НАШИТЕ СРЕЩИ НЕ БЯХА ПРОГРАМИРАНИ: ХАЗЯИН-ГОСТ, ОТ-ДО, НА ОПРЕДЕЛЕНА ДАТА. НО НЕ  И СЛУЧАЙНИ, БЕЗ ПОВОД. ОБИКНОВЕНО ИНИЦИАТИВАТА СЕ ПАДАШЕ НА МЕН, "СТУДИОЗУСА",ЗАЩОТО УЧЕНИКЪТ Е , КОЙТО  НАУЧАВА, А НЕ ОБУЧАВА И  ОТИВА ПРИ УЧИТЕЛЯ, КОГАТО ВЪПРОСЪТ МУ НАБЕРЕ СКОРОСТ И ЗРЯЛОСТ И НЕ ПОЗВОЛЯВА ДА БЪДЕ МУШНАТ ПОД ОДЕАЛО ИЛИ РОГОЗКА. КОГАТО, КАКТО КАЗВАШЕ ПАСТЕРНАК, ДОЙДЕ ДО ГЪРЛОТО И ИЛИ СЕ ПРЕГЛЪЩА, ИЛИ ИЗПЛЮВА.
                  По онова време такъв назрял и дошъл до гърлото въпрос беше "за" или "против" импресиоснистичната, постепенно вляла се в термина "есеистична критика". Защото утвърденият подход, по подобие на науката на науките марксизмо-ленинизма, беше  ръкоположил НАУЧНАТА КРИТИКА. Тя беше и партийно утвърдената, нормативно възприета от водещите литературни босове. Импресионистичната, разбира се със всички условности, критика представена  от тройката Тончо Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев се възприемаше като фронда, макар и любопитна, за "здравото тяло на литературата и критиката", както гласеше тогавашната  партийна щампа. Макар и силно разколебана от "буйния вятър" по крилатото определение на поета Добри Жотев  от  Априлското размразяване на догматичните ледове, партийната щампа си оставаше господстваща и принципно неоспорима.
                 Но тази импресиостична или есеистимна линия сама имаше проблеми. По сегашни понятия - никакви, но по онези литературоцентричните от 60-те много сериозни.
                 Първо, как без научност, само  със  "импресионистична отсебятина" критиката  може да бъде  меродавна и категорична в  преценки и изводи.
               Второ,  ако впечатлителността, наблюдеталността и пъргавата реч са общочовешки качества, то какъв е  професионалния приоритет на критика пред най-средностатистичния гражданин.
                  И трето, такава новаторска позиция изискваше подкрепящи я авторитети. Както в правото прецеденти, които да решават делата. Минали авторитети на  есеистична критика от рода на Сент-Бьов и Карл Краус не добре, ако ли и изобщо !познати. Белински? Но неговата разпаленост не иде за  стегната реторика на есеизма, диктувана от момента. Нашият д-р Кръстев? По немски мътен, осуквателен, синтактически обременен. Не, няма полог да се  пръкне яйце, пък след това и измъти пиле.
                  И  трите  пункта, спорни и помежду си, поставяха в дискусионно положение и опрялата се на тях "импресионистична" или "есеистична" критика.
                   Положение объркано, противоречиво и практически нерешимо, както повечето въпроси на тогавашната гносеология, а с леката ръка на френските структуралисти - сегашна епистемология.
                  Заедно с това въпрос и юридически, по-точно  философско-юридически, доколкото касае пълномощия на много засегнати страни.
                  По-подходящ човек  да внесе яснота в главите и  мир в съвестите  от Владимир Василев,  развълнуваните ни души не намериха. Юрист и литератор в синхронно взаимодействие, при това преболедувал  тъмните страни и на  правораздаването и на литаратурата , от  него нямаше.
                 Сега  това ще се види като халосия и будалещина, но тогава тези въпроси опираха едва ли не "до живот и смърт". Което отчасти може да обясни, пък и оправдае, безцеремонното втурване у Вл.Василев без предупреждение. Само по волята на сърцето.
                 Не дочаках даже запалването на половинката в цигарето. Димът сам, без мое наблюдение, си изви вретенообразната  траектория. Нощната лампа  замъждука ведно с участеното  ми дишане:
                  – Господин Василев... подробно изложих  по-горе описаната проблемна ситуация. Така, така, какво ще ни  кажете.
                     Но той не отговори веднага. Със затаен дъх зачаках. А  той не се съобразяваше с моето нетърпение и вече допушваше втората половинка и малко преди да я смачка с обичайното пушаческо завъртане в пепелницата, бавно и провлачено  започна:
                 - Това е най-важният въпрос за критиката. Както мерената реч за поезията, както образите и сюжета за прозата, както действието  в драматургията. Водещото тук е как критиката да си свърши работата без, първо, да бъде надменна и назидателна, второ, отблъскваща, най-вече терминологически, наукообразна, трето, без тежка и отвличаща  настрани аргументация, правдива и справедлива.
                  – Това и ние го знаем. Но сигурно и вие сте констатирали, че практически критикът не може да пази равновесие, залита, ту в едно, ту в друго... - Моето  нетърпение придобиваше очертанията на нетърпението на мачо пред самка и аз вече не успявах да се овладея. – Какъв е критерият, г-н Василев, кри-те-рият за правилността на подхода.
