АФРОДИТА  КИМА НА ВЕНЕРА
 
           Доста се  потрудихме  да си изясним въпроса за упадъка на класическия мъж и появата на негово място на ПОСТМОДЕРНИЯ МАЧО. И  картината не би  била пълна и достоверна, АКО   след ИН не се занимаем и с   ЯН. Инак как ще цъвтят всички цветя в букета на председателя Мао. Без всякакво съмнение процесите в мъжката половина на човешкия род ще се съпътствуват  с паралелни процеси и в женската му  половина. Скачените съдове не могат да  функционират без някакъв синхрон и взаимодействие.
           И така, Афродита се спуска от Олимп, или петте признака на деградация на съвременната  жена. За жалост няма да можем да се ползваме от  водещата специалистка по тези въпроси, Камийя Файя, защото  -  остаря ли, прекъсна ли й се драйва, но нещо не пише напоследък за "зъбатото влагалище", от древни времена символ  на женската  агресия. И други автори сексолози, възпрени от политическата коректнос и възможно обвинение в "харисмън"/мъжкото досаждане спрямо  жената/ също  неохотно разглаголстват по темата. Остава на нас дядовците, нито ще досаждат, нито ще ползват жената за подозрителни наслади.  Както казва Дорина от "Тартюф" на Молиер: "И гледала би вас съблечен до пети, без голата ви плът снага ми да смути".
           Първото, което се вижда с просто око и без усилватели на изображението е,  че сегашната женска природа се е обособила като тема, равна  по  значимост, а напоследък и надхвърляща по интензитет  на интереса  към  съответната природа на мъжа. Със жената вече се занимават  далеч по-често и далеч по-подчертано, отколкото в минали времена. Жената много повече от нашите майки и баби се  занимава със себе си.         
               Сега това  става безстрашно, дръзко - с паднала завеса на срама.
               А е било време, когато самият интерес на жената към собственото й  тяло  е било събитие, достатъчно драматично.  И то  исторически не толкова отдавна.  Аз, като ученик във френска паралелка, съм правил  разбор на разказ от   Ернест Ренан/прославен като историк  и философ на историята, учител на нашия Вазов, но започнал като разказвач/. В този разказ  две момичета от Нормандия,   се разсъбличат да се къпят, но така  се ужасяват от  безсрамните атрибути на своето тяло, че в отчаянието си се хвърлят в езерото не да  плуват, а ДА СЕ ДАВЯТ.  Ще речете преувеличение: я вижте Нана на Зола, и тя тийнейджърка по сегашни мерки, но преодоляла на бърза ръка всички задръжки. Но ето, "развратният" по определението на една мастита френска писателка Мопасан: и той разказва за едно селско момиче, от същата тази Нормандия, погълнало отровно биле, след  като селски момък я похвалил за наболите й гърди.
                 Но "да се върнем към нашите овчици". Вече макар и по друг повод стана въпрос за Ана Каменова и нейната повест "Харитиния Грях". ХАРТИЕНИЯТ ГРЯХ, както го нарече Мария Грубешлиева, може би права в своето нескривано ехидство, но тук въпросът не  за качествата на творбата. А за нейния "кий поинт": Харита  изживява като грях, че един момък се е влюбил в нея и тя  му отвърнала с поглед. Ах родна българска провинцийо! Но ето мадам Бовари, от френска провинция, макар и не толкова далече от столицата, вече два пъти изневерила на мъжа си, се засрамва, че трябва да се съблече пред него. Самата Ана Каренина, връхната точка на женската еманципация за края на Х!Х в. не желае да се покаже гола на почтения си във всяко отношение съпруг и намира за това оправдание в "големите му клепнали уши".
                И ето, не минава  повече от век и половина и  това същество "от женски гендер"  се  разголва и и  с откривателски интерес самонаблюдава. Ей такива  набоковски нимфетки от един холивудски филм вече си говорят: – Събуй си  гащичките да го видя. Събува.   – На, виж го.
                    – Ой, колко е мъничко, прилича на рибка. И гладичко. На мама е рунтаво.
                     –О, ти си много любопитна. И като че направила нещо нередно, мигом си дига гащичките.
                      –А на момчетата какво е?
                     – На същото място, но един отвратителен израстък. Прилича  на морковче. Отпред с качулка, набрана кожа. И мирише, мирише...
                     – И двете, решили тази малка част от половия въпрос, си затискат нослетата, вече в знак на посвещение.
