Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2017 17:51 - ЛУЗЕР В УСПЕХА
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 694 Коментари: 0 Гласове:
0



              ЛУЗЕР В УСПЕХА

           Едва ли има  толкова  блестяща и триумфална кариера  за литературен критик. За поет правило: с талант и дързост успехът трябва да дойде рано, макар и да залязва рано, мястото е все едно завоювано. И за прозаика: няколко по-силни изяви на млада възраст и ето ти име за цял живот. А в театъра по-светкавично и от поезията, и от прозата: първото представление и се взема акъла на публиката. Но за литературен и театрален критик катеренето  е дълго и стръмно. Та първо критикът се труди или по-скоро упражнява върху това, което после ще критикува: най-често лирика, по-рядко проза, и съвсем рядко, ако се случи търпелив и  суетен - драматична пиеса. И чак след десетина години взискателната публика ше му  признае "майсторско свидетелство" за  артистичен арбитър. Такава е била кариерата на Сент-Бьов във Франция - трудна, въпреки попътния вятър от  похвалите на Виктор Юго, на Карл Краус в Австрия, при цялата доброжелателност на артистичния бомонд във Виена. Дори и Белински в ускорения  и припрян ритъм на на промените в руската действителност  и съкращаващия живота туберкулозен процес, все пак е дал доказателства, макар и не особено убедителни, къде във вестникарство, къде в историческа драма, тук таме и някакъв стих пръкнал. И чак след "Литературни мечтания" забелязан за  попрището   съдник  на  литературни процеси, автори и творби.
              На този фон дебютът на Владимир Василев в критиката е подобен на поява  на неизвестна звезда. Бръз, стремителен, с признание и уважение, несвойствени за млад човек. Първоначално в аванс,  и тук домораслите конкуренти току-така пропуск не дават. Но  не след дълго и  в непредизвикало особени възражения  кариерно израстване.
                   И то не на човек от кариерата. Вл. Василев не преминава вече описания за Сент-Бьов и Карл Краус стаж за чиракуване в литературни жанрове. "Като напишех някой куплет – ми призна веднъж – бързах да си го скъсам на най-къси парченца, та да не се слепят отново.  Изчервявах  се и побягвах към морето, целител на моите момчешки неволи. Един разказ, със сюжет като "нераделни" на Пенчо Славейков така и незавърших, защото не знаех, как да съединя след смъртта сърцата, що се любят". Опитах драма. Историческа. за съперничеството на Иван Шишман и Иван Страшимир, довело до падането под турско робство. Но то съвпадна с подготовка за изпит по гражданско право. Взех изпита  и мисълта за драмата сама отпадна."                 Литературната подготовка на Вл.Василев е несистемна и в голяма степен – дилетантска. По образование - юрист, по професия - съдия. Изразявайки  по този повод съжаление, "така се случиха  нещата" ми е казвал  два-три пъти в частен разговор, той не пропуска да се удивлява на самия себе си  за явно неочаквания си успех и доброжелателна подкрепа на утвърдени вече български творци. Пак  в частен разговор: "бях съвсем младо момче,  нямаше ги тези мои  тлъсти и четинисти мустаци, върху които сега се глумят недоброжелателите, пухкав  мъх,  цветен прашец, но ме срещаха като селски чорбаджия в кръчма: с голямо добрутро, както тогава казваха".
                Българското самохвалство и хвалипръцковщина е равно на Тартареновото от знаменития роман на Алфонс Доде "тартарен дьо Тараскон". И за прочутия барон Мюнхаузен напомня.Затова думите на Вл. Василев, особено сега, пре гуометричната прогресия на литературните признания може да се вземе под съмнение. Но не, признания за авторитета и таланта на Вл. Василев съм чувал не от случайни хора. Поетът Йордан Стратиев, живеещ със семейството си в кооперацията точно срещу нашата, ми е казвал за съперника си по любовна линия: "Неговата дума, и устна и печатна, тежеше много повече от антрефилетата на  еднодневки рецензенти и бе равна на  известните му в правните среди съдебни решения. Спрегнати така, че игла не може да се вкара  в тях."
