Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2017 17:21 - Спасени от равносметката
Автор: lazarlalev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2380 Коментари: 0 Гласове:
0



              СПАСЕНИ В РАВНОСКМЕТКАТА                 Всяко самоубийство оставя тъмни неизяснени мотиви, дори след задоволителните обяснения на познавачите и пресмъртните послания на самоубийците. Впрочем, какво могат да напишат те в свое оправдание, освен да разтоварят околните от вината, която неизбежно ще им се припише  от хорското сборище и  да уверят  любопитните доброжелатели в сериозността на причините, довели  до крайното им решение. На практика това е хвърляне прах в очите, за да се задоволи по някакъв начин общественото мнение. Защото самоубийците не могат нищо друго и да кажат, там където отиват не се общува с  човешка реч. И словестната артикулация по неизбежност се прехвърля на нас, диплещите казуса.                   Така и тук.  Ние пробваме ту едно, то друго обяснение. Но всъщност има едно главно, върху които се нанизват всички други. И при Пеню и при Рижий, аз то определям с презумпцията от заглавието: НЕИЗДЪРЖАЛИ РАВНОСМЕТКАТА. Дали обещания, които не са изпълнили, поставили си изисквания, които в крайна сметка не са били по силите им, преследвали са цели от самото начало недостижими.  При немалки творчески достижения като БАЙПРОДЪКТ , те са се провалили екзистенциално, във "вътрешния си личностен проект" по  Сартр. И не са направили това, което ние , без изобщо да му мислим, правим, ТЕ НЕ СА СИ ПРОСТИЛИ!                    Но сега ще стане дума за друг  творец. Също грешен, също пълен с угризения и съмнения в себе си, НО КОЙТО СИ Е ПРОСТИЛ. Езичник по природа, но христианин по образование и духовно изграждане, той е прескочил  бързея на суицидалната съблазън и е оставил на висшите сили да решат последната му участ.  Външно, той съвсем не прилича на Пеню и Рижий: те са кестеняви, той бял и русоляв, те декаденти - той  в живително Божие слово, в сравнение с тях показал и по добра индивидуална биология. Нещо повече, макар и изверги, фашистите разбираха от расови качества. И те, без специални  проучвания  биха го селекционирали сред най-добрата си порода: ариец, нордически тип, "белокурая бестия" по Ницше. Надарен със здраве и необикновени физически възможности, той ги тестува в ледените води на Янтра, и в количества алкохол, способни да повалят добре охранен кон. При това със запазване  върхова работоспособност и високи показатели във всичко, с което се е захванал: стихоплетство, драматургия, мачовски  изпълнения.  Слава Богу "миновала чаша сия": той не си е съкратил  умишлено и целенасочено  екзистенциалното време и е показал образци за отбиване на житейски и социални удари, запазвайки своята цялост и творческа самобитност.                   Това е Радко Радков. И по световни стандарти автор на огромно литературно дело и на поне два пъти по-голямо творчество "на път" към реализация. Също психопатен, също уязвим на пороци, също дързостен и аватюристичен, но с две мощни и при него СПАСИТЕЛНИ противоотрови. Първо, първична способност "да реже късо",  да разрежда  концентрацията на негативните емоции и да не им дава възможност да заемат вътрешното му пространство. Руснаците имат хубава дума за това "отходчив".  И той беше именно такъв: помирител на душевните конфликти.                 Второ, органично съчетание на съзнателно и подсъзнателно ниво на христианска закваска върху езическо тесто, такъв своеобразен "православен шаман", който  е в състояние  да  отпъди злината още на предните й линии чрез нещо средно между молитва и заклинание.                Трето, масивно "стихоизвержение": поток  от постоянно  раждащи се  сихове и цели строфи, които образуват своего рода защитен вал срещу  враждебни външни сили. Един доктор казвал за философа  Алексей Лосев: "той е толкова уплътнен вътрешно, че болестите няма откъде да минат". Нещо такова важи и за Радко, само че с още едно предимство в негова полза: той не нагнетява в себе си  негативна енергия, съумява да я разпръсне по пътеки, които сама си налучква.                   