- Как ти вървят  беседите с Вл. Василев. - Не без ехидство в очите ме попита Здравко Петров. - Той е доста скритен,но  виж, пред нас се отвори.
              –Мога само да кажа, че противно на очакванията за високомерен патриарх на трон, за мен е достъпен. И търпелив, много повече, отколкото заслужавам. Щом не ме е изгонил...
               – И няма да те изгони. Той сам си търси себеседници. Не обича компаниите, страни от официалните сборища, но диалозите очи в очи са му приятни. По цели дни е сам, почти не излиза, мъчи го ишиас още от първата световна. Язваджия. Искарал е и някакъв перитонит, но са го спасили във военен лазарет.Сърцето му го подпира с гръдна жаба. Изглежда по природа и наследственост много здрав, но остарява и той. По-рано работата, писането, кореспонденцията са му запълвали дните. Сега одъртял за тях. Остават му спомените. Той ги е натрупал в обем книгите по  шкафовете и на камарите  по пода. Така ще си отидат с него. Виж нещо  да откраднеш, за него нищо, за нас много.
              - Той не е системен в  разказите си. От него белетрист не става. Говори на късове и пресекулки, едно захваща, друго  по-раншно продължава трето неохотно довършва. Но винаги с открит край като "приказката тази що ви аз казах" - да има продължение. Не обича епилозите. Вероятно не са щастливи. Не се разбира, как завършват нещата...
               - Затова в ДС са се отказали да го разпитват. Не им бил полезен. От информацията, идеща от него, те не могат да скалъпят обвинителен материал. А това е единственото, което ги интересува в нас, интелигентите. Както ни каза веднъж моя съгражданин Боян Българанов:"Абе ние знаем, че ни мислите за простаци и глупаци, но недейте го казва, защото ще ви унищожим". И ние не го казваме, но го мислим. И това пак ги дразни. С тях управия няма.
                 – То няма и за зацепка. Той не е вчерашен и е юрист, знае как да се изплъзва от тези копои...
                  –Ти все пак внимавай какво говориш. - Тоя път  у Здравко се появи повече  грижовност вместо ехидство. - Тези хора от ДС знаят, как да пресилят, как да насочат  към целта си  съвсем невинни изказвания.Та в крайна сметка  да излезе това, което искат. Ти още не знаеш, с кого си имаш  работа. Е, хайде, на добър път!
                 И тръгнах  по познатия маршрут. От нашата коперация до неговия дом - почти права линия. За десетина минути, нищо за младежката ми кондиция.
                Подтичвах аз като Червената шапчица, тананикайки теноровата ария от "Риголето".  Въпреки ранния час, 17.30, първите дни на юли. безлюдно. Само една бабичка в траурна черна забрадка засемени съм отсрещния тротуар. И един гълъб, точно пред краката ми, многозначително, тогава  ние бяхме почнали да се занимаваме със знакови системи, хвръкна. И кацна. Къде мислите? - точно на прозореца на  апартамента, където се бях запитал. Пак многозначително, но тълкуванията оставям на вас.
              Този път обаче, малка изненада. На  отсрещния тротоар, към който се бе стрелнала бабичката, досущ   пред дома на Василев, беше застанал мъж, висок, с гъсти четинести вежди  и  много слаб. Както сега след гладна терапия. В  мека шапка, от тези клошообразните, дълбоко вдлъбнати и дълъг шлифер. Цигара, нервно и припряно  вдишвана. Както някога се чакаше нежна половинка. Но тук явно  не  това се чакаше. Не знам защо интересувах го аз. И с едно кимане той ми даде да разбера.
                  – Елате малко, насам, насам...
                  – С кого имам удоволствието? - това беше една от дежурните ми галантности.
                   –Удоволствието после. - Ехидно ми подмигна. Първо работата.
                    - Ах, да не би - заехидничих и аз.
                    –Би, да не би, оставете това за архива на домашната си възпитаност.Тук ние работим с "право куме, та в очи". Вие накъде? - Малко ме учуди гласа му: явно по висок за веждите и изпъкналата адамова ябълка и с фалцети, които той се стараеше да снижи поне с октава.
                     –Ами натам, дето свети прозореца отсреща.
                      –При кого?
                      –Ами при един от доайените на българската литературна критика. - Поне знаех, че личните имена са "номина сунт одиозо" и току така не се произнасят. Но той беше настоятелен.И явно несклонен към заиграване. Хвърляйки недопушената цигара, отсече: - Име, младежо, име
                – Казва се Вл. Василев.
                – Тъкмо от него се интересуваме и ние. А кои сме ние, досещате се. Та ще идете там при него, както вече три пъти сте ходили, виждате, че си знаем работата, и ще се направите, че нищо не се е случило. Знаете какво следва, ако споменете нас... И след това   пак   при нас - с подробен отчет.
                – Много се боя, че няма да има какво да ви докладвам. Аз също съм наясно с вашата работа - тук вече се изкуших да се представя врял и кипял - и знам какво да кажа, а той какво да чуе. Нали?
                 – Независимо от всичко. Ние изпълняваме задача и в нея вие ще  бъдете наш сътрудник или пак наш ... знаете какъв.
                  –Надявам се и вие да си изпълните задачата, и ние да си кажем приказката.-Миролюбиво закръглих импровизираната беседа.
                  –Ще видим. Аз ще ви потърся на домашния ви телефон. Когато му дойде времето.
                    Но това изречение, с което  бъдещия наш министър-председател Симеон Сакс Кобургодски се прочу из "земята като една човешка длан",  така и не се сбъдна. Сбъднаха се обаче други събития, пред които нашата ненадейна среща с ДС агента, ще се стори невинна като първа любов.