                     Спектърът на тези занимания  със себе  си постепенно, но неотклонно се разширява.Но дори в дните на моето детство, 70 години  след героините на Флобер, Мопасан и Ренан и до ранната ми младост, когато Харита вече е нродила деца,  жената, достатъчно суетна и тогава, се ориентираше в границите на приличието. Тези граници бяха подвижни, но достатъчно строго очертани:елегантност, но не фрапираща, поведение – сдържано и  непредизвикателно, походка - лека и непринудена,  изящна; лице и прическа - миловидни, с дискретни билидъфчета, предразполагащи, но  не фрапиращи. Дори и еротизмът, този крайъгълен  камък на  женската мода "от всички времена и народи", символизиран, загатнат, приглушен. Приличен на онова мило движение на момичето да прикрие коленете и прасците, разголени от вятъра или въздушното течение. При това, всички го знаем, озъртане - да не би някой да е видял. КИЙ-ПОИНТ тук е жената  "да не бие на очи": да бъде забелязана, инак как ще е жена, но не с нещо, което да задържа, или по-лошо - насочва внимание към  нея  като жена. Писателят Иван Бунин  го е формулирал със заглавието на един от най-знаменитите си разкази ЛЕГКОЕ ДыХАНИЕ". Там 16–17 годишната героиня, осенена от изтънчена  женска наблюдателност,   дори прави обобщението, че в  жената всичко следва да бъде   "ЛЕГКОЕ ДыХАНИЕ. Отнася се за  времето, когато старите лели и по-младите майки увещаваха  подрастващите дъщери :ЕДВА ДА НИ ВИЖДАТ,   ДА НЕ  НИ ЧУВАТ  ИЗОБЩО И   ДА НЕ СИ ПОМИСЛЯТ  ДА   СЕ   ЗАНИМАВАТ С НАС.
                Не знам  къде видя поетът Вапцаров  "жребиците от разплодник" с тяхната "сладострастна лига", когато и Холивуд  показваше жената с подчертано приличие и благопристойност, едва ли не ва  добрия английски викториански стил.Ще го отдадем на споделяната и от нас "класова ненавист", но  баш жребици, от които да текат сладострастни лиги, тогавашните конеферми не отглеждаха. Със сигурност, защото в ония години  съм се занимавал с конен спорт.
                 Някакъв много сериозен пробив се направи през втората половина на петдесетте и шестдесетте години на вече миналото столетие. Когато  жената дигна с октава своя колоратур:  почна да се облича по-екстравагантно, да се носи с по-женствена, с акцент върху ханша, походка, леко да коетничи и дори, скандал за добрите семейства! да отговаря на ухажвания на кавалерите. И вече съвсем недопустимо! да участва на равностойни начала в любовната игра извън семейния кръг.  Тогава и поетите побързаха да откликнат на това явление, пряко засягащо ги не толкова като поети, а като мъже–самци. Любовната лирика на Иван Радоев поде хоровода, поетът Анастас Павлов "Първа любов" го продължи; а прозаици белетристи като Ивайло Петров с "Нонкината любов" и Емил Манов с "недостоверен случай" вече не без еротично задоволство продемонстрираха невиждана за онези времена женска активност, граничаща със самозабрава и нарушение на нравствения ред.
                   Защото вашият покорен слуга с очите си видя стрептиз на живо. И то извършен не от "кол-гърл" за повикване, а от "знойная женщина мечта поэта":  самата  тя   наченала славата си  поетеса  с име  вече отвъд пределите на СССР, което ще спестя.  Може би от нередовен живот, прекалено пиене и  запойно пушене, но пищните й форми бяха почнали вече  да  се раздрусват  и нейното истерично засъбличане приличаше повече на отчаян декадентски акт в духа на виенските експресионисти, отколкото на тържество на женската телесна прелест.                   Годината 1961. Мястото общежитието та Литературен институт Горки. Свидетел, наскоро напусналият ни поет Евгени Евтушенко.
                Тия данни са важни, за да удостоверят един процес на  пробуждане на съвременната  жена за  нов етап на "гендерната й еволюция"/Камийя Пайя/ с отпадане на  половите й задръжки и придобиване на непознато до тогава  самочувствие на  претендент за силен пол.
                  Не че такива признаци не е имало и преди. В западния буржоазен роман  - Стефан Цвайг, Андре Мороа, Франсоа Мориак и пр.  дори и повече от приетото  за  "едно добре възпитано момиче".   Читателят  ще се учуди искрено на факта, че в самия разгар на колективизацията в СССР през тридесетте години, когато се градяха "нравствените устои на съветското село" според  непрежалимия сега Николай Бухарин, в съветската проза се пръкна един необичаен по своята сексуална разкрепостеност роман - "Бруски" на Федор Панфьоров. Там момите, вярно леко подпийнали и развеселени, се изтипосаха на масов стриптиз с двусмислени закачки–провокации  към "мужишка сила".  И това стъписа  съветския читател и особено читателка: тези моми дотолкова обнагляха, че почнаха да пипат зачервените от водка и срам момци по набъбналата до скъсване на колана мъжественост.
               И това беше  само началото на процеса. А само като си помислим, че той още не е свършил.