                Писателят Людмил Стоянов: "Към мен беше крайно снисходителен. И даже дружелюбен. Може би защото сюжетите на двете ми повести "Милосърдието на марса " и "Холера" са за времето, когато и той е бил офицер на фронта.  Н о  такива като Тодор Влайков и Добри Немиров, заслужили граждани и добри като хора, са патили от него. Той беше нещо като класификатор на литературните дарования, подреждайки ги в някаква сво йерархия и със силен характер ги налагаше на публиката, не блестяща със собствено мнение".
                 За авторитета му в театъра и известните със своето подигравчийство театрални среди мога да съдя  по думите на нар.артист Георги Стаматов.  Забележимо отличаващ се от своите доста лекомислени колеги с  начетеност, интелигентност и наблюдателност, към Вл. Василев той беше страхопочтителен: "Той само на вид беше  спокоен и хрисим.  Заговореше ли само за каквото и да е от нашето драматично житие: режисьор, постановка, актьорски състав и се занизваха разбори, оценки, изводи – люти, проницателни, хапливи, че да те отчаят. И действаха. Особено на женската част. Имаше колежки, които се отказваха само като чуеха  неко от него за качествата си. Известна е историята му с Хр. Бръмбаров. Международно известният наш баритон. Осмелил се да каже на Василев, че не разбира от музика и в частност от опера, та като се разгневи оня мити познавач на всички изкуства, та до уволнение се стигна. На жена ми, Петя Герганова, не знам какво е казал, но тя всекидневно изпадаше в истерики и си забравяше текста на ролите. Това беше авторитет, не ами...авторитет" – заключаваше с банална тафтология сократическия театрал, да ни остави и нас грешните да  дорисуваме портрета на това  величие.
                И срещу  този  образ, съставен от  похвални слова и откровени дитирамби Владимир  Василев 56, вече в пределна за 60-те години възраст, с когото, след много  уговорки и настоявания ме запозна живеещия в дома ни критик Здравко Петров. Вече клюмнал и наведен старец, сякаш за илюстрация на Йовковското наблюдение - "гледащ към земята, която скоро ще го прибере". Мустаците вече стърчаха като пришити за роля на актьор,брадичка остра и изпъкнала като костен израстък и адамова ябълка, зле прикрита под  захабена и неугладена вратовръзка. Панталонът едва се държеше   върху разхалтавени презрамки като че по-тежък от слабото му  и свито тяло,  явно покосено от  някаква стомашна хроника. И  гласът - слаб и хриплив, като след ларингит:
                 - Ах, никого  не съм очаквал тъкмо сега, но влезте. Това е холът, а ето и моята стаичка, присядайте на масата... А вие?...
                 -Аз съм Здравко Петров. Работя в "Септември". Списание, което  някога ви е  бе огорчило. Историята с Гьончо Белев и "Животът на Минко Минкин", не може да не си спомните
                 -Как не, такива неща не се забравят...И те  много допринасят, за да ме видите такъв.
                  А този тук до мен, млад човек като във вашата  първа снимка, която съм видял. Бъдещ наш колега. Подава надежди, но какво ще стане от него ще видим. Дано не "розово погребение". - Глумливо ми намигна.
                 - Само за погребения да не чувам. Аз съм най-близо до него, но виждате - ритам; и дишам, макар и с пушаческа кашлица.
                  Тук той взе от масата едно доста дълго и инкрустирано с миниатюрна резба цигаре, разполови една цигара, тогавашно "Слънце", с премерено движение я втъкна в цигарето, замижа , щракна клечка кибрит, проследявайки пламъка и запали цигарата с  привично продължително вдъхване. Явно заклет пушач от млади  години, за когото пушенето не беше само  удоволствие, но и своеобразен ритуал - покана за свободен разговор. С  виещия се в странни синусоиди цигарен дим се установи атмосфера на покой и домашен уют, вероятно не толкова обичайни  за този дом.
