Кой си ти писательо?  ІІ                           В един от знаковите филми от съветско време "Да доживеем до понеделник" се натъкваме на следната сцена. Един от  главните герои, тийн-ейджър с мутираща психика и съвсем  неовладени реакции се беше изправил пред  портрет на Л.Н. Толстой. Изпаднал в ярост от  несправедливото устройство на света, той си го изкара на нищо неподозиращия покойник: "Развратник, пфу-пфу, а проповядва целомъдрие;прави се на мужик,фу-фу, а живее като помешчик; захласва се по природния човек,а пише книги за префарцунените аристократи от Петербург и Москва". И още противоречия беше открил тийнейджърът у "великия писател на руската земя /Тургенев/, но се запъна в запъхтяно  косноезичие, от което вече нищо не можеше да се разбере. Само юмруците, насочени пряко в сбръчканото старческо лице, продължаваха прекъснатия монолог  с нов пристъп на праведен гняв. И изведнъж очите от този иначе щампован портрет,  излезли от орбитите си, засвяткаха, устата се отвори  за отговор, ноздрите се  присвиха като  пред нещо вонящо, познатата брада затрепери... и тийн-ейджърът  направо се вцепени. Явно  от само себе си отпадна поводът за младежкия гняв - "голямата неправда" на  писателя морализатор.                    Тук няма да се спирам на вечния въпрос за противоречията на художника и мислителя, няма на свой ред да превъзпитавам младежа с анализ на неговите справедливи или не обвинения. Това вече не е интересно. В постмодерния свят всеки има своята правда. За нас същественото е,  че писателя ни занимава не само като писател, добър или лош, а и като човек, както казва Достоевски "със всичките му почесвания".                 Вярно, интересуват публиката и представители на други прослойки. Особено артисти и спортисти. Политиците тук са в особено положение, тук не се знае какво повече - интерес към тях или желание да бъдат изпратени по дяволите. Но всичко това е "панаир на суетата", гламур е сегашната дума:смесица на кич, чалга, блясък, екзибиционизъм. Но  опосредовано, медийно, през прозорец и завеса.  С  писателя се общува очи в очи; с него се води диалог едвали не като в  театрална пиеса; в огледалото на личния му пример  читателят се оглежда,  съизмерва  и оценява.                  С една дума, писателят  е  главното действащо лице във вечно пишещия се роман с читателя, публична фигура, която сама си изгражда и демонстрира легендата за себе си, своего рода  мит на колела.                 Неговата площадка  не е "кулата от слонова кост",бленувана  от символистите като  социална бариера, а в материална действителност, груба, а понякога и вулгарна. В остроконкурентна среда на  напрегнати в устрема си /драйва/ към признание и  слава човешки същества.                От дълбока древност са известни тези състезания  между творци, конкурси, надпревари. На техния по правило драматичен развой са посветени  редица творби от световната литература, а от нашата  "Майстори" на Рачо Стоянов.Кой-кой-най, това сега звучи наивно и смешно, като момчешките надпикавания от брега на реката, но било е време, когато за това са се стреляли или, в по-мекия вариант, наддумвали в словесни престрелки, чийто пукот отеква и днес. Стигало се е дори до удари под кръста, до разкриване на срамни тайни: колко по-слаби поети от Бодлер са го обиждали  като "провален моряк и любовник", сподиряли са го с гласни подмятания "сифилитик".                  В тази точка си позволявам да бъда по-подробен, защото  се готвя да изнеса  обстоятелства   от нашето недалечно минало, на които сам съм бил свидетел и участник. Илюстрирайки в живи факти, лица и събития предмета на нашия разговор, те могат да се отделят  и сами по себе си като паралелна  литературна история. Естествено, това е незадължително отклонение от основния текст, но в психологически план важно за интимната характеристика на българския писател  от  далечното и близко минало. Затова умишлено ще пропусна принципните  противостояния  на идеологическа почва, в полза на БЕЗПРИНЦИПНИТЕ, далеч по-тясно свързани с нашата тема.                  Ще започна с "кристално чистия лирик"/Кръстьо Куюмджиев/ Кирил Христов. Нарушавайки всички правила на приличие, той буквално издевателства върху "наш Пенча", като му приписва срамни подвизи в съмнителни лайпцигски заведения. Например  този  "недъг в крака", който никакъв бастун"дори със специална дръжка не управя".                