Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.07 14:37 - ЖЕНИ И ВИНО, ВИНО И ЖЕНИ!!
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 64 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.07 11:59


                                        ЖЕНИ И ВИНО, ВИНО И ЖЕНИ !!

              Този августовски ден на 1941 небето  зарадва най-много  малките момчета: изсипа баш на главите им  някакви  хартишки, които се виеха във въздуха като есенни листа. Но палавниците   съумявааха  да ги уловят още във въздуха, да ги пъхнат в пазвата и набързо да ги отнесат на възрастните. От тях да научат що за спектакъл е това. Отде иде, кой го хвърля.
                 Отнесъх и аз  своите загадъчни НЛО вкъщи. А там на терасата дядо ми  си беседваше с един възрастен господин в пенсне и навлечен в костюм от черен шевиотен  плат. –Не му ли е топло – си помислих, снемайки фланелката, нагизнала от пот. Но имах друго наум и веднага го изплюх:
              - Я вижте какво съм насъбрал. – и победоносно изсипах снопчето  хартишки.
               Господинът с пенснето, естествено  много по-запотен и от мен, взе едно от листчетата и зачете:
               "Който има очи да гледа, който има уши - да слуша. Вашето правителство ви прави съюзници на Хитлер и неговата човеконенавистна камарила  за  война с Великобритания. Българският народ, на който не желаем нищо лошо, скъпо ще плати за тези действия на хитлеровите наместници в страната ви..." и т.н. имаше още много там написано, но господинът спря с четенето, извади из-под ревера бяла кърпичка и избърса обилната влага от челото.
             - Е, и ти вярваш на този лис дебелак с пурата? Дето едва не закопа страната си в бурската война от 1913.
               –И кога – питам аз, той цял се изправи като строевак  на вечерна проверка -  коварният Албион ни е мислил доброто.
                – Почакай бе, Кириле, тук  има дете, което не бива да знае тези работи.Елементарна предпазливост.
                  – Никаква предпазливост! Тя е за страхливците и дезертьорите...
                  – Поспри, Кириле, доколкото знам, ти на война не си бил, а аз имам син, загинал на Дедеагач...
                  – Вярно, войник не ме взеха, зрението - и махна ръка към пенстнето,и куп други болести – не ме гледай с подозрение, има кой да ги установи. Поне военната медицина у нас е честна и неподкупна...
               – Е и?
               – Не ме взеха, не съм служил, шрапнели не са фучели  в слепоочията .  Но където и да ме беше запокитила фортуната:в Чехия, Австрия, Германия, Полша - винаги съм бил със своя народ, с националните ни интереси, с предначертаното от съдбата, ако щеш...- Ой, умееше този поет да говори възторжено. Сякаш сам си пишеше  репликите, които театрално рецитираше.
                – Нали помниш, как завърши всичко това през 18 г.
                 – Тогава нас американците ни излъгаха, пак англосакси...
                 – Фердинанд, Фердинанд ни излъга, Кириле, и мекерето му Васил Радославов.
                  – Сега не е Фердинанд. Сега е Борис !!!, цар на българите - и след пауза, колкото две запетаи – и македонците. И редом с Германия ние ще си върнем Беломорието и Добруджа, ще отвоюваме западните покрайнини, ще възродим Велика България!
               - Ти ли ще я възродиш, бе Кириле, я се виж бе – дядо ми си надяна цялото добродушие на  което беше способен.Да не разлюти поета-кибритлия – едно джезве кокали си и с този костюм и вратовръзка си само за окоп!
              Но човекът с пенсне явно не можеше вече да спре. Не помня какво още каза, вероятно все в този патриотарски дух, но помня, как свърши: запя "Велик е нашият войник" и замарширува под маршовия ритъм  на песента. И като стигна изходната врата, вдигна юмруците и на двете ръце с нещо, явно предвидено за заклинание: – Няма да мине много време и всички ние ще чуем  за триумфалните победи на българския войник, този наш "ПРУСАК НА БАЛКАНИТЕ".- И размаха бастун над мирните ни глави. Този господин явно не си поплюваше. Поне тук,върху просторна  столична тераса, той се показа далеч по–смел и самонадеян от щедушния български монарх. И слава Богу, че не бе обратното. 
