ПИСАТЕЛЬО, ИЗЛЕКУВАЙ СЕ САМ                       И като авторска идентичност, и като занятие, в последно време писателството  става  топ-тема на артистичните среди. Защото е прието литературата да се мисли като водещ културен трегер в изграждане и на индивидуалното, и на общественото съзнание. А това са крайно уязвими зони. Съвсем очевидно,  именно там нещата не вървят. По-точно: не оправдават доверието и надеждите на онази част от обществото, за която тези неща са важни. Защото с отпадането на литературоцентризма и общия упадък на художественото слово   читателската публика - и количествено, ии дори качествено - рязко намалява. Литературата явно е излъгала надежди и опования, които заслужено, а по-вероятно НЕЗАСЛУЖЕНО  е породило в мнозинството  духовно чувствителни,но творчески несамостоятелни хора. И ако все пак някак се крепи, то е  заради спасителните  пояси, които сама си е изплела, но исторически до немного отдавна - срамувала  да  употреби поради аристократическо високомерие : криминалето, дамския любовен роман, трилерът.  В наше време се добавя  и сферата на саморефлексията. Тук тя, вече като самостоятелен субект, изразява скепсиса и разочарованието в себе си.
               Правила го е и по-рано. Примерно английските разказвачи, найвече Съмърсет Моэм. Но първо, далеч не толкова категорично. И второ, с много повече добродушие и толерантност. Ако щете и от самозащита. Не може до безкрай да  режеш клон, на който така или инак си се решил да стоиш.
               Но след сериозното разклащане на ценностите и тяхната радикално ревизия от най-последно време, то се прави открито и дори  мазохистична наслада. Например последния роман на Вл. Сорокин АМАРАГА, с който отделно ще се занимаем. Или филмът ПАТЕРСЪН  на Джим Джармуш. Там поетическият талант се подлага на цялостна и радиколна преоценка.  А сега и нов тласък в темата: пародия-изповед на писателя  във  филма  БЕЛЕЖИТИЯТ ГРАЖДАНИН на реж.Гастон Дюпра от  течащия сега кинофест.                 Веднага да кажем, решението на темата е пределно оголено, гротескно заострено, съзнателно хиперболизирано в негативен план. За да се видят нещата ясно и правдиво, едвали не като в идеален съдебен процес.                 От  една страна във формален и официален аспект. Латиноамерикански писател /вероятно там литературата все още се възприема сериозно!/, с черти  на   Льоса, Маркес или Борхес, но много повече европеизиран в скепсис и самоирония, се удостоява с Нобелова награда. Слава, почести, покани за  гостуване, очевидно и тлъсти хонорари, защото  писателят  ДАНИЕЛ МОТОВАНИ, може да поддържа цял обслужващ екип. И от мощния стан на  потребителите на художественото четиво: искрен интерес.  На многобройни пресконференции и телевизионни предавания към писателя нобелов лауреат се отправят сериозни  философски и морално-етични питания, на които, такава е презумпцията! на него се пада правото на категоричен и окончателен отговор. Процедура, както в парламента. Ритуално установена, утвърдена в  схема на  редуващи се една след друга дейности. И приключваща в клиширани признания и славословия спрямо госта на  тези "мили тържества". И ще кажа от себе си - обилно поляти със скъпо  шампанско и марково уиски. Впрочем, както и у нас при промоциите, само че върху  по-висок стандарт. И като венец  на  този формално-официален аспект на  процедурата  -  сърдечна покана  за гостуване в родния град на писателя.                     Но вече споменахме и другия член на уравнението, рязко и донякъде в ущърб на художествения вкус противопоставен  на  етикетния формализъм -  съдържателният аспект на писателството: книгите на автора,  самооценката му за тях, творческите му признания и неизбежно за  всеки  писател - бъдещи планове.                   Тук обаче е и поинтът. Пак изострен  до  последния  позволен от естетиката предел и в явен ущърб на добрия вкус. В разрез  с очакваните щампи за трудностите на творчеството, социалната полезност на  книгите и дежурната надежда, че най-добрата  книга на автора предстои,  Даниел Монтовани прави еретични исказвания: разочарование във възможностите на литаратурата  положително да влияе върху обществените нрави, принципното разминаване  в очакванията на  автор и читатели, несъчетаемостта между субективното виждане и, по марксистски казано, закономерностите на обективната действителност.                  Първоначално,  формалната процедура  на всички етапи на  честване на юбиляра - от заседанието на  нобеловския комитет, където като че заседават манекени от  рекламните агенция за модна конфекция, до кварталната читателска конференция с отзивчива и простодушна публика, много смекчава , почти до степен на  незабележимост, тази колизия. Но  от момента, в който авторът се отправя към родния град, до  връщането му  в защитената от ледените ветрове на провинциализма Европа, противоречията  постепенно се оголват  до съвсем натурален стриптиз. Например местната красавица-искусителка направо се съблича гола-голеничка пред  смаяния нобелов лауреат.                  Още на етапа на пътуването: засечки, нестиковки, нарушения в плановете. Повреда на колата. Не пали моторът. Трябва да се чака помощ отвън. Става студено. Дебел, апоплектичен шофьор с пълен букет от  здравни пороци: пушене, пиене, чревоугодие, сгрява себе си и писателя, с какво мислите? ами с най-подръчното :  хвърлени в огъня страници от неговия последен роман. Разгеле потеглят, спестява ни се досадния разказ за отстраняване на повредата. Но пътищата като нашите, с дупки, с оврази, пропадания; колата се люшка  като лодка в  разбушувано море. Тук и за съвсем неизкусения зрител става ясен смисъла на  това нагнетяване на   метафори и конотации: на писателя и писателството не върви и не върви. То се затлачва в дупки и бързеи. И това, с оглед на развръзката, е най-добрият вариант.                    