Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04 00:14 - Кой си ти, писательо?
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 303 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
                 Повечето крупни писатели в миналото, пък  дори и днес, са се издържали с някаква паралелна дейност извън литературното творчество. Било заради  лична независимост от хорски одумки, подозрителността към писателската професия като  празно и щестлавно занятие не е от сега. Било като най-елементарна, понякога много под екзистенциалния минимум издръжка. Още Пушкин е знаел, че "музата не храни" и не е отказал държавна служба. От него е дошло "не продается вдохновение, но можно рукопись продать". Синекура, ще отсечете. И ще сте прави. Но защо изобщо е било нужно това синекурно прикритие  за тази толкова осмивана,и същевременно толкова лелеяна муза?!
             Колкото по-навътре в историята, толкова повече подобни примери.
              Лермонтов е артилерийски офицер. Когато не е командвал батарея срещу планинските горци, а късно вечер приключвал със  задължителните за офицера карти и пиене, срамежливо и  скришно е драскал нещо свое, литературно.
             Толстой също е артилерист участник в Кримската война. И това е легитимирало неговите извън офицерската професия първи опити в литературата. А след това помещик. За легитимация на продължаващата му литературна дейност са нужни  други морални застраховки: ще следи, да кажем, отелването на кравата, ще приема отчета на управляващия/в днешни термини "менажер"/, за селскостопанските работи; ще стане и учител на селските деца. Но главното, писателството е протичало покрай социално утвърдени и полезни  дейности. Дори е държал да не бъде наричан писател. Сакън, да не му излезе "лошо име".
                  Чехов лекар. Макар и с не особено продължителна практика. Но това е "законна жена". "Любовница", за която не се полага  обществено уважение, му е литературата. Отначало срамежливо "промоцирана" във фейлетони под игрив псевдоним "Антоша Чехонте". Да не би отговорните граждани да го помислят за драскач. Флирт, адюлтер с "драсканиците в бележника", тогавашното чеховско определение за литературата,  но сериозно занятие, Боже опази.
               Аналогично е положение на писателя и в Западна Европа. Както приляга на ораторския му дар, Виктор Юго се води политически деец, народен трибун, парламентарист.Гьоте, "голямото всичко" за Германия, е всичко друго:адвокат, титулярен съветник, дори министър във Ваймарското княжество. И  чак най-накрая поет, писател, драматург и пр. Дори и върховата му творба "Фауст" е почти неизвестна на немското бюргерство. Нужен е бил Шарл Гуно с неговия грандиозен оперен спектакъл, за да разбере света за съществуванието на друг велик автор Йохан Волфганг Гьоте.
                 Привеждам крайно непълен списък на западни писатели с граждански професии. Американци, живеещи без аристократични наследства въху задължителни трудови доходи - всички! Марк Твен, Хемингуей - журналисти; Стайнбек сменил какви ли не работни места от мияч на съдове до  хотелиер в престижен курорт. Фолкнер също, но с повече късмет - редактор в добре плащащ на сътрудниците си Холивуд.
                 Вероятно поради общата им зависимост от езика известна аналогия  можем да наблюдаваме само при политиците. Поради  "важността" на тяхната държавна работа, верноподаникът им прощава всички  социални мимикрии за прикритие на  спекулативната им същност. Те са народни представители, министри, политически коментатори, социолози. Едно от неотразимите ми впечатления от тийн-ейджерските   години /не се смейте, и 82 годишните са били някога тийнейджъри!/ беше  представянето на подсъдимите от Народния съд като  адвокати според   градовете на адвокатска практика:Н. Мушанов - адвокат от София, Ал. Сталийски - също; Дочо Христов пък адвокат от Габрово и т.н.Такива наброих около половината подсъдими. Останалите - я журналисти, я университетски професори, само не и това, за което собствено ги съдят - политици.
                   А после, пораснал, поузрял и понагледал се на политическия театър, режисиран и разигран от "нашите другари", установих неохотата на висшите им кадри да се представят  като политически, камоли партийни функционери.
