Като в късна есен, когато първи капват гнилите круши, а след това здравите, така и в жвота  лошите събития изпреварват хубавите. А ние и двамата  сме в късна есен, пред залез слънце.
              А някога с Йордан Василев, сега изкривен в лицето  с асиметрично изпъкнало от пареза око,  подпухнал в тъмни петна от сърдечна недостатъчност, бяхме в своята пролет. Макар и тревожна, с непредсказуем утрешен ден, с пориви на набързо претупана младост, тя си беше пролет. И с това всичко е казано. Всичко ли?
              - Ти накъде?
              - Към ректората.
              - И аз натам. Българска филология научен профил. Ей че късмет: другите даскали на сополанчета, а аз в кабинет, с писалище, библиотека и трудове, мои трудове, колкото поне една  лавица!
                -  Само че те ще трябва да се напишат. А от теб досега съм видял няколко статийки в стенгазетата на Езиковата гимназия. Не ме гледай така, като че съм ти изял филията. Минах през вашия метох ли, манастир, ти ще кажеш какъв, в Ловеч. Там все такива като теб, мастурбиращи маняци...
                 С него се познавахме от 15 годишни. Той изселен в Троян, аз запокитен от родителите си в  езиковата гимназия : "поне езици да научиш", както казваше баща ми. Двата  съседни града,съперничещи си за звание  първенец  на  народната свяст, поддържаха общи инициативи и, както се казваше тогава, културни мероприятия. Където собствено се състоя и нашето запознанство и другаруване.
               А след това вече съдбата ни срещаше в интервал от десетилетие. Но винаги по сериозен повод.  Както в неговия критически дебют, когато често ми гостуваше у дома.
               - Колебая се, критика или журналистика. Чувствам се повече журналист, но критиката ме изкушава повече.
               - Няма какво да се колебаеш, - му отговарях с тон на зрял всезнайко . мястото ти е в критиката. А там има поле да  критикуваш и нашето досадно вестникарство.
               Това беше разговор между две новоизлюпени  пилета в полога на   необятната словесност. Измъкнали се из–под крилата на  кокошката, те вече планираха собственото си бъдеще в навалицата на  съученици, избрали партийна кариера. По-късно, пак с десетгодишен интервал, след като  живота вече ни бе здравата очукал, той ми призна  с несвойствено за него умиление:
                   - Знаеш ли? Това време, когато аз, почти бездомен и унил, баш по Дебелянов, момче за всичко в редакцията на  "Септември",беше най–доброто в моя живот. И ти много ми даде тогава.
                   Едвали нещо съм му бил дал; той отдавна ме бе изпреварил в  класациите на "поддаващи надежди", но  по природа си   беше справедлив - признателен, благодарен и към малкото, много малкото, дори нищожно малкото, което  от някого, някога, някъде си бе получил.
                  - Каквото получавам, получавам го назаем. Помня: някога ще го връщам.
                   Вече през седемдесетте животът ни събра в литературния институт на БАН. Там вече го видях отблизо - и насаме, и от трибуна. Той беше станал хубав мъж. И явно се харесваше на жените, което своевременно ми напомниха  сътрудници на ДС. Тая непокорна, на едри кичури коса, която в юношеството ни като че ходеше пред него, сега  загладена, но запазила къдрици,  оголваше високо, полегато чело.Седло,  до  масивен хълмовиден нос,  рязко се спускаше в  уста,явно предназначена  за ораторски умения. И още тогава, при тази партийно дирижирана, скована в щампи и готови клишета реч, той владееше словото като никой от нас доморасли оратори - без цветисти изрази и особени риторични похвати, но винаги  със знание на въпроса, с точно разпределение на акцентите, изчерпателно. Дори когато нямаше какво особено да се каже  в тази  сива и душна среда, той намираше какво да каже, и по вътрешен усет - как да го каже.
             По–късно ще ми признае:
             – Българинът е устен човек. И ако имам някакво призвание, то е в умението и охотата да говоря.
              –Тогава не си за нашата действителност- след няколко "спявки в ДС", аз бях вече решил  да бъда сдържан и благоразумен - не си за тук; устното слово у нас е опасно; разприказваш се и... кажеш нещо, което  не е трябвало да казваш...
