левите това обвинение му остава до края, дори
      Петър Динеков повтаря под общото влияние в дневника си същата дума:
      „изтръгва” млади таланти от редиците на „прогресивните”, разбирай – леви,
      издания.

      

      „Радвала ме е всяка нова дарба в нашата литература и съм гледал да я
      насърдчавам…” – прави наивен опит да се защити саморъчно и чистосърдечно
      юристът, попаднал в нелепия кошмар на затвора, по време на разпита на 22
      ноември 1944 г. И това е самата истина. Забележете обаче, изразена в
      резултативното минало неопределено време, като някакъв сладостен
      носталгичен спомен от живот, който е бил някога в миналото, но няма да
      продължи и няма да се повтори… Дълбоко в подсъзнанието му, може би без да
      го съзнава все още, се е раждало тъмното предчувствие за края на неговия
      дотогавашен свят – светът на „Златорожието”…

      

      На 14 ноември 1944, в деня на чистката, под номер 73 е записан Тодор
      Павлов – редовен член и почетен председател на СБП. Личен резидент на
      Сталин и културно-философски ментор, в написването на „фундаменталните” му
      трудове се предполагат цели научни институти. Т. Павлов става средоточие
      на върховната партийна власт на културния и научния фронт. 

      

      Известен с органическата си непоносимост към Вл. Василев, цял живот
      маниакално фиксиран върху редактора на „Златорог”, овластен сега, той се
      превръща в негов морален инквизитор – вечен преследвач, опонент, палач и…
      „спасител”. Дори и след смъртта на редактора следи и санкционира всичко,
      което се пише за него.

      

      На 10 декември 1944, докато Вл. Василев е в затвора, Т. Павлов държи реч
      пред съюзните членове в ролята си на почетен член на СБП. Тази реч
      официално „утвърждава” вече извършеното завладяване на съюза от
      „прогресивните сили“ и дава насоките на новата партийна комунистическа
      културна диктатура. По-късно речта е издадена в отделна брошура „С перо и
      меч”, 1945.

      

      Чистката сред членовете на съюза е въздигната в закон. В същото време
      „Командора” налага нови участници – критици, литературоведи и писатели,
      „прогресивни”, според изискванията на новата политическа конюнктура; дава
      инструкции за правилата на публикуване, за ролята на критиката, описва
      най-важните жанрове, налага подбора на теми и герои. Единственото и
      най-важно условие за всички – партийни и безпартийни, за да участват в
      литературния живот е: да стоят зад програмата на Отечествения фронт.

      

      Борис Делчев, 4 януари 1964:

      

      „Казват, че имало партийно решение – до края на живота му Тодор Павлов да
      не бъде критикуван. И всичко показва, че това е вярно: неговите
      литературни изстъпления не спират, стават все по-абсурдни и по
      необходимост се приемат вече като неотстранимо природно бедствие. А така
      може да постъпва само човек, който е вън от обсега на обществения контрол
      – за него всичко е възможно”[16].

      

      „За него всичко е възможно”. Така и става – до самата си смърт през 1977
      г. Тодор Павлов е „вън от обсега на обществения контрол”, недосегаем.
      Затова пък низвергнатият му опонент, макар и освободен от Централния
      затвор, е в непрестанна обсада: „Защото като излиза, същевременно пак
      влиза – пише Цвета Трифонова, – в доживотен затвор без огради, но не и без
      надзиратели. Започва дългосрочната му обсада, следене и разработка по
      линията на ДС „Бивши хора”[17]. Изследователката установява, че като „бивш
      човек” старият редактор е следен и докладван от 15 агенти, все хора от
      най-близкия му кръг.

      

      Иван Мешеков, събрат по съдба на Вл. Василев, също нарочен за
      идеологическо „лечение” от Тодор Павлов, описва по следния начин
      „движещите сили” сред „прогресивната” българска интелигенция:

      

      „Всякакви големи и малки писатели с един непрозрачен произход на
      прехраната си, се оказва, че са в ролята на обществени надушвачи –
      пиянстват и лентяйстват с години с революционни „идеи” и „принадлежности”
      само колкото да маскират службата си на полицаи и агенти. Ах, каква жалка
      действителност: най-покварените типове са наети да следят и дирижират
      запазените и по-светлите личности”[18].