                   По-късно дори  леко презрителното прозвище "апаратчик" няма да събуди недоумение. Йосиф Сталин, удивил света с чудото си /Р.Конквист/ на масовия терор и милионни жертви на политическо насилие, скромно се е наричал  "секретаришка". И умря - не като генерален секретар на КПСС, а само като "секретар". Болшевиките проявиха не малко майсторство и изобретателност да прикрият основното си занимание на палачи и главорези зад нещо по-приемливо за слуха и узаконено в социалната практика. А когато съвсем не им се удаваше и това, спасяваха се зад параболата. - Какво работиш, бе, другарю? - Ами работя в ЦК и на това място   благоразумно се прекратяваше всеки по-нататъшен разговор. Имаше и "булчински воал" за най- отявления възможен палач, изпълнител на смъртни присъди. Той се водеше нещо като" работник по специфична социална хигиена" - досущ "ню спик" на Дж.Оруел.
                    И все още някои наивници смятат политическата коректност за изобретение на либералните демократи! Самият Вл. Илич, колко пролята кръв тежи на съвестта му, и той е бил,какъв? ами "писател", "инженер на човешката душа" според крилатото определение на неговия наследник. А Троцки? Преди  неговите  масови разстрели на белогвардейски офицери се е скътавал скромно и незабележимо зад "военен журналист".
                     Единственият, който не си е лепил фигов лист за прикритие, е Феликс Едмундович Дзержински. Може би в него е заговорил остатъчния полски аристократизъм, забраняващ фалша и измамата в общественото представяне. В графата "професия" откровено е записал:"професионален революционер". Вероятно не е могъл вече никак да се скрие: цял свят знае с какво би могъл да се занимава един председател на политическата полиция.
                Но  политиците са "уинъри" /спечелили/, тяхната профмимикрия и псевдонимика  са средство за по-умело управление на повярвалите в тях народни маси. А сред "лузерите", предварително загубилите играта на престиж няма друга професионална дейност, хоби или странично занимание, която толкова да се крие, да изпитва накова неудобство от самото си съществувание, да се  забулва в репутацията си с тази смесица от  конспиративност, свян и почти моминска срамежливост  - от ПИСАТЕЛСКАТА.
              Във "Света от вчера" Ст. Цвайг разказва, че една прислужничка на артистична звезда, може да се котира по-високо от признат писател. Чрез нея можело поне да се изходатайства билет за бъдещо представление. Самият той, световно известен писател, е предпочитал да се представя за преводач, а не за автор.
               В "Равносметката" Съм. Моъм, един от малкото световни писатели, занимаващи се  със занятието си и неговите успели и неуспели събратя, дори разделя европейските страни според престижността на писателската професия.
               Има защо да се позоваваме именно на тези автори. И двамата са осробиографични, космополитни, интровертни, склонни към самонаблюдение и наблюдателни към непосредствената си политическа и литературна среда. Като космополити, обходили света, и то в различни географски ширини и исторически периоди, техният опит е  богат до възможния си максимум. При това, трезви към личното си творчество, в много висока степен преодолели  писателския егоцентризъм и суета. И щом те надават първите сигнали за намаляване на писателския престиж в достатъчно изявени с литературоцентричността си страни, значи може да им се вярва. Писателският престиж главоломно се спуска по наклонена плоскост   на протежение на целия 20 в. до обявата му като белег на времето и симптом за прословутата "смърт на автора", провъзгласена от Ролан Барт. Последните десетилетия, изнизващи се пред очите ни, с този въпрос вече не се занимават. Не че падението  на  писателския  престиж  се е стагнирал на ниското си ниво и по-нататък няма къде  да пада. Социалните процеси развиващи се в съвременния свят, показват, че може още да пада, защото пропастта се оказа бездънна. А че в съдържателен план няма какво още да се добави в една  очевидност на заварената ситуация. Сега, подобно на разчистването на терена след бедствие, се  урежда  статуса на "непрестижния автор". Може да се каже, че пряко или косвено половината от литературната продукция, а в световен мащаб тя се трупа в геометрична прогресия, се занимава с тази тема. Връхната точка по всичко личи е новият роман на Владимир Сорокин АМАРАГА. В  този  роман се извършва  своего рода ексгумация на  литературните  мъртавци, автори-класици с техните шедьоври, за  съответстващ на епохата ни  - симулативна /Жан Бодриар/ и спектакуларна /Ги Дебор/- начин на употреба.  На съответното място ще се занимаем по-подробно с въпросната АМАРАГА. Тук ще отбележим само общото настроение, което тя излъчва:носталгично и същевременно иронично: една  закъсняла панахида за литературата с участието на всички заинтересувани от нейната смърт лица: писатели, произведения, издатели и главното кулинари! Защото друга употреба, освен кулинарната, за непрежалимата покойница не е намерена!