Четвърто спасително конче. Защитата на музиката. Защото неговото изкуство не е толкова в словесна, колкото в музикална плоскост.По отделно стихът, дори строфата не носят цялостен смисъл. Да, там има  думи, които нещо значат, препинателни знаци, които управляват интонация и емоционален настрой, но всички те не могат да се съберат в послание към читателя. по-скоро те са отпратки, мякяр и в поетическа  форма към библейски и евангелски източници или към  сюжети от  друвногръцката и римска митологии. Срещат се и отпратки и към  месопотамски и персийски вярвания, по-малко, но не и без тях - Индия и Китай. Но това са имена и названия, които живеят в собственото си семантично поле: Златното руно, Феб, а христиански алузии са разпръснати навсякъде:  скрити цитати от евангелистите, гностиците, александрийската школа. Смисълът играе навсякъде по мобилната  воля на неговия създател, подобно на духа, който "се щура, където пожелае". И не се знае, семантиката ли тегли  метриката и римата или обратното, но това дори помага на естетическите достойнства на текста.                    Това е своего рода ерудитска литература, споена в частите си от личността на автора. Създава се впечатление, че той и произведенията му във всички жанрови построения взаимно си преливат животоспасяваща енергия.А семантиката, сигнификацията работят върху постоянно отлагане на поантата без вербално покритие /понякога нищо не може и да се разбере!/, но непременно с вълнообразно преливащо се като в планински бързей музикално течение.                       Това е техника, известна в музиката като БЕЗКРАЙНА МЕЛОДИЯ- И тя се развива в пълен ход след вагнер от негови ученици като А. Брукнер и Виенските симфоници.                         Всъщност, Радко пишеше една единствена творба: симфонията на своя живот. Тази безкрайна мелодия постоянно звучеше в  ушите му. Той дори имаше такъв жест: растърсва глава с руси кичури, сякаш да я освободи от досадна мисъл. Събуден от нея, той потриваше очи, за да продължи малко значещ разговор, но с прехвърляне  на чашките, тя зазвучаваше отново в готови стихове, които сами се подреждаха в куплети.                  Това беше перфектна изолация от външния свят, спонтанно капсулиране в себе си и творчеството си. И тя се оказа  непробивамема  за  палавите изкушения на суицида. Той си умря "от естествена причина", като духната от вятъра свещ.                        И другите двама  наши герои са своеобразни летописци на  тук интересуващия ни сюжет. И двамата, американецът ДЪСТИН ИЛИНГУЪРТ  и русизираният грузинец БОРИС АКУНИН  положително са  искусени в него. Още класикът на социологият, посветил системно изследване  върху суицидалния феномен, Емил Дюргем, бе забелязал, " че за самоубийство пишат обикновено неусешните самоубийци". Той първи е описал и "тъмната пропаст, която мами с окончателно решение на проблемите". И тук всеки простосмъртен има какво да сподели. Самият Дюргем, загубил син в Първата световна, е имал  биографична връзка със своето съчинение.                     Но за всички тях не е етично да говорим, камо ли да чоплим в душите им. Ние разполагаме с по-обозрим контингент на подопитни животни: самите ние.                      За самоубийство никога не съм мислил, но ми е причернявало близо до тази фатална черта. И как не: в затворническа килия със северно изложение,  на януарски студ върху  цемент, символично прикрит с тънък дюшек, завит в изпокъсано одеало, аз трябваше да отпъждам снежинки и дори цели парцали от лицето си, подобно на досадни мухи. Как да не изпаднеш в отчаяние. Сегих се за сентенцията на Шатобриан, особено подходяща в такава ситуация: "НЯМА АТЕИСТИ В ЦАРСТВОТО НА СТРАДАНИЯТА".                   Тогава се появи  като Божи пратеник: цитирания в моите записи Иван Беков.  Изкарали ни бяха в затворническата туалетна, също ледена, но без мразовитото североизточно течение. Зъзнех в своите раирани доченки и преглъщах вледенени слюнки.                 Интуитивно ли, от свой опит ли, или след разумна преценка на обстановката - той уцели точно това, което трябваше да ми каже. Тук и сега . без книжни посредници. СТИГА МАЛОДУШИЕ,ми прошепна той, НИМА НЕ ЗНАЕШ, ЧЕ ЖИВОТЪТ НЕ СВЪРШВА ТУК!                  