            В годините  на моето детство мъжете носеха бастуни, но ходеха изправени. В наше време е обратното: бастуни  носят само при абсолютна необходимост, но при мускули атрофирани с възрастта, цялата тежест на тялото пада на кръстта, той се извива  дъгообразно и предизвиква познатите аномалии на ОДА в напреднали  години. Старите мъже се прегърбват, след 80-те осезаемо. И никакъв бастун не помага. Дори и патерици: те улесняват движението на ходилата, те могат и да пълзят, но издайническата скоба на гръбнака   САМО ГРОБА УПРАВЯ.
             Сега аз го знам след години доста надхвърлили  фаталните 69 за Кирил Христов. Но според тогавашните медицински познания и Кирил Христов можеше да каже нещо подобно  на моя прегърбен под тежестта на годините 75 годишен мой дядо.И  вместо топло съчувствие от приятел –  назидателно  обяснение на циник.
                  Защото Кирил Христов много държеше  на  изправена стойка, вероятно предугаждайки  шейсетте на 20 в., когато това вече  кажи речи официално  символизираше "голямата мъжка ерекция". Ако си спомняте, вождовете на официалната трибуна, дори най-старите, одумвани като геронтократиция, а между тях военните - подчертано – се държеха изправени "като глътнали бастун". Промислил външността си до последното копче, настроил балтона си  за отвеса  на изопнато  тяло, той много приличаше на истукан.На тези  издължени каменни масиви, строени незнайно за какви цели  от избрания народ на дравидите.
             Именно в такава поза, напомняща паралелно  и бостанско плашило, се влагаше  голяма доза самодоволство  и нарцисизъм. Изопнати като замръзнали,  крайниците трябваше да подчертаят мъжко  достойнство, самомнение, решителност пред  всичко. Цинично-реалистичен към другите, на себе  си забраняваше  реалистична преценка на външния си вид. По  закон, не писан от него, но  в сила за всички, с които е общувал - КИРИЛ ХРИСТОВ Е ПЕРФЕКТЕН!  Защото тайно в себе си  той се имаше за  поет-воин.
              И тая сцена с позивите, с които започнах втората част на своето повествувание, съвсем не беше каприз на поетична душа.  Единствен сред българските поети, конюнктурно заработващи върху националсоциалистически настроения  "хлеба ради", той донякъде искрено, макар и с  позьорски замашки се изживяваше като "балкански  щурмувак" в духа на "хитлер-югенд".  Не се  преиздават и правилно,  трябва да   зачитаме репутацията на поета! негови стихове, звучащи като браннически лозунги.В тях  България  трябваше да се огледа  като  обкичена с военни победи на  фюрерови войни  и в граници  от Симеон до Иван–Асен втори.
                И едновременно - поет лирик. И то  за  безпадежната  българска реч  с  по– ограничени възможности за римуване - връх, макар и не най-висок. Сам той , както винаги зациклен на особата си, държеше да се чете името му отзад–напред : "Кирил/лирик/".  Качествата му на лирически поет не оспорваше и самият Владимир Василев. Един-два пъти  в нашите разговори изплува и неговото име. ВВ свиваше  мустак, един от любимите му подигравчийски жестове, пародиращи  "мъжкарски залисии" и фашистки замашки", но  признаваше качествата му  на  лиричен стихоплетец. При това  наблягаше  на  определението "поет по природа", с което М.Горки беше наградил руския аналог на нашия поет - Сергей Есенин. "При него - казваше той - недостатъчната  техничарска образованост, ръбоватост, откровен  примитивизъм дори, бяха в някакъв смисъл "добре дошли". Защо ли? Защото внесоха, макар и безцеремонно, в  започващата да се излъсква и полира  при  Н.Лилиев и А.Разцветников с несвойствен за нас финес  българска поезия  -   свежата струя на природна   органичност и благороден примитивизъм".
             И от други  литератори като Здравко Петров, Кр. Куюмджиев, Любомир Стаматов и пр. съм  чувал, че Кирил Христов е изиграл роля на  мъжки противовес в  осезаемата размекнатост  и женственост  на  любовната ни  поезия,  залитаща  в  сантиментален разлив на чувства.
             Колкото и парадоксално да е на пръв поглед, тъкмо тук, в интимната поезия бе бойното поле на самонабедения воин. Тук  са неговите  гаубици, заредени с мъжка напористост и здравословна агресия. Тук е и неговият  бунтарски протест  срещу  свят и среда, заварени, натрапени от силните на деня, но  не пожелани.Той  можеше да изтръгне от себе си  вопли характерни за всички романтици. По познатият мотив за непреодолимото безсмислие на битието:



Аз стиснах своите ръце стопени

В пестници костеливи сетен път.