                 - Ами вашата разпаленост, млади човече, тя ще ви подскаже критерия за подхода. Когато вашият читател, за критиката винаги оскъден и много придирчив, усети, че сте писали с мерак, че авторът,творбата са ви присърце, когато, това е най-важното, ПРЕСТАНЕ ДА СЕ ПРОЗЯВА И ДА СКУЧАЕ и се развълнува от прочетеното.
                   - При т.н. научна критика това не може да стане. Евентуалният читател, тук съм съгласен с вас, той  като рядка МЪРЗЕЛИВА  риба  във водоема, се звери пред непознати термини, клюма при  сложносъставни изречения, не му действат препинателни знаци и в крайна сметка заспива в сладка следобедна дрямка.Нещо като испанската "сиеста". /По онова време се обсъждаше много във връзка с Хемингуей нейната полезност за здравето/
                – Точно така. Добрият критик е като народен будител. Този, който буди  от сън душата, склонна към  леност и одрямване. Как ще го направи: с будилник, крясък, с тежък падащ в стаята предмет, но  трябва да го направи. В този смисъл вие напипвате извода, НАУЧНАТА КРИТИКА, ТРОМАВА, МУДНА, БЕЗЛИЧНА Е НАЙ ЛОШИЯТ  БУДИЛНИК ЗА ДУШАТА.
                  –Остава тогава импресионистичната, есеистичната?
                   –Да, ако нямаше едно голямо НО. Тя рискува да остане лежерна, повърхностна, изобщо несериозна. Да мине като тъп бръснач по наболата брада - само да поглади, без да бръсне. Чете се леко, но и отлита леко.
                   - Решението? Между Сцила и Харибда?
                   –Това което е "между", винаги се накланя "към" като лодка без весло. А веслото тук  е  спойката между двете : ЕСЕИСТИЧНА КРИТИКА ВЪРХУ НАУЧНА ОСНОВА. Или обратното, то е същото макар и с леко променени акценти:НАУЧНА ВЪРХУ ЕСТЕТИЧЕСКИ ТЕМЕЛ.  Тази спойка има и название: КОМПЕТЕНТНОСТ!  Римляните са били мъдри. Съставили са дума от съединителна частица  КОМ и съществително ПЕТЕНЦИЯ, ПОТЕНЦИЯ - ще  рече съ–можене. Съвместно можене на есеизъм и научност. Това е за мен  компетенцията на  литературния критик.
                 Тогава не се замислях върху основателността на такъв тип етимология, където преходът на гласни "е" в "о" не знам доколко е лингвистично мотивиран, но и сега не отричам фолклорното  тълкувание на думите да има свой резон.
                   Така или инак,  ЛИТЕРАТУРНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ беше крайъгълния камък в литературно-критическия катехизис на  на Вл. Василев. Той наблягаше на  този термин не само в смисъла на професионална пригодност. Но и като средство за изчистване от  уклони /социологически, политически, партийно-пристрастни, дори най-близкото до литературата - лингвистически/на предмета на литературно-критическата дейност: ХУДОЖЕСТВЕНОСТТА НА ЛИТЕРАТУРНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ, ПОДЛОЖЕНО, КАКТО КАЗВАШЕ ТОЙ НА АНАТОМИЧЕСКА ДИСЕКЦИЯ.  Тук той без всякаква лицеприятна скромност наричаше себе си ПИОНЕР.
                - Не съм пръв по време, по качество още е рано да се каже,  ХУДОЖЕСТВЕН КРИТИК. С равен акцент на епитет и субстантив. Художествено-критични текстове, дори оперативно критични, са писали и Д-р Кръстев, и Иван Шишманов, и Боян Пенев. А неотдавна  тук надойдоха и млади сили. - Навярно имаше предвид погубените от народната власт Борис Йоцов и Й.Бадев; дори след Априлския пленум беше опасно тези лица да се произнасят на глас. – Ще се наброят и други имена и от лявата половина на  културния живот: Тодор Павлов,Панталей Зарев напр. Но повечето от тях приспособяваха  чуждестранни естетически  принципи към неразорана българска целина и национални таланти. Д-р Кръстев, известно, Германия - Фолкелт;Боян Пенев, по-широк и многоцветен, но и той в граници: полски, немски, руски . Радославов – френският сивнолизъм, Реми дьо Гурмон. Единствен аз опитах и донякъде успях да изработя, отърсвайки се от чужди влияния – български подход. Конкретен, предметен,  определен. Това е моята водеща , пак латинска, поговорка: ТУК Е РОДОС, ТУКА СКАЧАЙ. И любимото указателно прилагателно:ТОЗИ. Този автор, тази творба. В нейните жанрови предели, в нейните естетически кодове /каза "изисквания", но аз нали съм постмодернист, превеждам/. Да не се чуват чужди интонации, да замлъкнат чужди гласове. Да смеся едни автори с други, да омесвам  в кюп елементи от различни творби само и  само да ми се върже тезата - за мен, ако щете и като юрист! беше равностойно на професионално престъпление.
                   Този дълъг монолог го умори; вероятно сърцето му е било доста здраво, щом е издържало развалина като него, но  започна и то да здава. Запъхтяването се усили. Той запиваше вода направо от каната. Половинката с цигарето оставаше да догаря в пълния с угарки пепелник. Време беше и аз да  проявя чувство за мяра. И след като му помогнах като добър самарянин да се мушне под юргана така, както си беше по костюм, се отправих към вратата. Така и остана тя - НЕЗАКЛЮЧЕНА.