                   Защо така?
                    Много са причините за тази отдавна предизвестена смърт;ще се постараем да ги изложим в пълнота. А пропуските читателят ще допълни.
                     Първото и най-очевидното обстоятелство, с ксоето ще започнем, е универсалната природа на езика. Дори по конституция, в дадена страна един език се говори по правило от всички нейни поданици. И не непременно грамотните! Има и "макроезици", какъвто е сега английският, а преди повече от век и половина - френският -те  се  говорят от  повече от половината човечество. Някъде и като роден, в т.ч. за  мастити писатели. И естествено, всеки  владеещ даден език със съответните правоговор и писменост, а при политическа коректност - и без тях, с достатъчно чиста съвест може да заяви писателски права.
                  Тук напълно е уместен анекдотът с чукчата, недобре владеещ руски език, но готов да си служи с него в литературно творчество:- Абе, чукча, вземи прочети книгата, която е в устата на всички...- На което следва категоричен отговор- "Чукча писатель, чукча не читатель!" Де да имахме самомнението на тази неизкушена душа!?
                  Има  и друго, по-дълбоко обяснение. Писателят в смисъла на госпостващите  религиозни представи, узурпира прерогативите на  първотвореца - ГОСПОД БОГ , постановил подлежащото на много тълкувания, но безапелационно становище:"В начале было слово". И за писателя атеист и агностик, залегнало като предрасъдък в подсъзнанието, това становище не може да бъде пренебрегнато. А след като има Висша сила, основала вечността и всемогъществото си върху словото, всеки, който има дързостта да се нарича писател,  трябва да има още по-голяма дързост да търси признание и слава на такава рехава основа. Очевидно само по себе си такова обстоятелство рязко намалява престижа на професията и нейния титуляр. При това, без  възможност за изход от положението. Защото и Бог, и той са на местата си.
                 Немаловажна причина е усещането на писателя за недостижимост на съвършенство в област, където самото призвание на "кандидата за слава"/Вазов/ е под въпрос.Всеки, дори заклетите скриптофоби /необичащи да пишат/ познава мъките на словото, този "тяжкий път от сърцето до перото". Авторът на тази изумително точна сентенция, нашият "Пенча", както го наричал баща му Петко Рачев Славейков, далеч не винаги успешно е извървявал този път. Магарешките уши  на измъчения талант личат на много места в неговата "Кървава песен". Но и при по успешни писателски опити "мъките на словото" стърчат като избуяли бурени в стройните лехи  на засятото семе и определено не правят добро впечатление. Как да имаш доверие на   творец, който явно не може да се  пребори с видимите  за читателя слабости и недостатъци на собствения текст. За това във  футбола се дава жълт картон, а понякога и червен!
              Още един повод за дезавуиране /лишаване от доверие /  на  писателския приоритет. Както и да се старае, каквито и усилия да прилага, с какъвто и талант да е надарен, писателят не е в състояние да докаже своето първородство в художествената реч. Просто казано: че неговият текст се отличава по качество или някакъв вид маркировка, от обикновената, тривиална, простонародна реч на  ежедневието. Не може по безспорен начин да се отдели от  шарлатанията, макар и вербална. Самият Чехов е бил критикуван за   пошлост на повествуванието и на това, в наши дни съвсем съмнително основание, му е била предричана  смърт на млади години: "пияна глава, разбита о дувар". За мастити американски критици диалозите на Хемингуей, от които са се учили не по-малко мастити писатели по цял свят, представляват "подслушани разговори от телефонната слушалка, улицата или кръчмата".  Ха, иди сега убеждавай читателя, че това не е мошеннически трик, а съществена брънка в цялостната художествена конструкция, при това с планове, които едвали ще дойдат на ум на статистичен човек от улицата.