И черната Дюргемова пелена, падна от очите ми.                         С личните мотиви на двамата наши герои не е етично да се занимаваме и ние ще спазим тази гръкоримска традиция. Но то не важи за техните  текстовете, които тук предлагаме: пълният текст  на ПРЕДСМЪРТНИТЕ ЗАПИСКИ НА ПИСАТЕЛЯ-САМОУБИЕЦ КАТО ЛИТЕРАТУРЕН ЖАНР" на Дъстин Илингуърт , и само уводът на ПИСАТЕЛЬ И САМОУБИЙСТВО на Григорий Чхартишвили.                     Американският критик изглежда силно впечатлен от темата си и и като че не може са постигне нужното за обективността на изложението ОТСТРАНЕНИЕ. Той  твърде високо, почти безкритично оценява прощалните писания на своите персонажи. Едвали не, писателите, сложили край на живота си, на които  последна грижа им е представянето  в предсмъртни текстове /един дори бил хвърлил предсмъртната си записка в кошче за боклук!/, трябва да попълват неговата тематична колекция. Като ентомолог да  забива с карфички посланията им в албум.Това, знаете ли, е малко светотатествено.                      След това, на фона на сърцераздирателна мартирология, той по американски демонстрира "любов към живота на всяка цена" /по Ницше/.  Това дори  малко ми прилича на размахване на боксови ръкавици върху паднал в нокаут колега.                      Съмнение буди неговата  основна постановка за писателското самоубийство като своего рода текст.Както самият той казва "всяка книга е една малка смърт за автора". Ако беше така и авторите, и книгите щяха на пръсти да се броят. Тъкмо обратното, върху един пример ние вече видяхме, че текстът по-скоро спасява ат сямаубийство В тоя смисъл е и едно стихотворение  в проза на И.С. Тургенев.                    Но  студията на Илингуърт е написана живо, задушевно и проницателно. В нея живее патосът на друго време, когато и литературата и писателската съдба са значили много повече, а читателите са четели, където сварят удобно място  за такава в наше време  съмнителна дейност. Но верен на америкатнската литературно-критична традиция, той се държи близо  до светоусещането на съвременния читател. И ние  трябва да поздравим  преводача му от английски г-н Стоян Гяуров с откритието и на автора, и на темата.                   Вероятно книгата на Григорий Чхартишвили е преломна за нейния автор. Укрепил се след нейното написване в решимост да поеме "пътят на всяка плът", той  предприема  тъкмо писателски начин на самоубийство: символичната му замяна  с ново име и фамилия. От Григорий Чхартишвили става  БОРИС АКУНИН, сега всепризнат  майстор на историческия криминален жанр. Смърт и възкресение в едно: какво по-достойно за писателя.                   Борис Акунин  много по-дълбоко  е навлязал в предмета и доста изчерпателно го е изложил. Едно от неговите положения едва ли издържа критика. Но е за дълбоката виновност на "перодържеца" кята конкурент на Божието дело. Той се изразява още по-силно - УЗУРПАТОР, прибавайки в  претенцията да повтори това дело, макар и в пределите на  своите средства и възможности, елемент на насилие.                  Човек наистина е склонен към светотатство и насилие е известно. Но и за вярващи и невярващи е ясно, че човек не може да се остави само  на всевишния без свой дял в общото дело. Прокълнат или благословен с труда,  човек не може да не  работи, да не твори. Което собствено е заложено в самото понятие "твар" - човешка, Божия, но твар! И най-маниакалният писател знае, че той "не е творец на всичко", като неговия небесен създател, а на това във вселенски мащаби малко участъче на човешкия космос, което той ще пресъздаде като поезия, проза, драма и пр. И никого не узурпира той, а твори/ТВАРИ/ в пределите на своята задача и замисъл.                 Но в останалите свои съображения за специфично писателските мотиви към самоубийство Борис Акунин е правдив. Смятам обаче за необходимо да направя към тях   някои уточняващи допълнения.                   