Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.07 13:41 - ЕМИГРАНТ ОТ ОТВЪДНОТО
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1187 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.07 13:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                       ЕМИГРАНТ ОТ ОТВЪДНОТО
   

                С него ме запозна Йордан Василев. Сега, когато си отиде, вадя,  от бездънния му джоб познанства, едно от друго по-загадъчни.   Самият   той  ги делеше на чаша коняк /любимото му питие/  с достойни и не толкова достойни  познайници.
              – Той е   психопат, но не  луд. Дори само затова, че  играе, а и преграва лудост.Имат го за смахнат, но не е и смахнат.Защото в живота се оправя. Той е  ,  от породата  "всеки си е башка луд".
            – А да, - реших да блесна - руснаците казват "себе на уме".
            – Щур по своему?
            – Не само. Има елемент и на показност, театралност...
            – Както и да е. За него сигурното е, че е самотен, а това  акцентира психопатията. Не изплаква чувства  и това го задръства с тях, оставяйки в утайка чувство за вина.
                   – Но психопатите си имат "поинт"  нещо навито на пръст, по което са луднали, нали
                  – Е да, при него  този  "поинт" е смъртта. Той смята, че смъртта го преследва отвсякъде. Затова и странно върти глава. Сакън да не се появи от този или онзи ъгъл. Да го изненада неподготвен.
                    – Значи се готви за ... там,- кимнах глава нагоре; беше се облещила Венера.
                     – Не съвсем, по- скоро - дошъл от там...
                      – И пак ще заминава : тук  няма какво да прави.
                      – Изглежда – неопределено постави точка на този безкраен разговор Йордан. - Но от там няма  как  да се обади.
                    Само че  не "от оня свят", от тукашния, цъфнал пред мен  по  спортно яке и издута островърха раничка  на   средношколец. Очи изкачащи като при базед от огромни очни орбити,едновременно  изцъклени и хлътнали  поради  явно  висок деоптър. Нервозно свиваше рамена и клатеше крак връз крак като пред  мразовита вълна. "Какво още чакаме" - изразяваше кокалестата му  фигура.- Нищо, ще катерим.
                Не би. Не минали и половин километър до Златните мостове, той закапризничи. - Ама не мога,  задъхвам  се. Туберкулоза от затвора.Спряна, но в  белите дробове – хралупи. Ти върви, ще му бера грижата сам от Княжево.
               Така и стана. Но  ненадейно тъкмо на Златните мостове зърнах размахано кепе-планинарски поздрав "ехеее".
               – Е как дотук?
               – Ами с лифтата /точно така, в женски род/Тук един приятел с кола ще ни метне накрая на пътя, малко преди Еделвайс. А там до Кумата няма и километър. И ще ни  върне след тричасов там престой. Нанизано в синджир.
                – Предпочитам сам.Чакайте ме на Кумата точно след час и десет мин.
                 В уреченото време като по хронометър. Беше заел място до прозореца  срещу падащия по нанадолнище  хълм- високо и ниско наедно.Символично: с медиана по средата. Изобщо той обичаше средищните положения. Като платото при тектоничните  процеси.  Там където разполага  своята зона за обитание,на  странния си и загадъчен свят.
               - А, тук, къде, аха - струваше му не малко усилия да възстанови обстановката, и без друго за градски човек - непривична.
                – Рядко, но става това с мен: изведнъж се сепна като от дълбок сън. И не мога да кажа къде съм бил. От там блещукат светлини, блъскат се сенки и силуети.
                 - Сега сме на Кумата – тактично му припомних.
                 –Сигурно е високо; с половинките дробове дишам разреден въздух. - И с привичен жест запали цигара. Жадно, но с отвращение, като глътнал  мърсотия, засмука. - Още един признак на психопатия, за кой ли път подтвърдих наблюдението на по–големи от мен психолози.
                И отново се унесе  в своя свят. Това не беше сън. А някакво временно изключване от живота, временно небитие. След време, след прочита на Кастанеда и доста  много окултна езотерика, вече по-точно  можех да  определя това състояние. Неартикулираната зона на съзнанието с толтекското название "нагуал". Той като че подтвърди: "Усещам се като сноп лъчи, успоредни, напречни и аз помежду тях".
               Отново продължителен мълчалив, затворен в себе си унес. Време достатъчно да го изуча.
               Той  извънредно много, като брат близнак, приличаше на двама руско-съветски поети: Булат Окуджава и Борис Слуцкий. Като Окуджава с масивно чело и удължен профил с характерна беззъба захапка; същият хрипящ, извиващ се в ударенията глас като при препилите тенори. От Борис Слуцки - члененият анфас и разтворени като при диригентите уши; сякаш да се чуе нещо недостъпно за слуха.
              И изведнъж, с характерното  трепване на раменете, се върна към действителността като разбуден от неканен гост.
               – Къде бях, какво правих, не мога нищо да разкажа.Опитах  във "Фантастични разкази", но не бях разбран. Докоснах се в едно-две стихотворения, обявиха ме за луд. Отварях уста пред близки, не ни се слушат фантасмагории.