                Има  значение и следното обстоятелство.Не е  изобретение на марксистско-ленинската естетика, че литературата е отражение на действителността. Прибавката на епитета "субективно" не  променя същината на въпроса, защотото в литературните произведения "нещата от живота"  следва да бъдат разпознаваеми. Инак няма да има какво да се чете въобще. То е известно още от Аристотел, а вероятно и много преди него, защото първите образци  на цялостно и свързано в елементите си художествено творчество, Омировите "Илиада" и "Одисея", обърнати в категориите на днешната естетика могат да се видят и като  хроника и репортаж за хода на Троянското война.
                Това което по-слабо се знае, но винаги се подразбира, че не на 100 - на 60% вярност към действителността в художествено произведение принципно, поради  несъвършенствата на човека,  не може да се постигне. Винаги ще има "нещо не така": я деформация на предмети и явления, я отклонения от историческата истина, неправомерно засилване на едни или други идейни тенденции. Тук всеки читател, вмъкнал се в кожата на героя, може да уличи автора в лъжа. "И аз съм бил пред маршал Даву, и мен са ме разпитвали за изтекли данни от френското разузнаване, и аз говоря прекрасен френски, но като Пиер  Безухов не са ме пускали на свобода, камоли без последици" - изповядва  участник във Великата отечествена война в спомени от нея. "Не верь, не верь, поэту, Муза", въкликва у Пушкин влюбеният лирически герой. "За правдивата  душа  всяка  литература е измама"- възкликва  италианският хуманитарий Сетенбрини във Томас Мановата "Вълшебна планина". И нашият бай Ганьо не остава назд, имайки предвид журналисти и писатели:"така ще те изтипосат, че няма да се познаеш сам".  А  в нашия соцреализъм беше допустима и откровена лъжа в името на "изображението на действителността в нейното революционно развитие". И като  идеологическа, и като политическа, и особено - като полицейска норма. Всички знаем  каква макулатура за вторични суровини събраха  мургавите ни събратя от този източник.
                Търпян като  художествена специфика  в златните и сребърни  епохи на литературата, днес когато и до бронза  изящната словесност не стига, този неин органичен недостатък  събужда крайно негативни емоции у читателя. Той е свикнал да го лъжат, но чак толкова!
               Безспорно, решаваща роля изигра според френските постструктуралисти и "отпадането на големите наративи в структурирането на  битийните основи на живота "/Жан Лиотар/. Такива като религиите, идеологиите, морално-етичните системи, социално-политическите проекти. Литературата, авторът - набедени и без друго в  достатъчно  съмнителна дейност, загубиха  и своята питателна почва, и живителна енергия. Сред  свят без богове и човешки авторитети, те нямат духовна опора и  смислов  ресурс . За  това много е писано, не престава да се пише и говори  и сега, така че ни е спестена обосновката. Но не и   крайният извод за рязкото падане на доверието  в  нестабилните  автор и творба.
