Той беше целият асиметрично  и ъгловато  скроен. Не правилен.Непропорционален. Глава  едра, завършваща с коса като лъвска грива се изстрелваше нагоре от тънък врат над  кокалеста  сякаш  недорасла снага.А и рано сгърбен на дъга, като че келнер, подаващ ястие. Вероятно слабата му мускулатура бая се е напрягала в носене на чували. Слава богу си бе намерил дежурна маска, и символика /лесна за разгадаване/  и жизнена потребност /разбираемо с каква цел/. Това беше  ватенката. Тази връхна дреха за всеки сезон и за всяка физическа работа, която му даде  псевдоним за цял живот. Ватенката, която може  да скрие, а където не може - да смекчи природните несъобразности.             И стиховете му бяха такива непохватни и груби. Което е странно - не като текст, там той беше способен и на нежности, а като отблъскващо добрия вкус изпълнение. Момичетата, които тогава далеч повече от сега се интересуваха от поезия, определено не харесваха нито такива поети, нито такава поезия. Дочувам гласът на просещия Паниковски: "Меня девушки не любят...".            Впечатление измамно, защото той  беше  не лош техник на  стихосложението. И изобщо аз съм забелязал, че поетите пияници като Едгар Алан По, Пол Верлен  Сергей Есенин, пък и нашият Радко Радков  са майстори на стиха.Той тук си беше на  ниво. Но  маниерът му на рецитация, своего рода надвикване с хороводеца, отблъскваше моминските души.             Както ще се окаже и измамно впечатлението, насадено от  стихотворението на Георги Джагаров за Пеню   Пенев с обратен адрес  спрямо  буржоазните салонни кавалери:"...че пиех аз от вас по-много и любех по-добре  от вас". И двете неверни, вероятно поради чернодробна цироза на алкохолна почва Пеню Пенев се напиваше от сравнително малки количества алкохол. А второто, абсолютно невярно, защото Пеню изобщо не можеше да борави с жени.Ако е имал успех, то  поради агресивна инициатива на някоя  оцеляла  почитателка. Но признавам, от два минуса нашият класик е направил красноречив голям плюс. Получило се е чудесно стихотворение.                   Истината и за добро, и за лошо, беше друга.                     По рождение чувствителен лирик, влюбчив, впечатлителен, жаден  за света навън, той се помъчи и дори стана някакво подобие на трибун. И този трибун  на трезва глава с хрипав дрезгав глас  правеше постоянни опити да   надвика самия себе си в прослава на социалистическото  строителство.Не такова от партийните очерци в "Работническо дело", а   кавото се  усеща   от редовия строител  с попукани  длани и възлести пръсти, разбъркващ цемент.                    И накрая,  болезнено ранима душа, той се изсилваше да намъкне  тореадорски доспехи на мачо, за да  стегне тази щедушна външност в  фигура ала Маяковски. Един такъв български, селски, хороводен  Маяковски зад  гранитната статуя на всепризнатия след Сталинската оценка /"Маяковски си остава най добрият съветски поет"/  първенец на съветската поезия.                  И  пиеше също с такова насилване на себе си, с каквото съчиняваше гражданска поезия. С погнуса от всяка глътка концентрат. И в други пияници съм забелязал такова отвращение към питието, което лочат до изнемога, след това  под масата като покойници.                  До него, пък и след него не съм срещал пиещи хора така мрачно и мръсно да пият и пушат: с падаща къде ли не пепел от цигарата, с ослюнчване чашата, която все не намира устата и излива  на тънка струя въжделената течност. Хълцукане, сумтене, понякога  ръмжене на ядосано куче.                  .Така се и запознах с него на кръчмарска маса. Пил продължително в самота и откъснатост от света; докато не стана  и с олюляващи се крака,  се строполи. Дигнах много тежко тяло. Забелязал съм, че у покойници и пияници тялото е като оловено. И го усетих, долепил неусигурни ръце на рамото ми; един вид, води където щеш, може и в ада, ако и на теб пътят ти е натам.                   Ой, аз също не бях първа трезвост, но краката  влачех, макар и с подозрително залитане. Две момичета бързо ни задминават. -0-й, тези, как са се натряскали и вонят. - Ще те натрескам аз тебе,- дочувам гласа на лепналия се до мен отдясно и ще завониш като разгонена коза.                   