э             Почина Евг. Евтушенко. Щях да  кажа "склопи очи", но веднага се дръпнах. "Склопи очи" звучи примиренчески, което никак не се връзва с неговата хиперактивна, свръхотзивчива и супер- динамична природа на поет за "всичко" и "всички". м               Самото понятие  СМЪРТ  не можеше да се свърже с него. Не му отива.  Дори поради, инстинктивно или  съзнателно изграждано неведение за края на човешкия  живот  той гонеше  смъртта от себе си като досадна натрапница пред мащабните му жизнени  и творчески  проекти.                  Наред с Александър Твардовски той се утвърди като  най-крупния политически поет  в света /не е преувеличение/ за последните  50 години. И то в два коренно противоположни социално-политически строя.  Активно реагиращ  и на мъчителната  за народите социалистическа утопия в действие, и на  олигархическия капитализъм в Русия с великоруски амбиции.  Успя дори и да съхрани в крачка с   драматичната  си епоха рядкото свойство на поетите-дълголетници: с възрастта да прибавят не само години, но и  стихотворно майсторство и артистични умения.                Имах щастието да го познавам. Защото пределно самоуверен, но и демократичен, той  беше способен да отстъпи от  суетата  зари запознанство  с по-нискостоящи в социалната йерархия. Както според Ларошфуко спрямо  любовта: един обича, а другият остава да бъде обичан.                 Винаги съгласен да играя второстепенна и помощна роля, вероятно съм могъл да бъда добър негов познат.                   И такъв станах в мига на нашето запознанство. То стана в хотел Украина, където на някакво всесъюзно писателско съвещание беше изпратен наш представител - акад. Ефрем Карамфилов. Съответно от руската страна - Евг.Евтушенко да го съпровожда. Ефрем мъкнеше няколко куфара, не знам какво можеше да натовари в тях от СССР за България, но така беше решил.  Мигом към тях се устреми  един  младеж под 30, грабна куфарите с хватка и умение на щангист и с енергична стъпка, плъзгайки ги по паркета , дотътра до  хотелската стая.               Разговорът протече във взаимно представяне. Евтушенко сбито и лаконично разказа за себе си - целият си биографичен маршрут от Сибир през Украйна до Москва. - Моят дядо  украинец, преселник от централна Украйна, особено се гордееше  с казашкото  си потекло. Сред тези от  световно известната картина на Репин,дето  са писали писмо до турския султан. Но аз се чувствам руснак. Можех, естествено, да поставя в края  на фамилното си име  една съгласна "В", за да не събуждам банално любопитство, но не го направих. Защо ли? Ами макар и да запазя интригата на своята  самоличност".По-сдържан и предпазлив /Ефрем беше царски офицер и трябваше да държи сметка за партийното началство/нашият представител уведоми само за актуалните си постове. Впрочем един:за представяне  зав-крит-отдел на сп. Пламък и друг за солидност - чл. на УС на СБП.                През това време аз внимателно разглеждах нашия съветски приятел. Той беше издал само една стихосбирка,  носеща название  на мястото, където е прекарал детството си,  сибирската станция "Зима". Обаче го водеха за най-перспективен от младите поети. Той знаеше това и се държеше съответно, по съветските мерки - с добро мнение за себе си. Впоследствие забелязах, че ходейки, се оглеждаше в страни, вероятно да срещне поглед на свой почитател; или да  провери какво впечатление прави на  случайните минувачи.Подчертано висок, строен, рус - с бяла северняшка кожа, и с много бистри, бляскащи със син оттенък  очи.Явен  холерик, когото не свърта на едно място , той  сякаш не ходеше, а  прибягваше  от една точка на друга. Приличаше повече на поляк, отколкото на руснак или украинец и струва ми се без затруднения би преминал  през обръчите за установяване на принадлежност към арийската раса. И  тъкмо този чистокръвен  ариец щеше да бъде авторът  на "Бабий яр", най -силният граждански глас в защита на еврейството!               Излязохме от  хотела и тръгнахме да се изпращаме.  Спогледахме се : адресът ни един и същ -Литературный институт им.Горького. Беше към 3 ч. посред нощ. Мен ми се спеше, че две не виждах. Но го чух да казва: - А сега при мен започва главната част от денонощието: "кутеж"/шумна веселба/ с моите бойни другари. Те вече порядъчно са се натаралянкали и се нуждаят от мен като старши хигиенист и санитар. - Но ти не спиш ли? Не ти ли се спи? - Ни най-малко. След не много време за спане ще имам вечност!                 Слава Богу и за него жизнелюбивия до последната клетка на тялото си, и за нас, почитатели на  граждански заредената му лирика, това време се оказа доста продължително - цели 85 г.                 