Първото е за експериментаторската природа на писателя. Като човек все пак от по-старите поколения, кого  от по-младите писатели в днешно време  изобщо ще му  хрумне  да разглежда самоубийството дори само като възможна участ за писателя, той гледа на литературното дело твърде сериозно и отговорно. Едва ли не - създавано под Божия диктовка.                   Докато  всеки изкусен в темата знае и за игровото начало на този род дейност. И писателят, наред със всичко останало, е и  "играч на  думи и словосъчетания, експериментатор в живота и със  живота,  със  света и населяващите го твари. И най-много експериментира с близкостоящето - самият той. В това отношение той прилича на естествоизпитател, който  поставя опити върху себе си.  В този смисъл смъртта е НАЙ-ГРАНДИОЗНИЯТ ОПИТ. Като малко дете той бърка с пръсти и в оголен електрически проводник, тайно надявайки се "играчката да не стане плачка". С една дума, той експериментира и със смъртта. И той живее със и в смъртта много повече от статистимеския смъртен. Смъртта засяда  в подсъзнанието и  в мига "на черната пелена пред очите"  като заспал в ремисия микроб се събужда.                И второ. Както казваше Пушкин, "писателят е взискателен художник". Той търси съвършенство. Но банална истина е, че животът е несъвършен. Защото по условие е несвършен! И изкушение е да се свърши с живота, за да се постигне СЪВЪРШЕНСТВОТО. Още повече, че смъртта се поддава на изработка, тъкмо като съвършена художествена творба. Това е лайтмотивът на Райнер Мария Рилке в стихотворението му посветено на гибелта на самоубилия се/на  24г/ негов ученик и събрат по перо. А именно "изваял смъртта, като изтласкал живота до крайните му предели. В тази логика нищо неестествено художникът сам по своя воля да ускори този завършек.                       И трета причина. На невярващи и агностици тя ще се стори смешна, но художникът ще я срещне с пълна сериозност. Това е НЕЧИСТАТА СИЛА. Няма да назовем истинското й име, за да не я призовем.  Но ние знаем, че по много линии именно художникът е свързан с нея. С което започва и дяволът своя паметен разговор с Адриан Леверкюн /Томас Ман "Доктор Фаустус"/.                       Дяволът е изкусител. Той изкушава и със смъртта. Радикален завършек на творческите задачи и мъки. Негова най-сигурна плячкя е писателят в миг на творческо безсилие- Тогава той дава сила, макар и НЕЧИСТА , но взема цената й:  душата на твореца.Затова се сключват и тези облози, обети, договори, в които нечестивият неизменно фигурира като страна. Очевидно и писателят с въпросната черна пелена пред очите  няма защо особено да бави изплащането на  заема, защото изкусителят не прощава! Защо да не приключи наведнъж - и с заема, и със себе си.                     Слава Богу, ние простосъртните ще си чакаме своята проста и естествена смърт.Което и ще пожелаем на многоумния писател.                                                            на самоубиеца като литературен жанр Posted on 4. март 2017 by Стоян Гяуров Д ъ с т и н  И л и н г у ъ р т   „Всичко вече е безсмислено за мен, освен вярата в твоята доброта. Не мога повече да разрушавам живота ти. Едва ли двама души биха могли да бъдат по-щастливи, отколкото бяхме ние“. Така завършва трогателното прощално писмо на Вирджиния Улф до мъжа й, Ленард Улф. Това е вълнуващ, незабравимо красив документ, в който се обявява решението да се сложи край на една хронична болка. Чел съм го десетки пъти през годините, очарован, дори запленен от него. Представям си я как пише тези свои последни думи в тесния кръг на светлината от настолната лампа на своето овехтяло бюро; как върви целеустремено по мекия прах на пътеката; как се навежда и пълни джобовете на палтото си с гладки речни камъни; как бистрият, син студ на Уз хапе глезените й. Но винаги се връщам към съдържанието на писмото: безнадеждната задача на една писателка, която се опитва да се обясни – да каже сбогом на своя другар и на своето съществуване – с думи, които изведнъж са станали безсмислени и непокорни. „Както виждаш, дори това не мога да кажа“, четем на едно място, за мен най-трагичното изречение в това трагично писмо: умът, родил „Към фара“, се препъва в собствената си, работеща на пресекулки артикулация.   