От баба си знам: "Там, дет те канят, не чести, дет те гонят не ходи". От дома на Вл. Василев още не ме бяха прогонили. А имаше защо: премного любопитствах. И то не само за биографични подробности. Жадно поглъщах детайлите на обстановката, наредбата на бюрото, портретите от насрещната стена, навалените на купчини списания, главно "Злагорог", но и "Хиперион", "Мисъл" и не без очудване "Везни", списанието на полярен по умонастроения автор като Гео Милев. И накамарени книги. Не дебели, както при соца, и не гламурни, както сега, в груба хартия и подвързия, но явно не с функциите на знакова мебел: четени и препрочитани, със следи на пръсти, дъхащи на тютюн, тук-таме драскани с  молив върху  дебело пишещ графит. И те извън библиотечните шкафчета, където книгите бяха наредени като на почетен караул, вероятно недокосвани, поне не често.
Казано по Чеховски "книжен човек" с  трудова площадка, където книгите  бяха суровина за производство. Казах си, това е еснаф /обущар, шивач, абаджия/ на литературния труд. Оставаше да препаше познатата на по-старите от нас кожена или шаячна престилка, професионалната марка на еснафа.
                Стопанинът обаче се носеше официално - с костюм, бяла риза и връзка, вероятно, за да подчертае важността на  трудовите си занимания. Но дрехите износени и негладени, обсипани с цигарена пепел и тук таме продрани от  дълко седене, вопиеха за друга знакова интерпретация: човек рязко обеднял, безпаричен, може би захвърлен  самотен пастта на старостта си.
                Като казах, че имаше защо да бъда изгонен, то имах предвид началото на  нашите по-нататъшни разговори, започнати с безпардонния въпрос, повод за търканията му с властите и причина за  битовата му несрета  тогава.
                   – Г-н Василев - поне това загрях, че не отива да сде обърна към него  с натрапчивото и безтактно "другарьо". - Вие защо пренебрегнахте и умаловажихте делото на Смирненски и Вапцаров. –По ленински цепех, върху слабото звено. Защо като знаете какво са те двамата за партията, пък и отделно от партията, за българската кулутура.
                     Той усети атаката по уязвимото си място. Сякаш бях посипал сол върху пушаческата му язва.Извади вече познатото цигаре, разполови цигарата, дълго мисли в паузата между затикването и запалването на цигарата и след като смръкна дълбоко, кашляйки и смъркайки, без да чака  димът да се завие нагоре във  пумпали и вретена, започна  накъсано и с леко заекване:
                   – Виждаш ли, момче младо и зелено, не  се обиждайте, на стареца е простено, вие ще израстнете, ще станете критик и ще разбете. Критиката е  е махало между попадения и пропуски. Защото предназначението й е да реагира бързо, при самата поява на събитието. Пропусне ли се този момент, вече секва дъха и мерака за друго някакво, възможно и по–значимо събитие. Не познавам Сент-Бьов, върха на френската, а от там и на световната , критическа мисъл, но са ми казвали, че той  е пропуснал най-значимите имена на френската литература:Бодлер, Виньи, Мюсе, Балзак, дори и патрона си, извел го на голямата стъгда - Виктор Юго. А десетилетия се е занимавал с  далеч по-слабо стойностните в литературен план представители на янсенизма в "Пор Роаял".
                 - Не е точно така. –реших, че е дошло време и аз да се изперча, – В редовно поддържаните същите тези десетилетия "Ле Льонди"/понеделници/, той се е занимавал с тези имена, които  му приписвате като пропуски. Той има и частна кореспонденция, също публикувана, в която  дава  конкретни отзиви и съвети на неизброимо много участници литературния процес. Известен е например съветът даден на Бодлер: "Не се стремете да оригиналничите, защото самият ви текст си е достатъчно оригинален".
             - Не споря, а и не съм достатъчно компетентен. Но може ли да се каже, че с тези  критически бележки за един или друг писател той утвъргждава  национално значимо име или творба; открива ли за публиката ново име; преоткрива ли старо, позабравено, но актуално значимо?
                  Тук перата ми клюмнаха. място за перчене не остана. Но все пак опитах с пореден аргумент:
                  – Ами това, което не е направил Сент-Бьов в "Ле Льонди", го е направил Белински в годишните си литературни прегледи. Ами Чернишевски, Добролюбов, Писарев - все първооткриватели - на "Гоголевата натурална школа", на "Буря" от Островски, на "Бащи и деца" с нихилиста Базаров. И заглавия съответни: проглушили цяла Русия:"Когда наступит настоящий день". С красноречието на  Маркс-Енгелсовия "Комунистически манифест". И още колко примери...