Не много след тази среща Евтушенко напусна общежитието. Живеел ту при приятели, а те бяха легион, ту при приятелка, предполагам, на семейни начала. Но  тъкмо този  епизод стана и причина за втората ни среща при директора на института. Това беше Серегин, партиен апаратчик, внедрен сред идеологически хилави и мекушави млади литератори да следи за линията на партията по места. Сам инвалид от войната, дясната му ръка с останали два пръста, на които трудно се крепеше писалка, той не проявяваше дължимото за тия кадри "идейно рвение".Искаше минимум верноподанничество, това което да отчете като  актив за института, но не и повече. Види се , животът бе силно ожулил кариеристичните му амбиции, а и по нрав не беше войнствен и агресивен. Вероятно единственото му желание беше да си свърши работата и отърве от двама досадни студенти. Аз бях лесен: заверка на семестъра, продължение на "прописката" в общежитието. Но  Евтушенко беше доста по-сложен случай. И подходът към него съответно. Уважителност, но не повод за главозамайване от собствената значимост, строгост, но да не се провокира кибритлията-поет към остра реакция, търпимост, но все пак в рамките на партийната инструкция. Сложно по-положение. Не по-малко сложно от Евтушенковсското              - Евгений Александрович- тихо и неохотно  започна Серьогин  - Вие  сте се самоотлъчили от всички институтски дейности и задължения; лекции не посещавате, по вашите думи пренебрегвате  като натрапени  наши  колективни мероприятия, на  отчетни събрания не се вясвате, дори и не ползвате стаята си в общежитието, без да го опразвате. На практика вие не сте наш студент и спрямо вас ще бъдем длъжни да приложим административни мерки. Знаете какви...                   Най-малкото очаквах такъв отговор:                 - А вие правете, каквото началството Ви нареди. Поетът може да учи /в смисъл обучава/, но той няма на какво да се учи. Най-малкото в учебно заведение "за писатели".                  - Как, няма какво да научите от Илья Сельвинский, Евг. Винокуров?                   - Дори и от тях. Каквото знаят и могат - то за себе си. Мен  не могат да ми впуснат в човката като на врабец, поетическо умение. Няма да ми съберат и аудитория на слушатели...                   - Да смятаме това като отказ от по-нататъшното ви обучение при нас?                   - Да, точно това. От днес ставам поет на свободна практика, фрийлансър, както казват американците. Ше вървя по стъпките на Робърт Фрост.                 - А този пък що за птица?                 - Най-големият поет на Америка и незаслужено пренебрегнат нобелист...                 - Вървете по стъпките му. Ние няма какво повече  да се "нянчим" с вас. Разполагаме с доста много кадри, които ще сметнат за чест да дойдат на ваше място. Приемете, че сте отчислен.                 От тогава започна "фрийлансърската" практика на Евтушенко. Тя се оказа много по-плодотворна от учебната, документирана в пространна библиография и справочни помагала. Но на орбитата, на която се беше покачил, аз му  загубих дирите.                  Но съдено ми бе отново да го видя вече през паметните 90-те, и то в София. Гост на руския  културен  център.                   Официално, той разказа за себе си, за творчеството си. За човек ,знаещ цената си и недокрай успял да се пребори с  високомерието , той беше безпощаден към себе си:                  - Честно да си призная, от огромния брой стихове, които съм написал, едвали ще се наберат 50-ина стойностни. При това и върху тях бих нанесъл поправки. В младите, пък и зрелите  си години, аз пишех доста небрежно, със стилистически грешки, с  явни или скрити фалове  в стихосложението. Сега, на стари години, се научих да пиша по-добре. Не допускам, както преди, откровени провали и брак. Но дали  стиховете ми дишат тази предишна енергия, този американски "драйв", валиден не само за стихотворството, вие ще кажете".                  А неофициално -  той поде с доста плътния си баритон "Песента на Лара" от  филма по Пастернаковия  "Доктор Живаго".  По-добър подарък за изпроводяк едва ли би бил по-уместен.                  За моя изненада, той си спомни за нашето московско  познанство, повече от 30 г. Не напразно той се гордееше с обстоятелството, че може да изрецитира по памет поне най-значимите творби на руски  поети  за  200 години.                   - О да, Ефрем... как беше - Карамфилов попълних единствената празнина на неговата памет. Да, общите ни вечери в  общежитието край Останкино. И как ще го забравя, вие присъствахте на ритуала на моето отлъчване от института. Това се оказа най-вярната  стъпка в живота. И вие неволно станахте  свидетел на нейното начало. С най-добри чувства към теб приятельо и дружески ме прегърна.                От вчера Евгений Евтушенко навлезе в нова спирала на своите душевни  митарства, там където не искаше да бъде, и отлагаше да се озове;  за която не беше създаден и подготвен. Но ако вярваме на любимия му Рилке в превод на любимия му Пастернак: НЕБыТИЕ ЕЩЕ НЕ ВЕСЬ ПОКОЙ.