Ами дамската половина, от тази съвсем неженска гилдия. Тук вече се оклюкарват и чисто женски телесни и душевни особености - на коя краката са толкова дебели, че "непременно ще се спънеш"в стъпалата; на коя "носът като клюн на кокошка", "ръце като  на  кукла на конци". Има и такава, на която ще подхожда "само кухненска престилка, дорде не я омърляви" и пр. Намесва се и женска ревност: в зрелищния спектакъл Багряна/Дора Габе за сърцето, а зли езици казват и имуществото на Боян Пенев. Непременно се намира "маана" във външния вид и държане на съперничките; дори не се щади и любимия, когато има възможност за ехидство: "А какво намира тази повлекана "в кривото му лице и куция му крак".                Примери за такива злоради подмятания, в които обектите се сменят според капризите и настроенията на нашите фурии, ще съставят навярно томове, по обем не по-малки от самото  им творчество.                Един от най-ярките ми спомени от  младите  ми годините , беше паметен разговор с поетесата Мария Грубешлиева по повод писателката Ана Каменова. Нямах си друга работа и похвалих нейния английски, демонстриран с колежански блясък в разговор с  някакъв американския писател, май беие Джон Ъпдайк. - И изобщо културна жена, достолепна, с маниери, добра порода - заключих с дълбокомисленото откривателство на тийн-ейджър допуснат  в света на възрастните.- За такива културни хора има клуб на културните дейци. Разгеле, там и телесата си и маниерите си ще покаже. -Е, не се уморявах в явно увличащата ме роля на познавач - и писателка де, "Харитиният грях". - ХАРТИЕНИЯТ ГРЯХ! ме сряза Мария Грубешлиева.- поне две борчета е  могла да спести  на  Витоша.                Малка скоба. Не знам защо този роман толкова допадаше на  българската домакиня, след като изд. "Златни зърна" и "Смрикаров" й докара направо в кухнята абрязци на жанра в лицето на Ст. Цвайг и А. Мороа.                  Това беше наистина ефтина мелодрама: как героинята, съвсем младо момиче, Харита, се влюбва в токущо появил се в градчето столичен юнак. Фактически нищо не става - вардят девойката  баби и лели, няма що. Няма и особено много "отвъд вербална семиотика"разменени усмивки, многозначителни кимания, срамежливи погледи. За допир да не говорим. Платонически сюжет с чистотата на дистилирана вода. И дотогава и след - такова не срещнах.Но си спомням,че акцентът падаше върху срама - не от реална /там лелите са на стража!/ а от въображаема любов. Това и у героините на Джейн Остин го няма. Грях ат самата възможност за грях, как звучи,а?                    Сега тийнейджърките първи ще се  изкикотят, но тогава  този провинциален сюжет изтръгваше сълзи на умиление и  авторката минаваше за голяма познавачка на женската душа. Дори от най-крупният литературен критик на времето Вл.Василев съм чувал, че "Харитиният грях" е Гергана от "изворът на белоногата" на Петко Славейков за 30-те гг на миналия век, образец на целомъдрие на българската  жена и куп други разпространени тогава щампи. "Анна Каменова сама спря развитието си на разказвачка" - заключи Василев.                  Отдавна съм забелязал, , че съперниците на писателска почва са много по находчиви и остроумни  в одумките, оклюкарването, подмятанията един към друг, отколкото в писателската  си продукция. И то е лесно за разбиране. Тук в частното пространство  можеш да си позволиш  безотговорност  в завистта си и ревността. Там властите си затварят очите за сметка на печатното слово, където  приказките трябва да се мерят.                    Какво хабене на енергия, какъв разход на сили! Защото на практика в професионален план съперници и съпернички няма какво да делят: нито слава, още по-малко пари."Фасулковците", както кръга на Пенчо Славейков наричат реалистите Вазов и Елин-Пелин са също такива върхове  на българската литература, както модернистите. Пък и светогледните граници между тях са твърде условни. Както впрочем и в естетическите им програми. А достиженията им, по каквато и методология да са постигнати, говорят сами за себе си.                     Ето, Багряна и Дора Габе. Първата, поетеса, изразителка на  женската еротична природа; втората, тиха и съсредоточена във вътрешния си свят, по-скоро близка до децата, отколкото до посестримата си в семеен интериор.                    На стари години, а и двете доживяха дълбока старост, те самите  съзнаваха суетата  на своето безплодно противопоставяне.                    -Млади бяхме, улави, празноглави момичета. Да, с някакъв дар на стихоплетци, но в останалото доста неумели и непрактични. Аз съм била уж щерка на Добрички чифликчия. Слава Богу , спаси ме поезията за деца. Там ми провървя  и с издател, и с худоник.                 Леля Дора, както я наричаха много по-младите й колежки, беше иронична към себе си.  И интуитивно следваше съветите на сегашните постмодерни философи, да не се приема много насериозно. Докато Багряна и на стари години поддържаше  творческо и женско достолепие.  И говорът й, в регистъра на поръждясало лирическо сопрано, редеше думите равно и плавно, без паузи и прекъсвания: - Какво да ти кажа, халосии бяхме...Лудо-младо", както Пенчо Славейков наричаше такива като нас. Не сме си скубали косите, но се нападахме, като котки пред дебнещ котарак. Но имаше и друго. Това беше и театър: да те забележат. Едно доморасло общество като нашето, не може без клюки и сплетни. И ние двете, без да се договаряме, някак  от вътре ни дойде,  доставяхме тъкмо такава стока. Инак, съгласна съм с теб, нямаше какво да делим.                    Още тук читателят ще съзре главната особеност на писателската дейност. Фактически две нейни съставляващи. От една страна писателят е самотно камерно създание, погълнато от своята  творческа задача и съсредоточаващо  всички духовни сили и неудържимо самолюбие в нейното решение. Това става в ход, в динамика: "скрипи, скрипи перо, шурши, шурши бумага" по Йосиф Бродски. Или шеметът на   творческия екстаз, "зовът на вечността" по Пастернак. Ще рече, това е орбитата на нематериалното съществувание, живот в отвъдното, това което философите имат предвид със затрудняващата Горкиевия Сатин /"На дъното" дума: ТРАНСЕНДЕНЦИЯ. Тук писателят не е на себе си, той е обзет от своего рода безумие.                   И същевременно писателят,когато не пише или не води бележки в тефтера, си е напълно социално същество, с материални потребности /че и оттатък/, със своята  ранима, и поради високия градус на честолюбието, много по ранима в сравнение със статистическия човек природа.                   Пресечната точка на тези две враждуващи една с друга същности е паралитературното съществувание на писателя - в писателското кафене, кръчмата, сега клуба за четене и промоции на нови книги и пр. Там където не се твори литература, а говори за нея. Там където се типосва и клюкари, където  се  изприда кълбото на взаимоотношения и взаимозависимости, в което  се омотават всички тези "нежни и поетични души"/по Остап Бендер/, за които  главната радост е да се говори и пише за тях. Да са в обектива, под прожектора, в челната колонка на вестника.                 Освен главният смъртен грях, ГОРДИНЯТА, съществена причина  е   социално нерегламентираното  съществувание на писателя- Крайно неустойчиво поради многото въпроси, които поражда самото му  занятие, липсата на установено работно време и "длъжностна характеристика"/разписание на дължимите по КТ дейности/, проблематичността в оценката  на крайния продукт.                 Сега хсихолозите наричат  това състояние:ФРУСТРАЦИЯ. И писателите първи се втурнаха да го дефинират. Вече цитирахме Г.Джагаров в "Защо мълчиш поете". И към него да прибавим изповедите  на двама съветски поети. "Какой мучительнейший груд мое протяжное безделье" /Николай Доризо/. "С утра болела голова, - признание на друг поет , Станислав Куняев- "Но хуже то, что надоела/ старинная игра в словах/а я не знал другого дела".                      На практика за повечето труженици на перото това означава липса на  постоянно работно място, социални осигуровки, заветната  пенсия в края на краищата.                   Светлина върху  целия комплекс проблеми, свързани с особеното  социално и правно положение на писателя хвърля серия мои частни разговори с двама от най-дълго задържалите се ръководители на Съюза на писателите и крупни имена  в социалистическата литература: Георги Караславов и Христо Радевски. Привеждам ги и като източник на ценна за нашата тема информация, така и като опит за портретна характеристика. Паралелно и  запознаване с компетенциите на  различните отговорни лица и постове във вземането на политически решения.                  Заради това  разговорите ми с Георги Караславов бяха  повече на брой и по-подробни. Самият Караславов беше заинтересован чрез мен да установи връзка са баща ми, по онова време  фактор в ДОО.                  