Патологичното притегляне, което излъчва прощалното писмо на литератора-самоубиец, се свежда до факта, че това е последното нещо, написано от съответния автор. Убеждението, че писателите притежават специална връзка с езика – даваща по някакъв начин израз на неизразимото, – може да послужи като извинение за любопитството ни към онези моменти на литературна екстремност и светлината, която хвърлят върху ненарушимото тайнство на смъртта. Това любопитство не води началото си (или поне не изцяло) от романтизма; според мен то идва от дълбоко вкоренения у нас интерес към най-загадъчната черта на живота – неговия край, и от убеждението, че писателите, най-големите описатели на живота, са в състояние да предложат аналогичен поглед към неговата обратна страна: един ефимерен проблясък, дъх от царството на мрака. Разбира се, че не бива да сравняваме прощалното писмо на писателя с неговите романи, пиеси или стихотворения – дълбоко обмислените и трайни произведения, създадени при други условия, но все пак мисля, че си струва да видим как прощалното писание приляга, как усложнява или дооформя едно творчество. Може ли, с други думи, прощалното писмо на писателя-самоубиец да се чете като литературен жанр?   Съществуват, разбира се, различни начини, по които човек може да се сбогува със света с думи. Прощалните писма могат да бъдат утешителни, тъжни, смешни, поетични – понякога всичко това наведнъж. Те могат да отразяват тона и почерка на авторовото творчество, или пък да приемат нова форма, родена в сянката на предстоящия край. Има и такива, които трудно се поддават на описание. Да вземем Мисао Фуджимура, японския ученик, който се хвърля във водопада Кегон в Нико, защото е бил отблъснат от момичето, което обича. Преди това обаче той написва кратко прощално стихотворение, което издълбава върху кората на едно дърво и с което остава в историята. Ето няколко реда от него:   Истинската природа на цялото сътворение   Се съдържа в една дума – „непонятно“.   С тази болка, съм готов да умра.   За пръв път разбирам.   Големият песимизъм не е нищо друго освен голям оптимизъм.   Има нещо удивително преднамерено (и призрачно красиво) в решението на такъв млад човек като Фуджимур, който е бил едва седемнайсетгодишен, когато се самоубива. Ако смятаме прощалното писмо на самоубиеца за нещо парадоксално живо, шепа думи, насочени към бъдещето, тук имаме един в буквалния смисъл на думата васкуларен документ: юношеско отчаяние, съхранено в кората на един кедър.   Прощалното писмо е също така и исторически документ, чието съдържание може да се разглежда като словесен контекст на екзистенциалните текстове на самата история – един вид човешки маргиналии. Писателят Щефан Цвайг, прокуден в изгнание от нацистите, страдащ от загубата на мултикултурния хуманизъм на Виена, се самоубива заедно с жена си, поемайки огромна доза веронал; двамата са открити, уловени за ръце, в леглото на жилището им в Персеполис, край Рио де Жанейро. Бележката, която Цвайг оставя, представлява присъда над провала на неговия век и потискащ портрет на едно отчайващо изгнаничество: „След шейсетата година са необходими особени сили, за да започнеш всичко отначало. А след дългите години на безотечествено скиталчество, моите сили са изчерпани. Затова смятам, че е по-добре да приключа живота си сега, изправен, като човек за когото духовният труд винаги е бил най-голямо щастие и лична свобода – най-ценното притежание на тази земя“.   След като големият поет Джон Бериман скача от моста върху замръзналия бряг на река Мисисипи (като преди това помахва на една минаваща кола), жена му Кейт намира в кошчето за боклук следната бележка, написана върху смачкан плик за писмо: „О, Кейт, моя любов, ти направи всичко, което бе по силите ти. Аз обаче съм един досадник, който не става за нищо. Забрави ме, омъжи се отново и бъди щастлива“.   