                 – Да, има нещо такова. Затова с Блага/те вече бяха женени/ сме решили да  се укрием в  документалистика. Пишем нещо като летопис  или мемориал ,  може би документирана биография, впрочем ще видим, как ще го наречем. По същество трудово, всекидневно упражнявано занятие. В него ще  се запазим и, ако е рекъл господ, ще  пръкнем  нещо полезно за  нашата литература.
             Но не се опази. Органите на ДС бяха зорки и мнителни, те не се лъжеха, дори когато не искаш да ги лъжеш. Те си спомниха за класовия враг и неговото враждебно за народната власти родословие. Взели го бяха "на разработка". И една сутрин, закаран под конвой на пореден разпит, точно под  портрета на др. Боян Българанов, следователят стовари пред мен обемиста папка, тръсна я по масата с нескривана ярост на насъскан пес и изрече:                 –Абе, докога ще се занимаваме с вашите хитрини да се извъртате, да ни пращате за зелен хайвер, да заобикаляте  зловредните си действия, вражеските си прояви , идеологическата си диверсия, подмолната си антипартийна агитация. Ето, в тази папка сме събрали  цялата антипартийна помия на Йордан Василев и Блага Димитрова. Па са се събрали  лика прилика... - тук вече думите му се изчерпаха, явно нямаше и процент от словесните умения на моя колега, затова пък физическата му сила плюс килограми можеха да заменят липсващото красноречие:
                 – Сега - стовари с цяло тяло няколко листа хартия та едва не си счупи юмрука –Сега, тук ще запишете ден по ден, час по час – всичките си срещи с Василев. Всичко! Неговите, вашите клевети относно социалистическата ни действителност, той какво е казал, вие какво сте отговорили. Ако е имало между вас трети - то трите имена, тел.№, месторабота. И никакво извъртане.
                – Но ние изобщо не сме разговаряли на  политически теми. И двамата сме безпартийни, в  партийна работа не участваме и нямаме материал дори за клюки.
                  – Ще опресня паметта ви. По повод Априлския пленум на БКП да е казвал: "Облякъл се Илия, обърнал се, пак в тия..."
                 – Нямам спомен.
                 – А по повод  унгарските събития от 56-та да е казвал, че унгарските работници, интелигенция и дори членове на УКП не са като нас "преклонени главички", а сами отиват срещу "остри саби"?
                – Сега от вас го чувам.
                – Добре, виждате колко съм търпелив, да е казвал, че България, директно ръководена от Москва, е на практика шестнадесета съветска република?
                  – ???
                  – И това не си спомняте. А има свидетели, които твърдят, че сте имали прекрасна памет. Сигурно са се лъгали, като ви виждам сега с подранила склероза – опита се той да подюри болното ми щестлавие.
                  – Със или без склероза, не мога да си спомня нещо, което не е било. 
                   – Добре. Утре с Йордан Василев ще ви направим очна ставка. Ще проверим и неговата, и вашата памет. Коя ще се окаже по–остра. Като ви гледам - няма как да му надвиете.
                  – Изобщо не мисля да го надвивам. Аз съм му признал качествата.
                  Всичко това се оказа "разпит по сценарий": никакъв Йордан не е бил докарван на Развигор 1, никакви свидетели не са описвали вражески разговори, никакъв "обвиняем" не е бил предвиждан за очна ставка. Затова, като че нищо такова не е било, след два месеца преливане от пусто в празно, каквото всъщност беше следствието,аз отново бях конвоиран до следствения кабинет и отново под портрета на др. Боян Българанов. Стори ми се, че престарелият член на политбюро бе вперил в мен сърдит и недоверчив поглед. Тъкмо като речитатив на основната ария:
                - Миналият път ние нищо не си казахме, но през изтеклото време следствието натрупа още материали върху тандема Василев/Димитрова. – И към първата беше прибавена още една папка, още по-дебела. Двете папки вече можеха да амортизират яростното стоварване на юмруците по масата. Поне нямаше да се счупят.
                   – Така ли мислите, че ще си ходим с тия керемиди под мищница?
                    – А как?- неволно се отрони от устата ми.
                    – О, той вече станал нагъл. Но ние с вас и по друг начин можем да разговаряме... Я, мирно! И стегнато по въпросите: – Казвал ли ви е Василев, че убийството на Киров е било подсторено от Сталин, за да се отърве от съперник?