По-нататък в прогресия, по скоро  аритметична, но към края и на геометрична: трудности в настаняването, спъвания в шествието , фалшиви ноти в  празничния марш, щамповано слово, и то не без  запъвания и грешки, произнесено с бомбастичен апломб от кмета. Пада нескопосно скалъпения плакат от ръцете на местната мис красота, ха-ха да бъде стъпкан  от детската агитка.  Малко по-високо в кресчендото: читателска конференция  с  простодушни въпроси  от колоритната местна аудитория, но и с някакви предизвикателни реплики на завистници;  на няколко градуса по-високо: авторът като висш авторитет  в изкуствата, нали е оседлал литературоцентризма! е привлечен за арбитър на местен конкурс по живопис и скулптура. Там той извършва първия си подвиг на неадекватност с обстановката: шкартира  като негодни всички представени творби;  естествено, заплашително ръмжене у засегнатите. Местните бабаити правят опит за сближение: един му напомня за баща си, описан в един от романите; светилото веднага го поставя на място: няма такова нещо  - герой на роман, направо взет от живота, съвпадението напълно случайно. Не уважава специална покана  за обяд на почитател под съмнителен претекст. Напрежението расте: местен конкурент направо го напада за откровени лъжи  спрямо  местни първенци в миналото  - близко и далечно.  Не особено тактично отклонява "тленния дар" на хубавица, оказала се щерка на приютилото го семейство.Недоволен от  стил /надут/, език /изкуствен/,върху му  се нахвърля сериозен познавач на неговото творчество и с конкретни факти, подкрепени с цитати, му посочва грешките, слабостите, противоречията в сюжетната  канава. Налага се  силите  на реда да приложат силови прийоми спрямо  разгневания зложелател. Стига се дори и до взаимно обяснение  с  най-предания  му  тукашен приятел. - Е, тя като  дойде при теб и се съблече, ти изчука ли я / собствената му дъщеря/. - Е, как, как изобщо можеш да си го помислиш. И то на моите години! - А трябваше, заключава порядъчно натряскалия се приятел.                 И се разбира, че  писател и местно гражданство живеят с коренно различни интереси и  жизнени позиции. Гражданството  е потънало в провинциалния си бит, писателят - с творческите си размисли и кроежи. Кулминацията  е разговорът с кмета. Кметът:- "недоволстват художниците,  връщат им се работите без обяснения. Ще се наложи да дадем заден ход, да  приемем всички творби." - Как така, аз съм компетентен, обективен, безпристрастен. А ние и двамата взехме това решение.- "Така е, но ти си отиваш, а аз оставам. Вярно нищо не разбирам от художество, но  с тези хора аз ще живея...".                     А развръзката? Някакво съчетание на американски екшън с аржентински сюрреализъм. Разгневил до краен предел гражданството, писателят-лауреат  още веднъж отстъпва  на поканата за  лов на дивеч. И там попада на мушката на пишман-приятеля и той го прострелва.  Мантовани се строполява в струяща кръв. Като че издъхва. Но не, сюрреализмът е в особени отношения със смъртта, в оптимистичната си, а не в готическа разновидност, той възкресява покойници. И тук ние виждаме писателят на поредна конфепенция и чуваме заключителните му думи. Наистина пак клише, този път от Ницше: НЯМА ФАКТИ, ИМА ИНТЕРПРЕТАЦИИ.                      Но дори и да е така, публиката се  придържа към ФАКТИТЕ, а писателят не може да докаже правотата на своето конче ИНТЕРПРЕТАЦИИТЕ. Разминаване пълно и непреодолимо.                      Затова, ако не отпадне табуто за сериозност на литературното дело и читателите не се проникнат с чувство за хумор, спукана е работата на литературата.                       Вече банален, но изстрадан в правотата си извод. Остава и ние да се скрием зад интерпретациите.


                       Финалните кадри изправят писателя отново пред читателска публика в реда на обичайния сценарий: дежурни вапроси - подготвени отговори.                 - Какъв е делът на  реалните събития в живота спрямо измислените и съчинените? -Научен от горчив опит, със синина на челото  от покушение в гората на лов, нашият писагел напълно отрича "вземане/даване с действителността" и прехвърля цялата писателска дейност върху въображението и т.н. художествена измислица. - Заявявам го твърдо: герои, събития, ландшафт, изобщо всичко в книгата е резултат  на моята СОБСТВЕНА фантазия. И  никой няма право да се припознава в героите- Има  си хас, ще кажем ние, без такава застраховка лицето му може да се покрие с още синини от разпознали се там лица.                 -Какво е необходимо да станеш писател?- Тук отговорът е незабавен и лаконичен - хартия, молив и търпение. Пак профилактика: писателят много-много да не се отделя от народа - хартия, молив и търпение за всеки са достъпни.  Обезоръжаващо демократично. Защото тия откровения, искрени изповеди и найвече опити да се промени света към по-добро либералното общество също не особено търпи.                  Но си помислих през призмата на задължителната сега пазарна логика. Ако за писателство са потребни хартия, молив и търпение, то сътворението на вселената според астрофизика Стивън Хокинг е струвало поне с 1/3 по-евтино. Там би стигнало абсолютното нищо  плюс време. Когато си купувате книга, имайте и това предвид.                  Очевидно, противно на лекаря, писателят не е в състояние да се излекува сам. Ще му е нужна нашата помощ. Дали да му я окажем?