Писателят Артър Кьостлер (част от друг самоубийствен брачен тандем) също оставя бележка със съвсем трезва преценка на своето заболяване, заедно със стоическото допълнение: „Искам моите приятели да знаят, че напускам компанията им с мир в душата, с известни боязливи надежди за деперсонализиран живот след смъртта, отвъд границите на пространство, време и материя и отвъд границите на нашата способност за разбиране. Това „космическо“ чувство често ми е давало сили в трудни моменти, включително и сега, докато пиша“.   Ако тези прощални послания разкриват известно прагматично отношение към напуснатия живот – съображения, наставления, пожелания за един живот, в който авторите им няма да участват, – има и прощални писма, които ми се струват перформативни и чисто естетически. Искам да кажа, че в тях не се прави опит да се мотивира актът на самоубийството, нито пък се изразяват някакви надежди за света; в тях по-скоро е налице известна двусмисленост, като авторът изчезва зад завесата на поезията. Имам предвид, да кажем, магьосника на булевардната литература Робърт Е. Хауърд („Няма никой – всичко е готово, вдигнете ме на клада/Празникът приключи, светлината пада“) – стихове, взети както се оказва от Виола Гарвин; или руския поет Сергей Есенин („Не тъжи и не сключвай печално вежди/в тоз живот да умреш не е нещо ново“). Долавяме, разбира се, болката, но поезията й придава абстрактно измерение, тъй като превръща индивидуалното страдание в универсално състояние и го разтваря в поетическата традиция. Да си отидеш от този свят с едно стихотворение означава може би, че изкуството, с присъщата му неопределеност, е най-смисленият начин да се разделиш с нещо така загадъчно и ефимерно като съществуването.   Има и предсмъртни писма, които по една или друга причина не са стигнали до очите на обществеността, както с непримирима болка трябва да признае литературният биограф в мен. Майката на Джон Кенеди Туул, автора на „Конфедерация на тъпаците“, унищожава самоубийствената му бележка, след като я прочита, и до края на живота си разпространява противоречиви информации за съдържанието й. Безгранично е любопитството ми към предсмъртното писмо, което Дейвид Фостър Уолас оставя за жена си – но това е лична сфера, която никога не бих си позволил да наруша. Харт Крейн, един от любимите ми поети, изобщо се отказва от прощално писание, като просто извиква „сбогом на всички!“ и скача от палубата на парахода „Оризаба“. Какво остава от твореца – или тоталното му отсъствие – в тези прощални послания, какво е искал да каже с последните си думи е източник на дълбока мистерия за мен, почти физически копнеж да разбера. Тези заключителни текстове, които липсват в събраните съчинения, са като страници, откъснати от края на един роман. Чудя се какви ли тайни съдържат, чудя се на тяхното мълчание и на онова, което остава неизречено, чудя се на чисто човешкия импулс да обясниш или разкрасиш края си.   Струваше ми известни усилия да напиша този текст, тъй като чувам хор от възражения, че не е моя работа да чета чуждите предсмъртни бележки; че съм фетишист; че тези бележки не са литература, а трагедия. Макар да разбирам тези съображения, аз не ги споделям, или поне не ги споделям изцяло. Мисля, че четенето на „Съновни песни“ е по-голяма интимност от познаването на съдържанието на онзи смачкан плик в кошчето за боклук на Бериман; че Върджиния Улф се разголва повече във „Вълните“, отколкото в посмъртното си писмо от 1941.   Сами по себе си книгите са нещо като малка смърт, изживяване на промяна и край, самоубийства, от които се завръщаме трансформирани. Това мисля е част от тяхното огромно въздействие. Нищо чудно тогава, че мнозина от нас четат с интерес литературата на самоубийството. Аз поне се завръщам винаги с чувство на благодарност към този вид литература, винаги с удивление от способността да редиш думи, изправен пред бездната, да римуваш дори собствения си край.   Превод от английски Стоян Гяуров   Dustin Illingworth, The Suicid             али книгу в бесплатной электронной библиотеке Royallib.ru: http://royallib.ru   Все книги автора: http://royallib.ru/author/chhartishvili_grigoriy.html   Эта же книга в других форматах: http://royallib.ru/book/chhartishvili_grigoriy/pisatel_i_samoubiystvo.html   Приятного чтения!         Григорий Чхартишвили   Писатель и самоубийство       Предисловие   Название этой книги может ввести в заблуждение.   