                Той живееше с това усещане за неразбран. И то подхранваше  неговата изначална, независеща от обективни обстоятелства и дори субективен автокоментар виновност. Неразбран, защото е той, виновен, защото е той, наказан - пак защото е той.Едва ли по–подходяща плячка за ДС.
                  Сам можах да го установя на един от поредните разпити. Адресът постоянен: Развигор 1  "притча во изяцях" за непосветените,  "стълб на  изтезанията " у посветените.
                 – Има един шантав поет, - започна следователят, все за смъртта пише, все срещу властта говори. Латерна. И му се хващат на въдицата. Досещате се кой? – Аз твърдо знаех, че тук  имена  не се споменават. Винаги ще се намери случай и  повод "малките бесове" да злоупотребят с тях. Най– доброто тук е дългият питащ поглед на арестанта и престореното недоумение.
              – Ето и ние ще ви изненадаме. Александър Геров. Стар ремсист. Един от последните изтърпял наказание по  ЗЗД във фашисткия затвор. Тогава лепил позиви  срещу Тристранния пакт.И  го пернали по устата. с една дума:наш човек. Като тези, които са днес във върховете на партията и държавата. А сега предател: 30 г. след девети, станал подвижна говорилня срещу социализма, строя, културната политика, нашите отговорни другари. Подобно на вас бие тъпан за "отрицателните страни на нашата действителност". На ляво и надясно сипе хули и клевети за наши проверени отговорни другари. Какво ще кажете?
                   – От тази страна, за която намеквате, не го познавам. Но като поет: сред най-големите. Тук  няма две мнения.
                    – Казвал например, че др. Живков не е никакъв държавник, а незавършил среднист. Че трябва да се срамува от 4-те тома съчинения, които подставени автори са му написали. Чувал ли сте го да казва тия неща?
                   –Има си хас, откъде, аз с него съм разговарял най-много 4 - 5 пъти, от които два на витошката хижа Кумата.Изобщо не е ставало повод за подобни разговори.
                    – Водил ги е, водил ги е. Ние тук разполагаме с негови дневници. На  всеки ден се пада  хула или клевета. Ето тук, 17 август 1966. За др. Венелин Коцев: "коцкар, както самото му име и маша на Живков по културата ". Два дена по–късно: Димитър Методиев - "бездарник  и по партийни мерки;не може и да каже от какво е недоволен, чува се  само ръмжене и цвилене". Да четем ли нататък...
                  – Ваша работа. Тук нищо не мога да възразя. Арестант...
                  –Но много забравяте бе, арестантино, много ви е слаба паметта, това не помните, онова не помните. Така ли ще си приказваме до края на работното време.
                  – Освен това, както разбирам, вие искате да подтвърждавам истинността на дневникови записи. А сам знаете, че те нямат никаква доказателствена стойност според процесуалния кодекс. И следователно, и при подтвърждение, и при отрицание – нарушавам закона.
                 – Пък се измъквате, бе. Е добре, то си е за наша сметка. На процеса защитата ще има възможност да се изкаже върху правомерността на всяко обвинение по отделно. Ние сме правова държава, нали? Или това ще отречете...
                 – Ами, правова, няма как иначе. Но ако се доверим на Бай ти Ганя: все пак "не чак дотам".
                 –Марш обратно. Тази вечер без вечеря.
                   Но вечеря получих.Няколко зърна фасул и няколко влакна говеждо. Но три филии хляб можеха да наситят.
                   В килията насаме със себе си в този наш "любим диалог с мисли и откъслеци от мисли"/Кастанеда/ аз се опитах да възсъздам  това необичайно за нашите ширини явление с достолепно име  върху неясна особа. Вярно, странна особа и за близки, и  за познати, и за  партийни апаратчици, и ДС агенти, и колеги по гилдия.  Никой от всички тези  познавачи на човека не можеха дори с относителна сигуртост да кажат що за птица е той.
            – Поет, да, но това е най–неопределимото;  сега още повече: най–съвременни антрополози ни убеждават, че поезията е родово човешко свойство; един вид, всеки е поет до доказване на противното, а противното е недоказуемо.
              –Разочарован в идеите и мечтите си ремсист? Та кой не е. Включително и сред "отговорните другари". Да, политзатворник, но всеки, набрал опит в такива неща ще ви  каже, че няма особена разлика между "вътре" и "вън", между "тук" и "там". Пространствена характеристика  и толкоз.  Биографичен факт, като всеки друг, от който е изтъкана биографията на всеки човек. Така се е случило: "барабар Петко с мъжете". Защото не познавам  духовно човешко същество толкова чуждо на политическа идеология и партиен мироглед. Човешко същество, за което  това да  са нещо повече от  термини  и работни понятия. Не, колкото Смирненски и Вапцаров са тук, толкова Александър Геров просто не е тук.
             – Психопат? - Но нали се разбрахме, че всеки си е башка луд;
             –Детски писател? - И такъв, но какво не прави човек "хлеба ради";
           –"Клиент на тайната полиция:кой не е: практически всеки роден, пък  и нероден - дори само "какавида" в майчина утроба.
              Отново и отново WHO IS WHO? И ехото в далечината ни връща  като "някой ек" този  въпрос на въпросите.            
                 
               



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 53022
Постинги: 207
Коментари: 35
Гласове: 64
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930