                   – Ами нали Сталин бе развенчан за такива действия - понечих плахо, но усетих, че той не е много вещ по въпроса, защото веднага се извъртя:
                    – Това не е било работа на Сталин, а на...
                     –Органите? - тук вече наистина обнаглях.
                     –Е, да оставим това настрана. - А твърдял ли е Василев, че при отстраняването на Берия, Хрушчов е проявил  воля и смелост, но с акъла си бил слаб...
                   - Изобщо не е ставало дума за това. Но какво общо  с членове на НК за идеологическа диверсия и клевети могат да имат ръководители, единият от които разстрелян за шпионаж, а другият отстранен за волунтаризъм. Излиза, че партията сама разпространява клевети.
                – Не, не, неправилно ме разбирате. Ние искаме да подтвърдите, че Василев ИМА СКЛОННОСТ ТАКА ДА  ПРЕИНАЧАВА НЕЩАТА, ЧЕ ТЕ ДА СА ВЪВ ВРЕДА ЗА КПСС И БКП.
                – Това е ваше твърдение, само по себе си достатъчно за подтвърждение. Какво общо имаме с него аз и Василев.
                –Е, - тук последва едно дълго ровене из папките, през което аз можах да изям един бонбон от кутията и изпия чаша студена вода. Но той преодоля продължителното си суетене с бодро  поставен пореден въпрос:
                 – А вярно ли е, че Василев  е твърдял, какво че писателят Димитър Шишманов, син на проф. Иван Шишманов и министер на външните работи в кабинета на...Божилов или май беше Багрянов... е бил неправомерно осъден от Народния съд за дела, които физически не е можел да извърши, като...например...участие в подписването на Тристранния пакт.
                 – Да, за Димитър Шишманов сме разговаряли. Но за човешките му и писателски качества. Аз твърдях, че като тежък алкохолик, в което лично съм се убедил, Шишманов е пропил своя не особено голям талант. Василев, не се съгласяваше с мен. По неговите думи Шишманов твърдо е заел нишата на светските, хайлайфни писатели, линия продължена от Георги Марков /по онова време верноподаник/; и наблягаше на неговата недооценка от нашата марксическа критика. Нищо повече.
                 Вероятно, не по-малко мързелив от мен, но няколко пъти по-празноглав, на моя следовател този разпит порядъчно дотегна. Той изговори паразитно прощалното "да,да" и заяви, че разпитът е приключил. На изпроводяк, под конвоя на милиционера, хвърлих поглед към партрета: Боян Българанов явно не ме одобряваше.
                  След време разговаряхме с Йордан върху този епизод.
                   – Ти спокойно си можел да признаеш  за изказванията ми относно  Киров, Сталин, Хрушчов, че и за Дим. Шишманов. Защото ДС няма за тях   обосновано по НК обвинение. А така си  можел да отбиеш номер за  други по-сериозни техни подозрения. Само дето си ги настроил срещу себе си.А те намират начин да си го върнат на "непризнаващите фактите".
                    – Късно беше, Данчо. И вас да  разкривам, и за себе си да признавам. Обвинителният акт беше съставен.  Ти и Блага не фигурирахте в него. Нито като обвиняеми, нито като свидетели. Стига ми това да съм успял да направя.
                   Случи се, че  едвали не се сблъскахме пред вратата на едно заведение непосредствено  след излизането ми от затвора. С риск да  бъда отново наказан, пренебрегнах изричната заповед на началника на затвора, дадена пред  железните изходни порти с двойни катанци и закрепваща шранга: "И никакви там срещи и разговори  с лица по един или друг начин свързани с обвинението". След известно споглеждане някой да не ни види, може би излишно, може би прекалено мнително, ние влязохме с походка на арестанти.  Между многото неща, които си казахме, спомням си едно, особено характерно за психологическата атмосфера на седемдесетте.
                 - Данчо, аз съм много огорчен от нашия приятел Тончо Жечев /тогава директор на  литературния институт/. Той ми  беше написал такава отрицателна характеристика, че сигурно ми е струвала тежкия салон с тримесечна изолация.