Първите му изречения, неприлични, но свързани. До  дома ми може и да дойде на себе си. Не дойде, беше заспал на рамото ми и като чувал го стрполих  на пода вече напълно безчувствен.                     Този епизод в различно време се повтаряше. Веднъж,  получил за тогава тлъст хонорар, мина на уиски с вкус на дървеници, едвали оригинално, още по-малко марково, но по ефект - сваля в нокдаун; Под масата рано сутринта го издърпали две яки момчета.                    Много съм мислил върху него. Защото като че всичко му се нареждаше от само себе си. Критикът Здравко Петров ми казваше:" върви му на Пеню"; "А къде ли погледът на Пенча  в далнината някъде се втренча"? Отгатнахте: критикът, а впоследствие професор Пенчо Данчев не изпускаше от поглед своя едноименик. Друг критик, проф. Стоян Каролев пък му чертаеше много добро бъдеще, ако продължава все така. Първите му стихове, предимно любовни, добре скопосани и технически докарани, се приеха от критиката като пример "за проникване право в сърцето на трудещия се наш сънародник". По-сетнешните стихове малко смущаваха с появата не свойствени за онова сурово време разкаяния, угризения, горчиви изповеди на неблагодарен любим и излъгал надеждите син. С леко смъмряне за отклонения от линията на партията "в сокаците на ровенето в душата" - но и за тях се пишеше със симпатия. А когато дойдоха поемите и по-крупните стихове за строителството /"Когато се наливаха основите" и "Дни на проверка"/ той и по външност и по по поетическо послание попадна в десятката  на това,  което искаха от него партийните босове: поет с груба народна закалка възпява  романтиката  на  строителна петилетка.                Всички искаха от Пеню: партия, комсомол, жена, мъжко дете, самият той. Всички пришпорваха неговия  може би надценен дар. Той е пример  за индивид, който  с повратливостта на американския манталитет можем да наречем  "Мистер принуда". Той живее някак "зорен" и "зорлем", преодолявайки в себе си двойника-саботьор, без да може да спре мнителния  глас на  постоянното взиране в себе си. И пишеше "зорен-зорлем", защото се беше писал поет и  трябва да  защищава  тякова  подозрително призвание. Защото кой назначава поетите? И кой им прибира творческите отчети и равносметки. И той не знаеше. И това е друга принуда: постоянно да се самодоказва. Такива са и любовните стихове, изстрадана  дан на любимата, и гражданските стихове, отклик на подтискащата грандиозност на строителните проекти. И пиенето му, също насилие върху себе си - стръвно, с отвращение към себе си, самоубийствено.                     Ако в Пеню не беше нагнетена силна енергетика, сиховете  можеха да минат през погледа на читателя като вагонетки на тътреща се влакова композиция. Добро, но нищо особено, чат пат може и да се подобри. На такова ниво управляващите вече имаха статистичен трубадур на соцпоезията - Димитър Методиев. Той можеше да издържи среднен стандарт и в стихове по поръчка, и в изповеди по назначение.                   Но в Пеню и стиховете му се бе нагнетила енергетика, която, за добро или лошо, смучейки душата на поета,  повдигаше магнетичния градус  на неговите стихотворни рожби. Обаче  обърната към него, тя силно намаляваше жизнения му капацитет, скъсяваше шагреновата кожа на живота му, докато накрая го взриви отвътре. Във физиката това се нарича имплозия.                 Така, неговото самоубийство се изля в    логичен завършек на творчески процес, с  точка на края на изречението, с връх на копие, забито в сърцето. "Ядец, - се потупал по лакета, - сега няма да ме върнете...Отрязал си всички пътища за спасение, той сигурно е навлязъл в небитието, окрилян от запомнящия се зов на   своя стих:ЧОВЕКЪТ Е ЧОВЕК, КОГАТО Е НА ПЪТ! Каква по-добра формулировка на  китайското ДАО! Няма да се учудя, ако още пътува...                      Наистина, странни са приумиците на астрологията. Правят-струват, астрологичните знаци така се наредят, че след време  явлението да се повтори. Разбира се не съвсем идентично, но с много сходен сюжет.                   Почти 40 години след Пеню в един от милионниците на Средна Русия, Екатеринбург, е изплакало пеленаче, казват, със звезда на челото. Това е поетът БОРИС РИЖИЙ, на когото е било съдено, върху своя орбита, да извърви пътя на Пеню едвали не като брат-близнак, от люлката до гроба. И  лирическата поезия, ТУТ ЛЕ ПРОПОРСИОН ГАРДЕ, изградена  върху  сходни лични мотиви, и гражданската - с редки, но смели набези в политическата действителност на техните страни.                 