На удивлението, че писател с неговия ранг и пост, "на ти" с първите хора на партията и държавата търси съдействие на функционер от средно ниво, той, непривично за своята мълчаливост, се разрази в доста дълъг, ала Марсел Пруст, монолог:                    -Да, вярно е. Може би не на ти, но връзки с върха на партията и държавата имам. Но те се дърпат да да се отпускат пенсии на писателски кадри за прослужено време.                     Първо, то е  въпрос на щатни разпоредби. Ние сами трябва да решим колко и кои писатели са заслужили такива пенсии. Въз основа на какво:брой на книгите, стаж най-общо казано, в партийното строителство, продължителност на членство в нашия съюз и пр.                    Второ, всичко това е сложна и безпрецедентна правна  материя, която, частично е решавана в СССР, но  крайно непълно и тепърва подлежи на разработка. За това са необходими  подготвени и специализирани юристи, а с такива не разполагаме.                    Трето, писателският труд е ненормиран. Има дни, когато писателят не пипва работа. Има дни "трудохолични",  когато писателят  само работи и нищо друго не знае. - Тук и аз допълних своето "компетентно" знание, цитирайки поета Н.Заболоцки:"Душа обязана трудиться и день и ночь, и день и ночь". - Именно, свали ме на земята старият Юрталан,-И как, по какви показатели това може да се осредни върху 8-часов трудоден, така че да се намести в КТ.                    Четвърто, поради много фактори, един от които продължителността на подготовката и  признанието, писателят и на щатна или полущатна пабота постъпва късно; по правило боледува  по-често и хронично, остарява по-бързо и на по-ранен етап го хващат старчески заболявания. Та и това е проблем за законодателя:по какъв начин да получи застрахователна или инвалидна пенсия при загуба на работоспособност.                   Иска ли питане, че Г. Караславов ме удиви с този  много подробен и мотивиран разказ по материя, която чисто и просто не е негова.Види се, много присърце, необичайно за днешните чиновнически порядки, е  вземал съдбата на своите колеги, необлагодетелствени с неговите материални възможности                    - Вие сте много млад - бащински продължи той, и за вас тези проблеми са далеч, в неопределено бъдеще. Но когато човек остарее като мен /тогава той   преминал 60-те, вече с 22 г. съм го минал/, тези проблеми  стоят болезнено остро. Стар писател, без трдов стаж, каквото получил като хонорар, издухал, сега върху плещите на жена, също в пенсионна възраст, ако има деца, добре, ами ако няма, защото по понятни причини е отлатлагал децата, докато стъпи на крака, а после става късно. Ето, примерът на Емелиан Станев, бездетен, само върху  доход от книгите, жена му и пенсия няма- А това е национален капитал, как да не мислим за него. Ето, затова е необходимо съдействието на вашия баща, и той да каже тежка дума пред нашите   отговорни другари.                 Г. Караславов минаваше за груб човек. "Грубянин - се озова за него една тогава млада поетеса - ще те настъпи, ще те сръга с лакет, ще те бутне, и няма да се извини".                  И без  прецизната женска наблюдателност това си личеше от пръв поглед. Външно явно: с ръбести  форми, , едри кости и типично  "биволско" телосложение на български селянин, той е  чудесна находка за постмодерен скулптор /да кажем Джакометти"/, но  и за четката на Златьо Бояджиев приляга.                    Но за душевния му строй - и да, и не. Той не криеше мислите и чувствата си, дори и да нараняват. Но заедно с това беше обичлив и някак, пак по селски - сантиментален. С основание или повече по звучание, го наричаха ЮРТАЛАНА, именно членувано с непълен член, като едноименния герой на романа му "Снаха". Такъв троснат, авторитарен, с усещане за непогрешимост. Ненапразно се страхуваха от гнева му, от който  при наличие на другари правещи съответните  изводи, можеше да произтекат сериозни последствия; веднъж, съставил си мнение за някого или нещо, то не можеше да се избие от главата му и с чугунен чук.Безцеремонен и прям, той не признаваше грешки, нито свои, нито на партията, нито дори  на залитнал в неправилна посока  партиен ръководител.                  Неговата памет беше пословична. Веднъж влезли  в нея, човек, събитие, впечатление, се озоваваха  като в затвор с доживотна присъда. Затова  го наричаха "шампион по злопаметство". "Юрталана е  като вълк" - ми споделяше критикът Здравко Петров - "като захапе някого или   нещо:  идея, цел, задача не пуска. " И той имаше предвид съвсем конкретно събитие: кампанията срещу Димитър Димов и неговия роман "Тютюн", един от няколкото примера  на  мислене  през"идеологически наочници".                     