                   – Разбирам те. От близък човек е трудно да го понесеш. Но обстановката тогава беше такава, хората на института  буквално   се  бяха  поболели от страх, че всеки от тях щеше да си измие ръцете с теб. НЕ ТОНЧО ЖЕЧЕВ, САМИЯТ ТИ ЩЕШЕ ДА СИ НАПИШЕШ ТАКАВА ХАРАКТЕРИСТИКА.
                 - И друго Данчо, знам, че Тончо Жечев е в близки отношения с ЯРОСЛАВ РАДЕВ. А Ярослав Радев е юридическият консултант на ДС с неограничена власт върху репресивната политика.
                   - Тук наистина може да ти е болно. Тончо наистина е участвал в това, което другарите наричат "партийно строителство": комсомолски ръководител, партиен секретар, консултант в ЦК. Той има добро сърце и христианска душа, но  обича да бъде с победителите.От  победените страни -  заради самозащита. Но това е, Радослав  Радев  е победител, ние с теб сме победени.
                    – Ти ли ми казваш това?
                    – Да, колкото и да не изглеждам добре в твоите  очи. Има моменти, когато най–добрата тактика за оцеляване е "да си налягаме  парцалите." От друга страна, ти много на едро съдиш Тончо. Той  бая дълго се съпротивляваше на органите за твоето уволнение. И те държеше на ведомост за заплатите  до последния момент. Но... – и ме погледна с печален поглед.
                 Вече след промените при една от срещите ни като участващи в ръководството на института, аз му напомних за разговора относно Ярослав Радев и Тончо Жечев.
                 – Ти излезе прав, Данчо:И ДВАМАТА ИЗЛЯЗОХА ПОБЕДИТЕЛИ.ПОБЕДИТЕЛИ И СЕГА. Ярослав Радев и сега АКАДЕМИК и юридически съветник на големци. А Тончо, вярно, има "Болки от текущото", проронва тук таме едра христианска сълза, но пак си е ръководен другар...
                  – Само че забравяш главното: на Ярослав нищо не му струва, а  Тончо истински преживява и го удря в сърцето. Вече втори инфаркт...
                  – Да не говорим, че е и голям писател! - реших вече да закръгля разговора.
                   –Да не говорим, че при същия този Ярослав Радев ТИ Е СМЪКНАЛ 4 МЕСЕЦА ОТ НАКАЗАНИЕТО!
                   –Да не говорим, че е лишил народното стопанство поне от 1000 дървени щайги, които съм могъл да изкова за тези 4 месеца.
                  –И тримата ще преглътнем тази загуба. - Мъдро завърши  той разговора.
                   Добре щеше да бъде, тук да приключеха нашите контакти с ДС. Но не би. Малко преди 10 ноември 89 мен ме привикаха в районното на МВР по месторабота. Очевидно органите проверяваха дивите си зайци, преди да им одерат кожата за  мех  на съпругите . И още от вратата:
                  - Имаме сведения за подновяване на  вашите връзки с бивши, да кажем така - опозиционно настроени  ваши колеги. От писателското кафене, от литературния институт, от...
                – Никога  не съм прекъсвал такива връзки, за да ги възобновявам.
                –  Не това, вие знаете, какво имаме предвид. – Вече усещах тяхната слабост, пообнаглях и по ленински се реших  да стъпя на мазола:
                 – Вие врагове ловите, за нас всичко знаете, далеч напред виждате. Какво повече.
                 – Вижте какво. Ние не сме ви викнали тук да ни давате  характеристики. Затова си имаме министър, зам.министри, съответен отдел на ЦК. Ние викаме тук за показания. Или ако не се дадат, изпращаме там където ... хм, трябва.
                 – В Белене?
                 – Вие поне добре знаете, че тези методи са вече отречени. Но ако толкова настоявате, ще ви се намери място. Да кажем, селистренско село: по далечко от София и много близичко до наш човек, който ще ви надзирава там на място. – Усетих, че за едното чудо тези празноглавци, които си нямаха друга работа и това можеха да направят. Благоразумно замълчах.
                   – Та на въпроса, предизвикал нашето мило запознанство тук./Галантни, не може да им се отрече/
                     – Значи, в дома на Блага Димитрова, писателка, нали така, и Йордан Василев, тук го водим за литературоавед,  периодически се  събират, е, хора, интелигенция, един вид. До късно. До сред нощ.