И по външност те си приличаха. Първият път, когато  зърнах на снимка Рижий, бях стъписан - прероден Пеню! Върху  едрата глава на руския бард същата обилна и невчесана шевелюра. Вратът тънък, но тялото за разлика от Пенювата гръбначна скоба, атлетически оформено. Естествено, Пеню си бе заплюл ватенката и Борис Рижий няма да я навлече. А костюмът, друго нещо, под ръб и под ъгъл, като че излязъл от гардероба на поет от руския Сребърен век. Борис Рижий с външността си изразяваше настъпилите във времето промени:небрежно кокетство, заигравка и "с другия пол", мачото сведен до  нюанси и намеци.                 Бихме казали - Пеню във второ и подобрено издание!                 И стихът по-изискан, римите по-звучни и от различни части на речта, и ритмиката със синкопи в духа на руската стихотворна класика.                  И друг критерий за качество: става ли на песен. Пеню не може да се пее. Той е речетативен и ще се повторя, "зорлем" благозчучен. Може и да се намери, ако вече не се е намерил, композитор, да направи от речетативите му ариозни построения, и за много по-големи грубяни в стиха са се намирали майстори на тона, но Пеню, така му е писано било, ще си остане в своята си  малко първобитна мелодика и ритмика.                А Борис Рижий ляга  на нотен лист, като в султански балдахин. Ни коса, ни крака няма да стърчат. Неговите стихове са готови песни. Те могат да се пеят. Под китара звучат звънко и  елегично в стила на блуз.                  Друга отлика: Макар и  не особено   угледна външност, вглъбен в себе си, интровертен, Пеню не можеше без публика. Салонът, публиката бяха неговото резонаторно поле; те бяха  като китарата за Борис Рижий - продължевие на неговия глас.                 Борис Рижий можеше без публика. За него нейното резонаторно  поле бе заплаха за самородния му глас. И енергетиката на публиката, тези "бурни и продължителни аплодисменти преминаващи в овации", като при речите на Сталин,  за него са  оглушителен шум, рев и дисонанс. Сам той се държаше от публиката и улицата далеко, следвайки съвета на Й. Бродски: "Не вылезай из комнаты, не совершай ошибку".                 Трета отлика: при всичките си падения, Пеню съумяваше да запази   своята гордост и първородство. Това и Джагаров го е напипал в чудесното си стихотворение: в една бедна откъм  аристократически  залежи страна, Пеню носеше в себе си, макар и с комически пъчения и кривене своего рода пролетарски аристократизъм. И колкото странно да се види на някои, ватенката бе  емблемата на това, както селската рубашка за граф Лев Толстой. Това е разделителната линия, която ватенката и рубашката очертават спрямо носителите на безлични, купешки костюми .                  Борис Рижий имаше своите предимства. Потомствен учен, професорски син, отличник в училище, физически подготвен в активна спортна дейност, Борис Рижий по  рождение обитава по-висока социална орбита. Той е автор на студии и монографии с признато значение в науката. За поезията това може да бъде  не особено значим плюс, но за усещането  на себереализация значи много. Поетът Томас Елиът, сам академично образован, смята това за "подплънка на поетическия изказ". Като поет Рижий  е неизмеримо по-изтънчен и благодарение на  звуковите възможности на руския език - неизмеримо по-техничен.                                 Но и нему е е било съдено да  премине "пътя на всяка плът" /старозаветно послание/ заедно с простосмъртния Пеню. Еднакво безоръжни пред женския чар, еднакво по похлупака на непризнанието, безутешни и след изрядни напивания, и двамата се гърчат в угризения за сторени  и несторени злини във въртопа на самоубийствено садо-мазо.                Тънкокож и лимфатичен, и Рижий има своята енергетика и харизма,  но това не е селския щит на Пеню. И по-рано, недорасъл дори Пенювите 29, сам си нахлузва примка на шията.                   Но там където  съдбите  се римуват, макар и с непълна, а понякога и грапава рима, там и пътищата се сливат. Пеню го е казал от името на двамата:ЧОВЕКЪТ Е ЧОВЕК, КОГАТО Е НА ПЪТ!