Моето поколение на прехвърлилите 80 расна с два големи страха:първо,  страха от  профашисткото хулиганство на  националистически организации "бранници", "отец Паиси", "Национален легион" и пр. Не за друго,  за фашизъм в България трудно може да се говори, а за възможните ответни действия от страна на Англия и США, известни със своята отмъстителност, към малката ни и за тях невзрачна балканска държава. И вторият страх, значително по-обоснован: от комунистите-болшевики, българските пипала на СССР.
                   И двете опасности идеха отвън, но се подхранваха и отвътре с прогермански настроения и хитлеристка агентура за симпатизантите на Райха; и  левите настроения, разпространени сред  т.н. прогресивна интелигенция и работнически слоеве; пак не заради тях самите, а заради материалните и морални щети, каквито можеха да нанесат техните  саботажни  действия  върху живота и бита на населението.
                   И двата страха "имаха почва у нас" . С медиите си западните сили разгаряха страховете на българите, така или инак, съюзници на Германия според тристранния факт. А Съветският съюз можеше да  ползва "местно гориво" : испокон веков България е била русофилски и  и социалистически ориентирана.
                   Следователно, ако малко перифразираме  нашия класикъ на социализма, Д. Благоев. И двата страха имаха почва у нас. Те  се пораждаха от реални опасности и си взаимодействуваха с ефекта на растящата снежна топка - синергичен ефект! Не след много дълго те се разразиха се   над страната ни  с цялата си ярост и мощ. Да си спомним бомбардировките над София от прелитащите високо в небето  и поради това - неуловими  англоамерикански  бомбардировачи; и от изток след Яшкишеневската операция - идването на комунистите на власт с техните органи на насилието.
                   Тук няма да се спирам на всеизвестни факти и тяхната оценка, предмет на много по-задълбочен разговор. Тук отбелязвам само обстоятелството, че тези страхове са били  осезаемо реални, основателни  и що се касае комунистите-болшевики - съвсем предстоящи и неотвратими. Затова те и надделяват над всички други страхове, с които е пълна и националната ни история, и националната ни психология. В България дори и левите сили, привикнали с питомното теснячество на дядо Благоев дълбоко и сериозно се плашеха от  комунистите с ленинско-сталинска закалка, идещи от страховити, обрасли с легенди места: Москва, българските лагери и затвори, тъмните балкански гори.
                  Нека веднага да кажа.  страховете на българите от съветската опасност не бяха тези абстрактни екзистенциални страхове на човека във вселената, а съвсем конкретни, въплотени в конкретни човешки личности, едвали не страшилища от детските приказки. В моята памет са запазени четири такива фигури: на първо място Трайчо Костов. Но Антон Югов, Георги Чанков и в по-малка степен поради  облика си на теоретик и идеолог Вълко Червенков, също плашеха хората.
                  От Трайчо Костов се изпитваше обаче тревога много близка до  страховата психоза. Първо, защото беше най-изстрадалия комунист и имаше какво да си връща; второ, защото като  организационен секретар на  на партията знаеше кадрите си до един.Сам е споделял, че на 9 септември 44 те не са били много. И трето, наистина  с  блестяща памет /другите му качества може би бяха преувеличени, но паметта сам съм могъл да се убедя наистина беше силна/, той знаеше и враговете на партията  - и активистите  в редовете на полицията и армията; и пасивните - найвече "легалната опозиция на Негово величество"м не на последно място  тези, които  имаха причини да не бъдат  приятелски разположени  спрямо народната власт политици, интелигенти, средно чиновничество.
                  С една дума, Трайчо Костов сам по себе си, извън партията си, извън бойните си другари, дори и извън идеологията, която стоеше зад тях, беше  страховита "притча во изецях" . Много преди разговорите "под сурдинка", с длан на устните, с възглавници върху телефоните за Трайчо Костов се говореше с тих глас, не без оглеждане в страни, и непременно шепнешком. Оставаше само майките да плашат децата си не с баналния и в онова време кумчо вълчо, а с "Трайчо-комуниста", каквото беше неговото битово прозвище.