Вие посещавал ли сте тия сбирки?
                    – Ако отрека, ще кажете, че нещо крия от народната власт, ако потвърдя, веднага ще ме  апострофирате: там ли ти е  мястото, малко ли ти беше в Стара Загора...Затова кажете какво искате да чуете.
                   – Абе ти с нас игрички ли ще си играеш.  Кой ли не знае, че  се учредява комитет за защита на екологията на Русе.На посещение идва  френски президент, Георгиев... кой беше? да, Митеран. Искал да разговаря с представители на българската инакомислеща, или... Георгиев, как беше другото название, да, дисидентска интелигенция. Нас ни е известно, че в Москва ще заминат такива де, дисиденти, да разговарят с акад. Сахаров. Вие нищо ли не знаете за всичко това?
              – По-малко от вас. Самите вие твърдите, че знаете всичко, неведнъж сте ми го казвали, така че на нас "заключени в килии и изселени извън столицата" се пада много малко.
                – Ой, не може да се излезе с вас на глава. Нас ни интересува: първо, кои са тия хора, които се стичат на Паренсов и второ, каква роля играят в тези сбирки Блага и Йордан: организатори, подбудители, вдъхновители? Толкова. Казвате и ви пускаме. Мълчите: ще помислим за силистренско село за вас с Йордан Василев.Да си правите компания тамън.
                Та дотам ли я докарахме със социалистическото село,след колективизацията, след юлдския пленум на БКП, че самото  то да  сляжи за  наказание.- Сметнах, че мога да си го позволя.
                   – Това вас не касае. Има си отдел на ЦК по селскостопанските въпроси. Там другарите знаят. Ви сте тук да отговаряте на въпроси, които ние поставяме. Все още, а Георгиев? въздъхна човекът пред мен. - Казвате, протоколираме, това е  за  нас отчетен документ и по живо здраво си отивате. Не казвате... - Вече знаех какво ще последва. Затова стегнах един такъв лаконичен отговор като за следствен протокол:
                – Лицата, влизащи и излизащи от дома на Блага Димитрова и Йордан Василев, не познавам - нито  като частни, нито като публични личности. Блага Димитрова и Йордан Василев  познавам като гостоприемни хазяи и съм сигурен, че друга роля те не играят.
                 – Е, това ни стига. – И на него този разговор дотегна. Още повече, изпълнил  служебните си задължения, той  можеше да докладва "по–горе". Накъдето вероятно и бързаше.
                   Побързах да споделя на Йордан Василев този  епизод. Не беше изненадан: - Сега, като изплашени зверове, бягат от бърлогите си, да си търсят лисичи  дупки. Те прекрасно знаят, че Горбачев  им  е взел мярата, защото  такава е логиката на перестройката: те просто са непотребни. А и ние с теб  прекрасно знаем какво губят, без всякаква компенсация.
                  И по-късно, особено по спорни въпроси съм се убеждавал на точните чу попадения. Имах проблеми в работата. Началничката явно ме тероризираше. По женски: с дребнави забележки, със стоварване  върху мен  на тежката работа, с интрижки; и по мъжки: с господарски тон и безпричинна строгост.
                 - Какво да правя, Йордане, ще взема да я набия.
                 - Ха, изработваш си  и криминална присъда. Я  да си налягаш парцалите. Хем са ти дали работа, хем им се дръвчиш.
                 –Значи малодушие?
                 –Наречи го както щеш, но по-добро решение нямаш.
                  На Йордан Василев лично аз много дължа за  тражданската ми реабилитация и  връщането ми та старото ми работно място в литературния институт. И други, като моя съкилийник от старозагорския затвор проф д-р Йордан Тодоров, отдавнашен по днешни мерки покойник, ми е споделял същото: - С него крайно бегло се познавахме. Но само като му се представих и  изложих затрудненията си, веднага помогна."
                  И Хайг Пелигян, друг мой съкилийник, както  помежду го наричахме - "съвестта   на политическите затворници" : - Към мен бе много търпелив и тактичен. Знаеш жилищния ми въпрос. И сега стои, макар и не така остро. Веднага се разтича, какво прави, какво струва, но жилището си запазих. – А Хайг Пелигян бе много строг и взискателен  спрямо качествата на човека  и безпогрешен в моралната си оценка.