Самият Караславов се хвалеше с паметта си и  я подвеждаше  под  теоретична база:"Поетът може да си позволи безпаметство - казваше той - поетът е като врабец, без посока в лететенето. Но прозаикът не може без силна памет. Без силна памет той е изоглавен. А той  държи  сюжетите си в главата и тя трябва да бъде  дебела, за да ги задържи. Дай Боже те да са положителни. Няма писател да не обича добрите хора. Но по-присъщо на паметта е  да носи лошото, то много  лесно  се запаметява и много по-трудно - забравя. И аз не правя изключение:по-скоро  съм в правилото, и то без остатък.                    И той помнеше детайли  с полувековна  давност. Каква ракойка носела булката, как си завързвала  плитката, как се пие ракия в селската кръчма. И какво ли още не. Само  да не влезеш в главата му из-под гъстите му черни вежди. Като например бъдещият критик Борис Делчев, донесъл сандвич и сам си го изял "обърнат така, че никой да не го види." - И продължаваше: "запил с изворна вода, така че да му излезе на един масраф". Или как поетесата М.Г. глътнала златния си пръстен и цяла сутрин киснела в тоалетната да го изходи. Как писателят О.В. се пазарял до последно су с дама от Плас Пигаль в Париж за понятна на нас мъжете услуга.                  И същевременно  бе склонен към жестове , направо рицарски. Например той защити Димитър Талев, когото един наш много плодовит, но доста бездарен прозаик обвини  в антипартийни възгледи от дребнобуржоазно естество; той  взе под закрила породилия спорове по онова време Димитър Ангелов, чийто  роман "На живот и на смърт" се бяха заели да преправят и коригират разярени бойци на идеологическия фронт.               Макар и живял по-голяма част от живота си в градове:Прага, Братислава, Пловдив, София, той не се беше отърсил от селската си  прямота и определено - несветски обноски              Поради това той разбираше гражданството не като  градско жителство, а единствен като гражданска позиция, и то в силовия й, наложен от КГБ и ДС вариант на  праволинейна вярност към линията на партията, формулирана в конгреси и пленуми на БКП.              Той не разбираше гражданина като феномен на модерното общество, със своята същност, жизнено устройство и потребности. И града с   множеството човешки същества, със  специфична етика и култура, му беше органически чужд и в нещо си непонятен. Както и градският човек-хитър, лукав, с втори и трети планове  на поведението си, със своите кроежи  и суетни блянове.                Именно тук се крие обяснението на позицията му по отношение на романа "Тютюн" и неговият автор Димитър Димов. Не че имаше нещо против художествените му качества. Макар и взискателен към текстовете си, той не смяташе естетическия аспект на творбата за някаква святая святих. Търпеше  грубата, недодялана реч, естествено  не заради самата нея, а за изразителните й възможности в съответния контекст. Това което  силно, до нетърпимост, го дразнеше в "Тютюн", донякъде го знам и от самия него, това е непонятния свят на търгашите, които от  въздуха и водата  правят пари, след това по най-нелепи начини ги профукват, за да започнат с нови сили и настървение да ги правят отново. Във същия омагьосан кръг.                За него Борис Морев и неговото обкръжение са  някакви безмозъчни, алкохолизирани, сифилитични хищници, които и на плячката си не могат да се наситят, а я оставят да гние в боклучена яма. Ирина, глезла и интригантка, отровена от тютюна в пряк и преносен смисъл, от която нищо добро не може да излезе.                  От всички изброени тук  житейски сюжети внимателният читател отдавна си е направил вече извод: подобно на поясите от спътници на големите планети, в литературата  също се образуват паралитературни слоеве, в които авторите живеят свой първичен, неприличен и неособено лицеприятен живот, противен на нравствените  и възпитателни  внушения  на своите творби. Тъкмо това, което толкова силно  възмутило тийнейджърската душа  под портрета на Толстой във филма на Алексей Учитель.  Въпросът е, дали трябва да изгорим юргана заради бълхата в него. Във филма младият човек е готов в самодоволната си решителност да го направи.                    А ние?