      

      Не съм чела по-смела в откровеността си изповед, написана без капка
      чувство за самосъхранение, сякаш в някакъв донкихотски самоунищожителен
      пароксизъм. Писмото се датира около 1934 г., но старите-нови служби и след
      Девети са същите. Не случайно Мешеков е бил набеждаван, че има „мания за
      преследване”…

      

      А Владимир Василев не е и подозирал, че е следен – и то от най-близки 
      приятели. Или просто се е страхувал дори да си го помисли… През януари
      1945, след затвора, Иван Богданов го среща на улицата: „Промяната беше го
      сломила. Той не беше толкова смутен, колкото дълбоко разочарован. Тъй
      сигурната под краката му опора бе не само разклатена, но и разрушена. –
      Колко бързо всичко се промени! – въздишаше тежко той:

      

       – Какви са тези хора, новите! От какво са направени, от желязо ли?[19]

      

      К. Константинов: Някаква глуха мъгла , която убиваше и светлина, и звуци
      се бе спуснала над страната и цял народ се люшкаше във фантастични
      очаквания. Слухове, слухове, слухове… Мелницата на народния съд вършеше
      усърдно своята работа, а в кабинета участваха социалисти и земеделци…
      Всеки ден изчезваха хора, вземаха се апартаменти, коли, покъщнина – без
      закон, без каквато и да е наредба, а в същото време в „Свободен народ” и в
      „Зеленото знаме” – Кръстю Пастухов и Никола Петков пишеха страстни статии
      за законността и волята на народа. А „Работническо дело” сочеше волята на
      народа в озверелите тълпи пред Съдебната палата…

      

      Не беше ли това трагичен фарс, зловеща оргия, нещо апокалиптично, пред
      което стояхме безсилни, като схванати физически и духом?

      

      Точно „като схванат физически и духом”, като вцепенен е и редакторът на
      „Златорог, както сам пише в писмото до Динеков по време на евакуацията:
      „Обхванало ме е някакво оцепенение”… „От няколкото ни разговора със самия
      Вл. Василев – разказва ми в писмото си проф. Лазар Цветков – съм получил
      впечатление за крайно уплашен – до парализа и загуба на ориентация човек…”

      

      През март 1947 г. на Вл. Василев е възвърнато членството в съюза:

      

      Борис Делчев, 7 март 1947: Две неща за отбелязване: наредбата за смяна на
      старите банкноти, която хвърли в неописуема тревога бившите хора, и
      събранието на писателите, което се проведе по предвидения план. На
      четирима души беше възвърнато членството: Вл. Василев, Павел Спасов[20],
      Йордан Стубел[21] и Дим. Симидов[22].

      

      Нищо не се променя и с възвръщането на членството на Вл. Василев в СБП.
      Напротив – диаболичният фарс се засилва, особено след 1949 година:
      разнищваща стратегия на хули и обругаване – перфиден терор, обвинения –
      безпочвени и произволни. Редакторът постепенно се убеждава, че зад
      политическите кулиси всъщност стои „проклятието на призванието” – реваншът
      на пренебрегваните автори, засегнати от неотстъпчивостта му като
      „селекционер” на таланти. Но дори според Б. Делчев поправките на редактора
      отивали „оттатък чертата на позволеното”[23].

      

      Вл. Василев: – Не, не, друга е работата.

      Лични настроения: едни съм подценявал, други съм премълчал. Там е всичко.

      

      Написал го е в „тайното” писмо до Вълко Червенков:

      

      „Десетки писателски честолюбия, неудовлетворени от неучастието си в
      „Златорог”, диреха своя реванш. Кой не си опита перото, какъв не ме
      изкарваха! Да се пише срещу Василев – бе най-лесната доблест. Един вид
      пропуск да се влезе в литературата. Това бе израждане на буржоазната
      критика в най-долни страсти, безсилие и пустота. […] Период на разцъфване
      на литературния пасквил. Просто се страхувах сутрин да купя вестник – да
      не срещна пак някоя мизерия срещу мене. Аз си знам как съм го
      понасял…”[24].