И свърши се. От членове студени

Откъсна се и отлетя духът.

 

И никой ми очите не затвори,

Ни изкривените от скръб уста;

Страданьето на цял живот говори

Все още — на живота и света.

 

Но ето, чужди ме редят бездушно;

И ето ме със скръстени ръце

Върху гърдите, аз лежа послушно.

Успокои се моето сърце.

 

Какви са тез цветя? Кой свещи пали

Над мен? О, лицемери, настрана !

Догде живях, кой виде и пожали

Цветята мои, мойта светлина ?

        Или философското въпрошателство за  мълчащото в уморена притома  битие - в духа  на Фет и Тютчев:
        

Защо лазурни небеса помръкват?

Защо тъй рано гасне летний ден?

Защо наокол птичките замлъкват?

Огледвам се очуден аз: край мен

Тревата на ливадата жълтее,

Потокът къдрав като че немее,

И клюмат блоговонните цветя,

Затварят чашки… Днес не дойде тя.

              Дори пред  загубата на любимото същество - способен на  мъжествена овладяност на чувства и инстинкти:
              

Печал


Край бързия поток стоя приведен

И растне, растне моята печал.

 

Минават дни, ще дойде ден последен

С безпаметна за миналото жал.

 

И мисля аз за тебе, моя мъртва,

И мисля аз за своя страшен грях.

О,где си ти? Пренел бих всичко в жъртва

Да чуя пак детинския ти смях !

 

Но спиш в земята ти със свойта тайна,

А чака мен там горе съдник строг.

И свеждам аз глава в печал безкрайна,

И капят сълзи в бързия поток.
           И мрачният пейзаж дори е овладян  със свежа и бодра интонация:
           



 

Есенен дъжд


Вън есен е. Развяват се булата

На дъжд. Като прашец, ситни, ситни.

Налита вятърът, звънтят стъклата.

Ненаваляло се - редица дни.

 

Минава татък шоп, нехайно цопа

Из локвите. Дъждецът си вали.

Врата се някъде от вятра хлопа.

Аз слушам и душата ме боли.
        

                  Тромаво, несръчно, грапаво, не е Яворов и Дебелянов! едва  смекчено от  импровизирани в  безпомощно очакване на  по-добри хрумвания  асонанси, но с искрен вопъл за социално-ощетените


Пасха


Усмихнат сирото, Господний дом

нататък в утрото белее.

 

Града наоколо му от зори пустее,

прелива се вълна подир вълна насам:

те всички идат на Голгота

като една душа

и погледите викат: „Ето ме - живота! -

Аз не греша!“

 

И като че се святка околвръст страната

сред пролетен за празник жаден ден -

и нощ на всички прагове е с кървав мак в косата.

 

И тихо се понесе над главите на сганта

безмълвен - сякаш звук самотен от

камбана.

Върху корава длана

на бич държалата ддесница на Христа

разцъфна като роза, първа рана.

И слушат те от близо и далеч:

Звучи така безумно родна реч!

„Просто им, Татко, те не знаят

що вършат.“

И като прегазен труп

във покривалата си свити вкуп

под кръста три жени ридаят.

 

И в неподвижна берна глъбина

избиват огнени езици: миг широко запламтява -

и пропаст под нозете озарява,

продънена внезапно, настръх като сетня светлина.

            А тази миниатюра за преходността на времето  е способна и сред нашите  грубянски  нрави да изтръгне сълзи на умиление:

          
Пей ми, душо...


Пей ми, душо, пей как младост

от сърце ранено бяга...

Пей ми, пей ми, моя радост,

пей ми, чучулиго драга!

 

Тая песен кат целувка

на устцата ти приляга.

Пей ми, мила без преструвка,

пей ми, чучулиго драга!

 

Пей за спомена, сестрице,

който ни сърцата стяга,

пей, тъжовна хубавице,

пей ми, чучулиго драга!
   