На первом месте стоит «писатель», «самоубийство» на втором, но на самом деле автора в первую очередь занимает именно самоубийство, «неизъяснимый феномен в нравственном мире» (Карамзин), а почему этот феномен рассматривается через призму писательских судеб, будет объяснено чуть ниже. Итак, это не литературоведческое исследование.   Причин для написания книги было две — субъективная и объективная или, если угодно, частная и общественная.   Причина внутренняя, сделавшая процесс работы над книгой полезным для автора, — давняя и с годами все более настоятельная потребность разобраться в вопросе, которым задавались многие.   Допустимо ли самоубийство, не нарушает ли оно правил «честной игры», в которой участвует каждый из живущих?   Ответ у всякого свой, да иначе и быть не может — ведь здесь сталкиваются две разносистемные аргументации: нравственная и рациональная. Проблема осложняется еще и тем, что мировоззрение автора, как и у большинства соотечественников той же генерации, представляет собой вполне языческую мешанину из материалистического воспитания, головного почтения к христианству, философских теорий и личных предположений. Собрать воедино всю информацию по данной теме, взвесить доводы «за» и «против» — вот субъективная мотивация этого исследования.   А внешняя причина, которая, хочется надеяться, сделает книгу полезной для читателя, такова: тема самоубийства, одна из важнейших для человека (как известно, А. Камю считал ее самой важной) и в особенности актуальная для России, освещена на русском языке крайне скупо. Можно сказать, вовсе не освещена. В каталоге мировой суицидологической литературы содержится более 5000 названий, но нет ни одной русской книги, попытавшейся бы объединить и обобщить различные аспекты явления, в котором, вероятно, заключается главное отличие человека от животного — человек знает о том, что смертен, и именно это знание дает ему возможность выбора между to be и not to be.   Отсутствие русской литературы о самоубийстве понятно. Настоящий, то есть востребованный обществом интерес к проблеме суицида возник лишь в конце прошлого века, когда в урбанизированной Европе самоубийство стало превращаться в серьезную социальную проблему. Именно тогда появилось классическое исследование Э. Дюркгейма «Самоубийство» (1897), за которым в первые десятилетия XX века потянулся пятитысячный шлейф последующих суицидологических штудий. В дореволюционной России темы самоубийства (вернее, лишь ее религиозно-нравственного среза) успела коснуться только художественная литература. После 1917 года в течение семидесяти лет существование проблемы в нашей стране отрицалось, а посттоталитарный период, очевидно, еще слишком короток, чтобы могло появиться фундаментальное исследование столь сложного предмета.   Отсюда нежелание автора придавать книге наукообразие при помощи сносок, отсылок, комментариев и прочих атрибутов научного издания. Перед вами не научный трактат, а эссе, то есть сочинение исключительно приватное, никоим образом не пытающееся занять место первого русского всеобъемлющего труда по суицидологии. В библиографическом списке названы лишь те работы, которые, с моей точки зрения, могут быть полезны или интересны читателю, желающему глубже изучить тему.   Личные пристрастия автора также выразились в следующем:   В злоупотреблении его любимыми знаками препинания — тире, двоеточиями и скобками.   В обилии всего японского — из-за того что автор японист и еще потому, что с точки зрения суицидологии Япония — страна, представляющая совершенно особый интерес.   В большом количестве цитат,[1 - Из-за обилия цитат, часто представляющих собой отдельные фразы или маленькие фрагменты текста, я не указываю имена переводчиков, за что прошу у них прощения. В книге указаны лишь переводчики стихов.] что несомненно объясняется некоторым страхом перед темой, изучение которой подобно прогулке по минному полю.   