                 –  Пак не споря. Но такива като Белински и Чернишевски, по-малко, но и те:Добролюбов, Писарев... Това са големи хора, мащабни личности, дори  грандиозни политически фигури за Русия. То е  друго нещо. Аз съм  критик камерен, както виждате - в стая и то малогабаритна; моят глас не отеква по високоговорител на площадите,  а секва до вашите тъпанчета, сипкав, гъгнив, какъвто още ми е останал. Аз не вещая, както тия, които ми изброихте, аз говоря, колкото и както мога. Можете да ме упрекнете в дребнотемие, но такава ми е природата: занимавам се  предимно със средни и малко над средното автори, на които не е съдено да проглушат света, но си стоят на полагаемите им се места в общ, не само таланти и гении, литературен процес.
                 – Обаче  това не са фигури от обществено и национално  значение! – комсомолецът явно не искаше да сдаде позиции...
                  –А кой е казал, че трябва да бъдат от обществено и национално значение ?
                   –Ами Партията, "вдъхновителя и ръководителя на всички наши победи". - Сега се удивлявам на себе си така безгрижно подхвърлящ тези щампи, но тогава, като пружина, която може само да ускорява хода.
               – Дори така. Но това, което вие наричате  обществено и национално значение също е процес. То не проличава веднага. Ще мине време, нещата ще улегнат, и тогава като житото на есен ще видим кой имал, кой нямал тия значения. Нашата работа е да работим за тях, а не да ги провъзгласяваме. Камоли, както професорите днес ви учат:СЕГА И ВЕДНАГА.
               – Но Смирненски, Вапцаров - това са важни фигури. Срамота е  да  обръщате внимание на Йордан Стубел, нищо нямам против него, добър стихоплетец, жив и здрав да ни е. Но Смирненски, Вапцаров - това е национална история, това е светът, всемирът, ако щете.
                   – Не ги знаех, бре момче, не ги знаех. Аз не общувах с партийните среди, пък там, както съм чувал, не всички са ги знаели. А и тези, които  е трябвало да ги популяризират чрез пресата и и литературни конференции, не особено качествено са го правили. Ето, едва преди месец разгърнах статията на Георги Бакалов за Смирненски. Ами той направо му изрежда работите, негови са само  полетата, разделящи една творба от друга. Никакъв анализ, никаква оценка. Едни възклицания с по няколко удивителни. Това ли е мащабното явление Хр. Смирненски, за  пропуска на което какъв не ме нарекоха и какъв ли бой не изядох.
               – Да, но те имат издадени стихосбирки..."Да бъде ден" на Смирненски, "Моторни песни" на Вапцаров. И илюстрациите на подвързиите - представителни, сякаш говорящи. Дори само в професионално отношение един критик, още повече такъв като вас,  има някакво задължение да ги отрази.
              – Чувате ли се, какво говорите. Та тия стихосбирки са печатани в съвсем малки тиражи. За приятели, близки, идейни и партийни сподвижници. И толкоз.
               - Достатъчно за да станат известни.
               – .Но сега, момче, сега. Сега се разбра мястото и значението  на Смирненски и Вапцаров. В онова време те бяха имена далеч не с това значение и известност, което сега, признавам,  С ПРАВО ИМ СЕ ОТРЕЖДА.
                Но аз ще ви спестя следващите въпроси, които и за вас не са особено леки и приятни:ПРОПУСК, ГРЕШКА, НЕСЪОБРАЗЯВАНЕ СЪС ЦЕННОСТ И ТАЛАНТ. И няма да се оправдавам. Това, което е било, е било. И каквито да са моите извинения и обяснения, не могат да го променят. Ще го минем като брак в производството. Това задоволява ли те?
                  - Дано задоволи и секретаря на БКП по идеологическите въпроси.Пък и този по въпросите на културата и изкуството. - Тук вече обнаглях до точката, когато  трябваше да бъда не изгонен, а направо изритан.Но  стъпи в сила втората част от сентенцията на баба ми: "дет те канят, не чести". Така и направих. Дълго не се вестявах у Вл. Василев. За да се изтрият следите на предишната ми дързост.