               А когато  в сегашната замазаност на сезоните,  не знаеш пролет ли е, лято или есен, пръква в паметта може би  неговия безспорен шедьовър.  Сякаш  превод  в езика на поезията - легендарния пейзаж на запойния руски живописец Саврасов "Грачи прилетели"
                
             



 
 

Хей, пролет иде!


Хей, пролет иде! Дигат се мъглите.

Къде ги вихри влачат, дявол знай.

Дерат се ризите на планините —

хей, пролет иде в наший роден край!

 

Кокичето отдавна се подаде:

предвестникът на пролетта не трай

за нея друго цвете да обади.

Хей, пролет иде в наший роден край!

 

Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака

и викна сетей път: "Кръчмарю, дай!

Налей, обеснико, дружина чака!..." —

Хей, пролет иде в иаший роден край!

 

И плъпнат харамии... А гората

чернее още; ала кой ти хай!

Напред, предвестници на свободата —

хей, пролет иде в наший роден край!

               У Кирил Христов се срещат и образцови  психологически прочити на пейзажни  сюжети, един от най-майсторските жанрове на късния европейски романтизъм

Кога печална есен наближава


Кога печална есен наближава

и жълт листец по вятра полети,

в оставена от птичките дъбрава,

дете, обичаш ли да ходиш ти?

 

Обичаш ли под дъбове вековни,

по дни унесена във самота,

Да гледаш как едва пълзи мъглата

по чуките на Стара планина,

да плачеш над треватите и цветята,

попарени от ранната слана?

 

Девойко, ако в сладкото безумйе

на есен теб по-мил е тоя свят,

ела по губещи се татък друми:

ний ще вървиме мълком - и без думи

сърцата наши ще се разберат.

               Това е единият от  "мъжките" профили на Кирил Христов. Помъжки овладяната поетическа стихия, пълноводната река, обуздана от брегове, гръмотевичната дейност на природата, обхваната от  гръмотводи.
               Но поетът има и друг профил на мъжественост: откровен, брутален, сега вече  не е лош тон да го наречем физиологичен. Това е българският мачо, балканската сексуална фурия. В епохата, когато нашите майки  са ни зачевали под  безмълвието и тайнствеността на спуснатите завеси, лирическият герой на К.Христов превзема самката в  схватка със  поставената под табу    греховност на жената, едва ли не  в духа на "Щурм унд дранг".Заедно с толкова познатия в наши дни елемент  на   сексуално насилие. "Дюкянът му не бе  добре закопчан",иронично  подмяташе Вл. Василев; а  на мнозина известния интервюор на Атанас Буров г-н Памуков го слагаше редом с Фердинанд и Стамболов, препускащи след фустата на Мара Белчева.
                Веднага да подчертаем  в  защита на нашия ерегиран самец, че такава нагла  безцеремонност в овладяването на жената е характерна   за стила и нравите на романтизма през 19 в. Известна е мировата скръб на Байрон от сексуалната му пресита  със знойни гъркини; либертианката Жорж Санд напуска изтънчения благородник А. дьо Мюсе заради придобития във Венеция "люес".
                Или  този  епизод от филма за И.Бунин, в който   може да се озове  и   български   стихоплетен бабаит.Същият този  нежен,изтънчен, капилярен поет и разказвач се нахвърля върху домашната приятелка и вероятно любовница, с ожесточение  и неистова похот  на  плотоядно животно. И къса дрехи, корсети, впивайки  зъби в мека плът, мятайки встрани бижута и украшения. Христоматиен пример на   самеца добрал се  до въжделена цел.
                 Това е усвоено в изкуство и философия, макар и  не без противодействие - осветлено и в науката, но в живота  с неговите  светски условности то си пробива път именно със сексуалните революции. Те са много повече от познатата и до днес отекваща с "Лолита" на  Набоков първа  и основна. Но  балканските нрави, свързващи сериозни социални процеси с някакъв тип "козел отпущения" са си набедили този новоцивилизован провинциал  за байрактар. Суетата на мачото е податлива почва за тази първична  метонимия и става така, че  върху   чувствителното сърце на  лирика   се изсипват  самосвалите  на  освобождаващата се полова стихия  от няколко епохи на робство и подтиснатост.Бентът   на естествени  човешки влечения  ерозира  и този  съвсем безобиден за хайлайфните дами  господин с пенсе, бомбе и бастун  става  предвестник на езическия бунт на тялото.
               Владимир Василев се надсмиваше  на  този "Тантра на  секса", свързвайки го  с  вечното  тътрене на българина след световните  събития и неумение да съблече  ямурлука си в досег с тяхната непривичност."Българинът още не знае, че без ямурлук се диша по-леко" , ще ми  обясни след време парадоксалиста-мъдрец /Радой Ралин/. Но именно на човека "без ямурлук"  Кирил Христов  се падна да понесе  рекушета на  отмъстителната българска назадничавост.        
               Ние тук си имаме роден пример: един далечен роднина на Лермонтов с псевдоним съвсем ясно на каква почва:ВЕЛИКСИН.Но той не плати цената на  махленската одумка като Кирил Христов.
              Затова и този характерен за епохата космополитен сюжет, попадащ направо в члена за ХАРЕСМЪНТ /сексуално посегателство/  на сега  действащата в цивилизования свят правна норма.

