Определено, партията и ДС хвърлиха огромни сили и средства в антирелигиозната война.  Имало ли е  защо. А там вече ясно: на всяко защо ще се намери и как.
                 Защо, защо... Първият и очевидно изчерпателен отговор е, че марксистската идеология е направила опит да убие единствения си конкурент. Само привидно слаб. Както китайското Дао го казва, а ап. Павел подтвърждава : не със сила се побеждава, а с правдата.  Вероятно на страната на партията и ДС не е имало достатъчно правда. Великолепен е този образ на Пастернак в  Доктор Живаго: посред пустинята малко крехко създание,  на което е съдено да победи човешките сърца по цял свят.
                 Не е за подценяване вярата и като  конкурент за властта, а след разгрома на опозицията слаб, призрачен, но единствен  конкурент! Духовенството като материална сила определено не застрашава политическото господство на партията, но  то също е власт, духовна власт, със собствена, непредвидима в перспктива потенциална енергия.  А има и исторически прецеденти  за диктатури, упражнявани от духовни лица. Един от тройката  управляващи революционна Франция е абат Сийес. Преди това Мазарини и, вече главен литературен персонаж на А. Дюма в серия романи - кардинал Решелио.  Как да не се приложи  върху тази непредвидима и определено враждебна на комунизма прослойка "святаята светих на Вишински" - ГЕНЕРАЛНАТА ПРЕВЕНЦИЯ /предотвратяването на контрареволюцията по съдебно-репресивен път/. И веднъж отприщен процесът той набира скорост и при възход и при спад, комунистите в насилието не знаят мяра.
                  Вторият отговор е по-труден за намиране, на също сериозен. Ами това е лост и то овладян! за поддържане на "тихия терор"/Роберт Конквист/, стресът на битово ниво,  състоянието на перманентна вина и подтискаща тревога на населението. Да се усеща "дамоклиевият меч"  над главата на всеки човек, да го преследва този меч като сянката му, като следата му, оставена на земята. Както ми каза веднъж следователят, явно не доисмукал от самия мен обвинителен материал, и гневен на изплъзващия се  като  насапунисан противник "ние ще направим така, че това "думам ти дъще, сещай се снахо " да тръгне по веригата на всички възможни обвиняеми и подсъдими".  И след като изчерпа тази импровизирана тирада, размаха пред очите ми конфискуваната по делото потомствена  библия с  друга показна импровизация " и никакви такива поповщини, достатъчно си се наакал".
                    И четвърто, след либерално-демократичните промени у нас, особено актуално:това беше начин органите да се справят със собствената си  безработица. Можете да си представите  тази огромна  армия щатни и извънщатни сътрудници, оставени  без  работа. Знаете какво прави тотава дяволът... Писателствуващите сред тях  в кокетно издадените си книжки не спираха да разиграват  истории  за  преследвани и съответно залавяни шпиони и диверсанти, привеждаха изчерпателните им признания под ефектни и красноречиви въпроси на следователи, но истината бе съвсем друга:ШПИОНИ И ДИВЕРСАНТИ просто нямаше.  Класовият враг явно се беше наловчил  с  по-съвършени технически начини да просмуква държавните тайни. И единственото, с което бяха заети вече умърлушените воини на Дзержински, беше да създават видимост на работа, известното от андроповски времена "очковтирательство"/трупане на точки/, да си приписват и надписват мними заслуги, да имитират напрегната дейност  - и все  за своите по-високостоящи в йерархията началници.
                   Един от моите съкилийници по Софийски централен затвор от най-репресивното 7 отделение, шивачът Стоян  Влъчков картинно описваше: "Ами, викат ме на разпит, а там три момчета, поне три пъти по-млади от мен си наливат виски и смъркат скъпи цигари. Ах, възклицават, какви сладостни алкохолни пари, и как ароматно ме облъхват". И едва след това почват да разпитват за яйцето /бай Стоян беше подсъдим за изказването му, че хранителните продукти периодически поскъпват/. А с колко казахте, че е поскъпнало яйцето? - Какво още разговаряш с този престъпник, прекъсва го колегата му.- Нашият не обръща внимание, продължава: с колко казахте: с две, три или цели 5 стотинки. Бай Стоенча, така му виках  галено на  родния му  сливенски диалект, най- сетне  уточни 4. И зачаткаха клавишите на машините, сякаш записват формулите на теорията на относителността.