      

      По неведомите сарказми на съдбата този откъс е цитиран тъкмо от Борис
      Делчев, авторът на статията „Фашизмът в нашата литература”. Явно Делчев е
      познавал добре текста на „тайното” писмо на Владимир Василев до Червенков
      след речта на „Хазяина” през декември 1955 г. Но този толкова важен
      откъслек е скрит някъде в бележките, в края на книгата на Делчев. Авторът
      нарича това писмо „непубликувано изложение”.

      

      Какво благородство, и колко страдание и самота трябва да е понесъл човек
      като Владимир Василев, за да прости. И да сподели унижението и страха
      тъкмо с „палача” си… Нали тъкмо Делчев е човекът, който посочва с пръст
      него и Йордан Бадев на народните обвинители в статията от 14 октомври
      1944: „Потърсете им сметка!”

      

      И отведнъж… всичко рухна!

      

      Така е написал Вл. Василев десет години след Девети септември, в
      писмото-отговор на обвиненията на Вълко Червенков, когато „Хазяина” снема
      доверието от „такива като Вл. Василев” и изисква публична самокритика за
      „пакостното дело, което в течение на десетилетия са вършили”… След речта
      на Червенков вратите на редакциите се хлопват завинаги за стария критик и
      той се оказва никому непотребен – низвергнат емигрант в литературата,
      създавана от самия него в продължение на четвърт век. 

      

       Писателят Николай Райнов - свидетел пред Народния съд. Март, 1945 г.


      

      [1] Архив на Конст. Константинов, БИА, ф. № 883, а.е. 1, л. 242. Тук и
      нататък цитирам по първата публикация: Белчева, Е. Петър Динеков. Портрет
      на критика като млад, Страница, 2011, кн. 4. 


      [2] Динеков, Петър. Нашият литературен досег с Европа //Златорог, 1940,
      кн. 7, с. 332.


      [3] Орлин Василев (псевд. на Христо Петков Василев, 1904–1977) – писател.


      [4] Делчев, Борис. Дневник, С: Народна култура, 1995, с. 23.


      [5] Делчев, Борис. Фашизмът в нашата литература //Раб. дело, г. 17, № 15,
      4 окт. 1944, с. 4.


      [6] Василев, Сава. Литературният мит…, с. 178-179.


      [7] Трифонова, Цвета. Писатели и досиета, Фабер, 2004, с. 140.


      [8] Григор Чешмеджиев (1891 – 1945) – юрист, деец на БРСДП /ш.с./,
      публицист и журналист, писател, редактор на в. „Камбана” и „Епоха”,
      служебен защитник във Военния съд, министър на строежите и пътищата в
      правителството на Кимон Георгиев.


      [9] ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 5, л. 102-103.


      [10] ЦДА, ф. 551, пак там. 


      [11] Никола Ланков (1902-1965), ляв поет, юрист. Обвинител в Шести състав
      на народния съд, 1945. След Девети заема важни позиции, редактира много
      списания, гл. ред. на в. Култура (1958-1965). Нар. деятел на културата
      (1965), носител на Димитровска награда (1951).


      [12] Архив на МВР, ф. № 5, а.е. 1288, л. 7. Цит. по Цвета Трифонова, пак
      там, с. 40.


      [13] Протокол за разпит, цит. по Цвета Трифонова, пак там, с. 77.


      [14] ЦДА, ф.1978 к, а.е. 4290, л. 8.


&



Гласувай:
1



1. getmans1 - Брей какви хора, бива ли така!? С ...
17.07.2017 05:45
Брей какви хора, бива ли така!?
С тия ваши спомени и откровения направо съсипвате такава хубава революция. На всичкото отгоре черно на бяло е написано, че нямали никакъв враг, че то има ли по-страшен враг от измисленият такъв!?

Поздравления за постинга Г-не и хубав ден, заслужавате си го!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 186170
Постинги: 243
Коментари: 48
Гласове: 86
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031