               



 
  Черните очи


Видях я - ослепяха ми очите

от тая демонична красота

и вик безумен тласнаха гърдите

към схванати уста.

 

Между вулкани майка я родила,

в Калабрия - сърца за да мори...

Де другаде, кажете, тая сила

и страст, и плам гори?...

 

Два дена веч - две годин - аз линея,

че тя не снема огнен взор от мен, -

а смелост липсова... Ще полудея!...

Но дойде третий ден...

 

На третий ден аз грабвам китка цвете

и влизам при Розалия: подлий страх

тоз път веч задуших и аз ръцете

аз смело я хванах.

 

И викнах й: "Три дена вече стават!

Не мога повече - не ме мъчи!...

Очите твои мира ми не дават -

тез черните очи"...

 

Но смая се и трепна тя тогива -

и готви се да бяга, да се крий:

"Недей!... Батиста е ревнив... не бива!

Да знай - ще те убий!..."

 

"Да ме убие!... нека!... остави ме!..."

И тигър ревна в моето сърце -

и хубостта, която подлуди ме,

аз грабнах на ръце.

 

И тез очи безумно-сладострастни

със хиляди целувки аз покрих,

и в тия устни трепетни безгласни

аз свойте устни впих.

 

И всичката ми кръв нахлу в главата...

Как можех вече аз да се свестя,

когато и Батиста, и... камата

сама забрави тя?..
             И естествено, стихотворението, влязло в българската поезия като запазена марка на вакханалния поет:

            



  




Жени и вино! Вино и жени


I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

 

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

 

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

 

1897
              Тук му е мястото да кажем, че  ЖЕНИ И ВИНО, ВИНО И ЖЕНИ далеч не винаги са били бракосъчетани. То личи от  заредения с  конфликт АМФИБРАХИЙ на формулата и невъзможността тя  да бъде обърната  отзад напред без загуба на поетическо внушение. Не може да се каже например: ВИНО И ЖЕНИ. Един вид подзаконов, неравностоен брак. Особено при поетите.
                 Поетът Пол Верлен например, известен с лоченето на калвадос от мъжка подметка е бил в любовни отношения с ВИНОТО, но в крайно обтегнати  с ЖЕНИТЕ.Обратно: при американския поет Едгар Алан По  любимата Анабел Ли е родена не от Пяната на Афродита, а от  алкохолната утайка на делирия. Похотливият поет-аристократ А.С. Пушкин възпява алкохола като дан на романтичната  традиция, но не особено го е обичал.Вместо това, колко е обичал жените, едвали има някой да не знае.
             А и виното далеч не винаги се е свързвало с жените. У  Рембрандт и  Рубенс, да, свързани са, но това е специфична епоха на специфична страна: разкрепостяването от средновековието. Като дете, водено за прикритие от богат български предприемач по  заведения за сексуални услуги, аз имам и конкретни наблюдения. Сега може би ще се удивите: там нямаше алкохол, нито отвътре, нито отвън. Защо не знам: може би за избягване на възможните скандали на алкохолна почва.
             И затова вероятно на Кирил Христов принадлежи инициативата за тази венчавка на ВИНОТО С ЖЕНИТЕ, която като екзистенциален факт не е по-долу от НОБЕЛОВОТО ЛАУРЕАТСТВО. А като  символ  за вечност - и по-горе.





 

 




 

 






 

 
 





 

 


 
 

 




 

 






 

 






 

 


 





Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 25540
Постинги: 88
Коментари: 29
Гласове: 29
Архив
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31