                  Защото, разбрах го по-късно, Владимир Василев посрещаше много редките си  посетители нащрек. За какво идат, какво възнамеряват, какви всъщност са? Види се, напатил се е човекът от неканени гости. Между които, досещате се какви...Затова държеше  да бъде предварително уведомен за посещението.
                - Ами за вас ми се обади Симеон Султанов, започна той  уж непринудения  разговор. - Със Симеон се познаваме доста отдавна, почти земляци, той от Сливен, аз от Бургас, но дълго пребивавал и в Сливен. Родителите ни от този край. Веднъж дори когато вече се бяхме сближили, и двамата едновременно установихме, че се родеем.Но както винаги става в такива случаи, съдбата ни срещна тук, в София. И то на гарата, излезли от същия влак, в който сме пътували, без да се знаем.
              - О, това става, съдбата знае какво да прави - на Здравко се удаваше да поддържа интимна задушевност на разговора -и ние със  средния си брат /по-големият брат на Здравко бе загинал в антифашистката съпротива/ се засякохме в София. - Две години, откакто бях вече напуснал Шумен, а той се беше скитал някъде по Чехия и Унгария, и на третата се  съзряхме  от  двата тротуара на Граф Игнатиев при
Алабин. Едновременно, в такт, сякаш точно това е трябвало да стане.
                Този разговор  и тъкмо  в такава възпоменателна тоналност, продължи дълго, до сред нощ. Владимир Василев повтаряше и потретваше процедурата  на цигарената половинка  в цигарето, непременно с   щракналата клечка, припалването и въртящи се около оста си кълбета  дим; Здравко Петров - стръвно засмукал и гневно издухал дима на вечно горяща цигара, явно повърхностен, а не заклет пушач; аз - постоянно доливащ в  чаша, подобна на бирен бокал, вино от купената уж за почерпка на всички, бутилка "Тракия". Оказа се, че само аз съм пиячът.
               - Не съм по виното - заяви Здравко, макар да съм от винарски край и сме правели вино, откакто се помня. Стипчи ми, горчи ми, засяда на гърлото, не е  за мен.
              - И аз, подкрепи го Вл. Василев, много отдавна се разделих с виното. Гастрит, колит, сега язва, хроническа... И само  глътка вино, особено червено, и вътрешностите ми се възпламеняват, горят-да изгорят.
                За литературата и литераторите нищо. Но доверието установено. И пътеката до  жилището на Вл. Василев - запомнена и впоследствие - отъпкана.
                Здравко ме предупреди. - Знаеш ли, за веднъж, как да е, след месец - и още един път. Но  често гостуване на този човек, м-м-м, не е желателно. И не съвсем безопасно. Вл. Василев е под постоянно наблюдение. То заменя ареста.  Следят кой влиза и кой излиза от къщата. Моя съгражданка, шуменска литераторка, която от  христиански чувства се реши да ошета "кумира на своята младост" се задържа месец. Нещо като домашна прислужница. Но няколко пъти  ДС я викаше на разпити. Заплашвали са я, че ще й отнемат пенсията. Разпитвали са я какво ли не: къде спял, какво ядял, с кого най-много говорил, дори - какъв вестник чел. Та прави му сметка...
                 Но, син на заслужили борци срещу фашизма, ръководил марксистско-ленински кръжоци  през студентски години, и потупван по гърба от апаратчици като "наше момче", аз летях с безрасъдната  самоувереност на комсомолец, гарантиран срещу  действия на ДС. По-късно разбрах, че съвсем не е така, но тогава? През седмица хвърчах към живата легенда на българската литературна критика за повече от половин век. И срещах насърчителен радушен прием. Постепенно той стана и полезен.
                   



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 186134
Постинги: 243
Коментари: 48
Гласове: 86
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031