           Следва да добавим още едно обстоятелство: трудно доказуемата пълноценност и чистота на качеството при  естетически организирания текст. И при най-висока писателска репутация не може да се изключи подозрението за наличие на вулгярна или изтънчена, на практика все едно, шарлатания.  Самият аз съм свидетел на един  злорад експеримент с гл.редактор, на когото бе предложена за печат  повестта на Л.Н. Толстой  "Смъртта на Иван Илич". Разбира се, с нужната дегизировка:замяна на  личните имена , названия  на улици, паметници, бутафория с приемливи варианти на    български.  Резолюцията: "много лоша композиция, неправилно съставени изречения, направо лош диалог... да се върне на автора за преработка; а и след преработка не е сигурно приемането за печат". Но да речем, българска простотия. Не, в САЩ у критици с харвардско образование  Хемингуевите диалози, умело снемащи фабулата в непринуден разговор, се окачествяват като "откъслечни, нищо не значещи  дърдорения , подслушани от телефонната слушалка, от войнишки бивак, или уличен разговор."  Да се хванат сега за ръце изброените тук гении и с помощта на опитен адвокат /без такв в буржоазното право не може да се мине/ да докажат, че това не е така.  Слава Богу вече са покойници и хорски съд не ги хваща! Но като се пее в прочутата "Ария на клеветата" от "Дон Паскуале на Доницети", клеветата е разрушила не едно добро име. Така и тук: "отровата вече е тръгнала по жилите на оклеветения".  Неизтриваемо петно  върху  изящната словесност е нанесено.
                   По-нататък. И върху това е писано и сега най-мераклиите все още пишат. Затова  голяма част от аргументацията ни е спестена. Но главният пункт, касаещ нашата тема, ще си позволим да приведем.  Това е  способността на литературата да отразява действителността.
                   Известно е, че дори поради нашата психофизиологическа организация, извън всякакви други субективни фактори, такова отражение не може да бъде, пълно, достатъчно и задоволително за всички участващи в процеса:писател, редактор, разнородна читателска аудитория.
                  С времето този  процес на разминаване на очакванията се задълбочава, писателите все по-слабо угаждат на  все по-взискателния читател и между тях се  завързат  конфликтни, неизгладими в остротата си отношения. /Този род явления поздробно сме проследили в аналитичния труд върху филма "Бележитият гражданин" под надслов "Литературата срещу самата себе си"/Характерно е следното подмятане:"щом не мога да  припозная  в романа  баща си и себе си,  колко ме е еня за правдивостта на писателя". Както и  да защищаваме пишман писателя от посочения филм, ние не можем да изтрием усщането  на читателя, че е изигран и баламосан  в  естественото си чувство са справедливост. Естествено, върху все по-малко книги писателят ще слага автограф. Петно върху репутацията, нали.  
 
                 По-нататък.  Къде може да се избята  от сериозността и отговорността на идеологията? В нещо несериозно и безотговорно, но с логика и правила, които да не му позволят да се разпилее в неконтролирания хаос. Досещате се: в играта! Игра "стъклени перли" на Херман Хесе, най-интелектуалната и благородната. В игра криминале и трилер, най-вулгарната и първосигнална; в игра на политически партии, право, съдопроизводство. Всичко е игра, равностойна на всяка друга,която се затваря в специфичното си игрово поле. С исторически сложил се еталон:шахматът.Започва с равно количество фигури, протича в н-брой  ходове, завършва с резултат в полза на един от партньорите или равенство. И толкоз. Никакви социални или морални последници. Никакъв дори намек за такива, колкото и да се опитваше СССР да изведе политически облаги от играта.
                 По тези игрови модели се изгражда цялата постмодерна литература. Дори когато  се мъчи, или в повечето случаи имитира решението на сериозни философски въпроси, тя не излиза от игровото си русло. Майстор на такива философски трилери, изградени по игрови модел е напр. писателят Борис Акунин.
                Безспорно, такъв род литература има качества. Най-малкото тя може да се чете и дори да прибави повече оптимизъм  предвид решимостта на задачите, които си поставя.
                 Но  отказало се радикално  от възпитателно въздействие, това четиво не  печели  респект и признание. То не може да бъде "маяк на съвестите" по образното определение на Томас Ман. А неговият създател не  ще може да се похвали, че е "инженер на душата", будител, възпитател. Той става "бяла якичка" с прибори и средства за писане,  с трудоден от-до, с продукт също така предвидим и разпознаваем, за да не затруднява четенето. "Къде сте вие, писатели трибуни" - реторично питаше Е.Евтушенко. "Защо мълчиш, поете"- се обръщаше зампредседатят на Държавния съвет Георги Джагаров към подопечните си, по-малко успели  в службата  събратя. Паралелно Висоцки, Галич, Окуджава вопиеха от естрадата за духовен водач "чрез слово и песен",друг  псевдоним  за водещ писател в руската публицистична традиция.