                  И един пример със себе си. На   импровизиран тараш, така на затворнически жаргон се наричаха ненадейнтие обиски-претършувания, извършвани от надзирателите по усмотрение на затворническите началници/ до мен се промъкна едно  много младо надзирателче. Беличко и гладичко, с млечно бяла кожа, със сини очи, тамън да пуснат прочутата по цял свят  сълза на комсомолка. С тънки, момичешки пръстчета протегна пред  очите ми   подареното ми от излизащ на свобода затворник евангелие. Нямате си представа как засияха очичките му, като на дете пред коледна играчка. Нищо не каза, те не бяха словесни, но по размахването на ръцете и ликуващо личице разбрах, колко много се е отличил пред началниците. Малко ме досмеша. Макар след това да изкупих иронията си с карцер.

                    Преди десетина години по екраните се появи  емблематичен за нашето време канадско-американски филм "Нашествието на варварите". Варвари в крайно пресилен преносен смисъл беше здравеопазването . Героят, раковоболен професор по политическа история, минава през всички кръгове на ада  в  болнично лечение, картина до болка позната у нас, докато накрая му се обърна внимание след тлъст подкуп на лекуващите  го медици.
                   Варвари  се окзаха  и академичните  професори, грубо втурнали се в  наука и изкуство, безбожни и аморални.
                     От нашествието на варварите пострадва и църквата, показала своята ненужност. Попечителят й, добър, милосърден, сърдечен, пълен антипод на варварската вулгарност  свещеник, разказва на сина на главния герой: "До вчера църквата се пълнеше от хора. Макар само заради иконите и картините  с библейски и евангелски сюжети. А от днес сутринта никой не е стъпил тук при нас. Нашата вяра, нашето богослужение свърши".
                 Ще бъде ли доволна безсмъртната душа на Ръсел от осъществяването на това негово пророчество. Едвали, той имаше предусещане за  присъствие на религиозния феномен в нашия живот. Все пак сродния му по  атеистически убеждения Ж.П. Сартр беше казал по време на създаването на Ръселовия трактат, че със смъртта на бога в мирозданието се е издълбала дупка пропорционална на мащабите му.
                   Освен това в света се извършиха религиозни революции и контрареволюции, които рязко диференцираха в нюанси и акценти общите канонични  определения. Вече стана дума за"малката вяра", за "евангелие за сиромаси", за "вяра с човешко лице". Измени се и положението на църквата. Особено католическата, да не говорим за протестантската с много светски елементи  от времето на своето зараждане. Вече никой от паството не гони търговците от храма, по-скоро там се ръси китка за здраве и разцвет на предприятието. И образът на Христос, по-скоро ходатай на човеците пред своя "отец небесен", отколкото предводител на христианско войнство, е рязко смекчен. Набляга се на неговите призиви за благотворителност, любов към ближния, святост на семейството и пр. Създава се врпечатление, че със всичките си истини и тънки наблюдения, трактатът на Ръсел принадлежи на по-минали времена. По отношение на Бога през революционната 1968 света обходи сентенцията: БОГ УМРЯ/Ницше/;НИЦЩЕ УМРЯ/Бог/. И се разбра, че все пак на Бог ще вярваме повечe. А и затова, че не след много дълго Бог можеше да обяви и смъртта на  своя остроумен ниспровергател БЕРТРАН РЪСЕЛ.
                       Очевидно, този фундаментален въпрос неимоверно много се усложнява и заплита от самата крепост на материализма:положителните науки. Квантовата механика  опразни място и за чудото, все едно от божествен или небожествен произход. Самата философия, продължила критиките на Кант върху чистия и практическия разум, добави и  Критика на ЦИНИЧНИЯ РАЗУМ. Той вече  хвърля съмнения върху обективността на евангелистите, също хора и също грешни. И в този план религията не е това страшилише, което е била  за поколението на Ръсел и самия него.
                 И да не забравяме: ако Бертран Ръсел беше напълно прав, по-мощни фактори, сред тях  материални! щяха отдавна да са ликвидирали, религия, вяра и черква завинаги.
                  Затова по-добре е било за Ръсел от атеизъм да мине към агностицизъм, а не обратното, както се е случило. Към своята биография щеше да прибави повече духовен аристократизъм.