                Веднъж, напълно случайно се засякохме  на улицата д-р Николай Попов, дългогодишен затворник, без малко не влязъл в рекордите на Гинес за продължителност на гладна стачка. Цели  петдесет дни, бяха преминали към насилствено хранене. Запознахме се в карцера: и двамата вкарани там за  протест срещу  отнето ни право на разходка. Николай се бе завърнал от Германия, където работеше като завеждаш белодробна клиника, а у нас, заедно със сина си се оказа почти на улицата. Пак Йордан Василев се притече на помощ.
                  Не че не сме имали разногласия. И не по един повод. Той не криеше раздразнението си от моята пасивност и инертност. Закърмен с трудолюбието на троянските еснафи, той  не гледаше с добро око на нас  "мързеливите таланти" и  "мърлячи в писателския занаят". Все негови определения. –Какво, да напълня къщата си с ръкописи, защото "ръкописите не горят", както казва Булгаков.
             – Забележи, казал го е, когато  не е имал никакиви надежди да си отпечата романа. А е бил още и болен и безработен.
               – Но той е бил герой...
               – Сега никой не ти пречи и ти да бъдеш.
               – Бъди ти. На теб ти приляга.Аз  си оставам дауншифтър – дилетант. И съвсем не съм убеден, че ръкописите  не са именно за горене. Поне така Рудолф и Мими от операта "Бохеми" на Пучини си сгряваха ръцете в мразовитата нощ.
                 – Дано мързелът ти не те доведе до там и ти така да си сгряваш ръцете.- Бяха неговите заключителни думи.
                 От тук нататък, без да сме де карали и наговаряли, пътищата ни се разделиха.  Аз си останах дауншифтер и дилетант, силно критичен към либералната демокрация и нейните представители, той - на другия полюс, преди революцията на пост-модерна, позитивният във "всяко едно отношение" /Гогол/.
               Не загубил старите си приятелски връзки, отзивчивостта и доброжелателството, дори и засилил самоиронията като защитно средство срещу отчаянието и малодушието, той беше станал по Гоголевото определение "значительное лицо": писател, политик, обществен деец.– Какво  искаш, - прекъсваше ме Радой Ралин, човекът си  развива качествата, а не ги одрямва под юрган и възглавница. – Е да, ама...
              Поредните промоции на неговите книги  бяха пищни и зрелищни, с обилна трапеза и тържествена обстановка. Макар и поласкан, той се чувстваше сред тях неудобно  с някаква новопоявила се у него  охота  за самооправдание:
                – Да, скромните ще се разотидат- Имаше предвид мен и неколцина стари познайници, почели го  за самия него, не, заради обилната трапеза и 15-те минути лична слава. - Ще останем ние - суетните и щестлавните. За да премине и чрез нас "световната слава". Слабост.
                 –Но "слабост  твойто име е жена" - цитирах Хамлет.
                  –И мъж. Я ме виж. И се изпъчи в целия си  доста висок ръст.
                   –Мъж, който овековечава  политически галфони със спътничките им мутреси. Които на всичко отгоре "с очите си си видял".
                    –Аз си върша работата. Пиша историята.И тя ще ме съди.
                    – Щом ти я пишеш, ще бъде благослонна към теб, не се съмнявай.
                     – А може би и не. – Тежко, като уморен старец пред поредно стъпало на стълбището, въздъхна той.
                      Друг път, пак на промоция, не се въздържах в по любимото конче "либералната демокрация". Пред един от последователните й проводници в България не   ехидно  подметнах:
               – Може би е дошло време да си кажем сбогом  с демокрацията, а?
                – Дощяло ти се е на стари години пак на нар да полежиш?
                – Е, не мислиш ли, че другарите от щази и гестапо не разполагат с  по-млади претенденти за "трънен венец"?
               – Може . Но да ти съобщя под секрет, че  тази "либерална демокрация" със свещ ще я търсищ, ако я нямаш.
                С този разтовор ние се разделихме  за цели десет години. Оказа се - завинаги. Като  двамата герои на Бертолучи от "Двадесети век" , биографически близки и идеологически различни, и ние  се джавкахме и сдобрявахме,под  бича на  времето.
                  Дано там където отлетя, да го няма този бич.