               Естествено, от такава литература не може да се пръкне нов Толстой с неговото отекващо като плесница "Не могу молчать"; няма да се чуят филипиките на Виктор Юго срещу "малкия Наполеон" в дните на Френско-пруската война; няма да излиза във вестникарски подстрочници защитата на кап.Драйфус  с това  душеразтърстващо  J*ACCUSE  на Емил Зола.
              Къде е писателският авторитет? Неволно ще се запита някой, който още чака "витията на словото". Ами никъде. Както няма Адам Смитовата "ръка на пазара", както няма "пряка демокрация" на Русо и Сартр, нито пък "представителна". Както няма и справедливо "съдопроизводство".
             Пак по линията на дефицитите: пълен или частичен отказ от всякакви познавателни функции.  Било е време, когато литературата е  претендирала, а в максимална степен - и била! цялостно познание за света. В романите на френските, английски, руски класици читателят е можел да научи всичко: как се извършват финансови операции, как се вземат  политически и военно-стратегически решения, как работи  местната администрация и съда. Дори от какви заболявания и с какво се лекуват хората, какво слагат на масата за ядене и пиене, как се трудят, как се развличат.  Всичко. Нещо повече, гид-справочник в съвсем съвременен смисъл на думата. Пътеводител. Има Париж на Балзак и Лондон на Дикенс -  с широките и тесни улици, с пансионите и пивниците, с офисите на фирми и обменни бюра. И от творбите на  мастити писатели може да се черпи съвсем насъщна, битова информация. Братът на Ана Каренина, класическият сангвиник Стива Облонски се храни в Английски клуб, най-аристократичното заведение в тогавашна  Москва. Там той поръчва най-скъпото ястие: устрици /миди/; насреща му два  ухажващи един друг офицера, първите гейове, каточели, в руската литература. Романът на Андрей Белый "Петербург" в сюжетен план се движи буквално по картата на северната столица. Както и неговата матрица-майка - Дъблин на Джеймс Джойс, едвали не академично описание на града.
                Но литературата постепенно напуска тези познавателни терени и се стеснява  до пунктирно  нахвърлена среда за живеене.  Големите претенции на литературата да бъде "нашето всичко" по философа Н.Бердяев и писателя Дж. Джойс, решително се изземват от други сфери на познание. Политиката - при коментатори и политолози, възпитанието на подрадтващите - учители и педагози; определено никой  няма да се лекува при аптекаря-лекар  почтеният г-н Оме  от "Мадам Бовари" на Флобер. Дори Чехов с Йонич и д-р Рагин е отдавна минал етап на здравна помощ.  Затова има модерна медицина и фармацевтика. Достоевски саркастично се надсмиваше на частната специализация в медицината: "ще дойде време,  когато ще има лекари специалисти по лявата ноздра, а други - само по дясната". Но се оказа опроверган. Тъкмо такава е терапевтичната тенденция.
                  Най-силният удар върху литературоцентризма в изкуството и живота се пада обаче на киното. След неговата поява и особено след бурния му разцвет след Втората световна писателят отстъпва мястото си на кинорежисьора, читателят се прехвърля от читалнята в кинозалата. Вече не може да се говори за най-четяща страна. И  най-добрите книги могат  да останат непрочетени без  реализацията им на киноекран.
                  И това е трайна тенденция, която отрежда  на писател и творба място в средните и задни редове на  съвременното ОБЩЕСТВО НА СПЕКТАКЪЛА. За първите редици кандидатите са много.
                   Затова, когато запитаме днешния дон Кихот с перодръжка и  хартия "КОЙ СИ ТИ ПИСАТЕЛЬО", най-многото ехото да върне въпроса към нас "КОЙ СИ ТИ ЧИТАТЕЛЬО".  И той и ние ще се погледнем в сълзящите си очи и конфузно ще замълчим.
                   
            
             



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4066
Постинги: 39
Коментари: 9
Гласове: 11
Архив
Календар
«  Април, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930