С падението на политическия престиж, ръста на житейската неустроеност и идеологическа безпътица, интересът към холандските майстори на платното от 16 и 17 в.  ще нараства.   И то не само като живописци в специфичен отрасъл на изкуството. А и като учители и възпитатели  за оцеляване в общество, раздирано от противоречия и заплахи за самото съществувание на човека. Как да се живее така,  че и майсторството да се запази на  възможната висота, и животът да се изживее почтено с потомство, по днешните размери - свръх многодетно, да се  посрещат битовите разходи и неуредици с аристократично хладнокръвие от статистични бюргери. Със своята жизнена реализация такъв тип съществувание струва повече от така и останалия в имагинерен проект свръхчовек на Ницше.
                     И  проследено в конкретните  изображения  на бита и средата  на човека във времена, много напомнящи днешните,  то откроява непреходно, вечно актуално съдържание. Като например, популярният не по-малко  от Леонардовия  "Портрет на Мона Лиза"  - "Момичето с перлата", "северната Мона Лиза" на Ян Вермеер. И двете, признати емблеми на живописта.
                   Поколенията се сменят, за изтеклите  близо четири столетия - десетки, но  зрител  от което и да е поколение вероятно изпитва чувството на първия зрител на тази картина: радостно умиление. Като при свиден детски спомен. И с това  чувство, напълно достатъчно за произведение с висока художествена стойност,   можем да изчерпаме темата.  Какво повече, и по Аристотел, и по Толстой да се заразим от чувството вложено в творбата.
                Но целият проблем е там,  че тъкмо в момента на възможния отговор, въпросите  нарастват лавинообразно, включен е целия "въпрошателски апарат" на зрителя. Цялото ни  любознание и  заинтересованост.
                 Значи има някаква тайна. Затова и художникът е изчистил картината от всичко излишно и отвличащо вниманието, за да остане  непосредственото общуване  с с тайната. Кое е това момиче. Откъде? С какво се занимава? Кои са майка му и баща му?  Позира ли или е хванато на "щрак Марийке на портрет".
                  Друга група въпроси се наслагват  върху  първите. И главният: защо това  именно това  момиче. Явно представителка на общителната средна класа, но толкова подчертано отделено от интериора си,   индивидуализирано до предела на възможното, щрих по щрих, багра до багра.И същевременно, без всякаква моминска свенливост, готово да общува със зрителя като равен с равен.
                      Определено, тайна има и тя се демонстрира умишлено, като някогашните формалисти "прийома" в изграждане на творбата. Или като  фокусника - разсекретяващ  своя фокус.
                 Тайна има дори само затова,че  няма място за тайна: в  портрета всичко е предметно, ясно, отрязани са пътищата за символика: момичешко лице в полупрофил,стегната в чорбан коса, перлена обица, действително като лепната за  меката част на ухото; и психология прозрачна: наивна и невинна усмивка  на момиче. Много по–късно след многото сексуални революции писателят Вл.Набоков в "Лолита" ще обособи тази преходна моминска същност в неологизма "нимфетка". Но тук  момичето е без тези конотации:сякаш  направо в момента на рисуването  станало девойка; бяла якичка, удивително действаща с белотата си във взаимодействие с перлата, поставена  почти в геометричната среда на платното. Всичко това по вертикал спускащо се надолу подобно на  падаща като водопад женска коса. Да, ще повторим тавтологията на философа Ремке в преразказ на нашия Димитър Михалчев:даденото - дадено, казаното - казано. Пределно ясно и пестеливо. Явна е и целта на художника: да се изчисти самата възможност за умуване, произволни асоциации, неуместен диалог защо и как.
               Изчистваме портрета, а тайната пак остава. Ако не се  и засилва.  Инак, защо многократно е тиражиран този семпъл  момичешки портрет? Защо толкова много е  експлоатиран във всички изукуства, имащи връзка с изобразителността. Пред очите ми са поне три филма, където по най-различен повод се появява този образ. И не само в живопис и кино. И в поезията, и в музиката. В духа на "намереното време" Марсел Пруст дори го размножава в поредица героини. Станал е, пак с езика на първите структуралисти "мигриращ сюжет".
                 Изобщо цялата интрига прилича на криминалните загадки, където това, което се търси като улика, веществено доказателство, ключ към произшествието - не е  мушнато някъде  дълбоко под дюшеците, миндера или захвърлено в реката, а поставено на най-видно място. Където "ще ти избоде очите".
                Действително, този портрет е изграден много  скулпторно, релефно, да бъде видян и от слепец. Той целият говори. Като в готическите филми, където тъкмо такива портрети на благородни прародители оживяват в сюжет.
                 Получава се нещо странно: колкото повече конкретност и предметност в изображението, толкова повече недоизказаност, тайнственост и потребност за  коментар. Толкова повече тайна!
                Изкушавам се да мисля, че тъкмо това е била глъбината цел на художника, вероятно докрай и неосъзната, защото в картината има и много импровизация.Усещане за моментно хрумване на художник. Кацнало птиче на рамото му. Целта, поантата, смисъла: да си остане тайната тайна, да действа като постановка, а не като решение, да раздвижва целия наш  апарат, включително и физиология! за разгадаване. Интрига, която чрез зрителското взиране, да подхранва самата себе си. Да се  затвори в буквалния смисъл на думата ОМАГЬОСАН КРЪГ. Без отговор на въпросите, а само с връщането към тях и акцентуване. В нашата криминална метафора: да знаеш, че ключът е на скрина, да си го видял, да чуеш дори как звънка и ... да не можеш да го вземеш в ръце.
                 А това е магиката: тайна обвита в мистика.
                  И когато е въплотена в образ  пределно жив и витален,такъв че да изскочи навън от  рамката, разбираш, че мистичната тайна е прераснала в безсмъртие.