Высказывания мудрых предшественников по тому или иному ее аспекту подобны флажкам, означающим, что здесь уже побывали саперы (впрочем, мины остались необезвреженными). Признаюсь, что страх — вообще один из главных стимулов написания этой книги. Но, как сказал Милорад Павич: «Если движешься в том направлении, в котором твой страх растет, ты на правильном пути».   Однако пора объяснить, почему книга названа не просто «Самоубийство», а «Писатель и самоубийство». Литераторы взяты как частный пример homo sapiens, достаточно компактный, легко идентифицируемый и к тому же наиболее удобный для изучения. Вообще-то эта книга не о писателе-самоубийце, а о человеке-самоубийце. От обычного человека писатель отличается тем, что в силу своей эксгибиционистской профессии выставляет душу на всеобщее обозрение, мы знаем, что у него внутри. Человек пишущий привык в себе копаться, его душевное устройство — то топливо, которым питается перо (стилос, авторучка, пишущая машинка, компьютер). Он лучше понимает мотивы своих поступков и уж во всяком случае лучше их вербализирует. Если литератор покончил с собой, обычно не приходится ломать голову, из-за чего он совершил этот поступок: писатель заранее дает ответ или напрямую (письмом, дневниковой записью, прощальным стихотворением), или косвенно — своим творчеством, даже самой своей жизнью. Вспомним стихотворение Олега Григорьева, ставшее народной классикой «черного юмора»:   Я спросил электрика Петрова: «Ты зачем надел на шею провод?» Ничего Петров не отвечает. Только тихо ботами качает.   В том-то и дело, что электрик Петров на этот вопрос не ответит, а писатель ответит, да подчас так аппетитно, что кое-кто из читателей тоже потянется к проводу.   Люди творческих профессий относятся к так называемой группе высокого суицидального риска. Это объясняется обнаженностью нервов, особой эмоциональной незащищенностью и еще — опасной кощунственностью избранного ими ремесла. Человеческое творчество в известном смысле святотатственно; ведь с точки зрения большинства религий Творец только один, а земные творцы — узурпаторы, берущие на себя прерогативу Высшей Силы. В первую очередь это относится именно к писателям, создающим собственный космос. Чем писатель талантливей, тем эта бумажная вселенная правдоподобней и жизнеспособней. Но писатель не бог, и ноша, которую он на себя взваливает, иногда оказывается непосильной.   Всякий человек, живущий не только телесной, но и умственной жизнью, рано или поздно примеряет на себя возможность самоубийства. Но человеку творческому, и прежде всего литератору, эта идея особенно близка, она всегда витает где-то рядом. Более того, она соблазнительна. Возможно, дело в том, что истинно творческому человеку трудно мириться с мыслью, что он — тварь, то есть кем-то сотворен; если ты не смог себя создать, то по крайней мере можешь сам себя уничтожить.   Об искусе самоуничтожения литераторы писали много и красиво.       «Все, все, что гибелью грозит, для сердца смертного таит неизъяснимы наслажденья… Есть особый соблазн гибели, упоение гибелью как трагически прекрасной… Всякий мужчина, кто брал в руки бритву, не мог не подумать о том, как легко он мог бы прервать серебряную нить жизни… Мысль о самоубийстве — сильное утешительное средство: с ней благополучно переживаются иные мрачные ночи…»       (Пушкин — Бердяев — Байрон — Ницше).   В одном из первых сохранившихся литературных памятников, написанном на египетском папирусе, изложен спор между уставшим от несчастий человеком и его душой: следует ли цепляться за жизнь или лучше выбрать смерть. Тема самоубийства возникла одновременно с литературой. Среди первых жертв — мать Эдипа Иокаста и утопившийся в море своего имени царь Эгей. Пращур всех писателей легендарный Гомер, согласно одному из преданий, повесился, не сумев разгадать загадку. История этого и многих других писательских самоубийств изложены в третьей части книги, которая называется «Энциклопедия литературицида» (термин litteraturicide, то есть «самоубийство посредством литературы», придуман Артюром Рем            



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lazarlalev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 186138
Постинги: 243
Коментари: 48
Гласове: 86
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031