                  Върху този исторически фон се разиграва и нашият  семеен сюжет с  Трайчо Костов - продължителен, драматичен и дори криминален сюжет.
                   Баща ми, известен синдикален деец, член на партията от двадесетте и тридесетте години, получаваше указания  лично от Трайчо за нелегална работа, естествено не известна за подрастващ като мен, но прекрасно известна на полицията и на легендарния й супер-агент Никола Гешев. На няколко пъти Гешев е изправял баща ми и Трайчо на очни ставки. А след това и на "стола на мъченията" с обездвижване на жертвите  и нанасяне на побоища.Макар и през стена, но пак среща. И по-нататък пак  многократно са се засичали - до и след 9  септември  44 .
                   Втора братовчедка на съпругата на Трайчо - Люба,  майка  ми  се сродяваше и с  Трайчо по вече не знам каква линия "сребърна" ли "бронзова", по онова време това имаше значение, но сега не, и не е удивително, че съм го забравил.
                     Майка ми другаруваше с Люба повече от половин век.  Сестра на патриарха на българската журналистика Вл. Топенчаров, Люба произхожда от крайно бедно, многодетно семейство. Бежанци от Македония, по-голяма нищета едвали може да се представи. И хлябът е бил проблем. "Лебо ни се пули", казвали децата, вторачени върху малкия комат, предвидливо дигнат от родителите над гардероба, за да не го налапат веднага и после да няма. Доста по-заможна, майка ми бе поела своеобразно опекунство над Люба. Подкрепяше я материално, приютяваше я при честите загуби на подслон и понятни отсътствия на мъжа й, въвеждаше я в "прилична" среда. Едно продължително покровителство, завършило някъде в 1958 - 1959 г. когато вследствие на инквизициите в занданите на ДС Люба беше получила тежък инсулт. Заварих я в старчески приют, цялата парализирана, стопена до кости, кожа изтънена едвали не до цигарена хартия, издаваща несвързани предъвкани звуци близки до  неясна молба и пълно отчаяние.
                  Какво беше останало от нежно, сякаш вечно моминско лице, с която я бяхме запомнили в не толкова далечно минало?! Не беше хубавица, но миловидна, добродушна, с подкупваща усмивка, пълен контраст на суровия си, затворен в мълчание и неведоми мисли мъж.
                   Отначало личните ми свиждания с Трайчо Костов бяха задочни. Като невинно, не предизвикващо подозрения дете,  големите ме използваха за куриерски услуги: от оскъдните дажби продукти се скалъпваше колет, кой каквото може да даде и след щателен обиск  се отнасяше   в Централния затвор в   приемната.  Веднъж дори ми се мярна адресанта: кръглолиц, но много изпит очилатко с обтегнати скули и мнго дълбоко хлътнали посинени очи.Походка на лунатик, който забивайки ходила  в пода, сякаш търси пътя си през невидими препятствия. Не беше ли това Трайчо Костов?
                    Смъртната присъда на Трайчо Костов, произнесена по Закона за защита на държавата в процес при затворени врата  дигна на крак  всички близки, родственици и дори само познати. Възрастни се разтърчаха за връзки с хора "от голямото  добро утро", които евентуално да повлияят на н.в. за смекчаване на присъдата. Това стана почти непосилна задача, след като самия Трайчо отказа снизхождение от монарха; със сигурност знам за още един случай в последния месец до 9.9.44 - Борис Велчев. И единит и  другият на съжалиха за членството си в партията и извършената нелегална дейност. Но  Б. Велчем е можел да "си отлежи", а Трайчо в момента е бил =на топа на устата".
                   Майка ми под ръка с девет годишния си син почна да обхожда възможните ходатаи. Първият беше относително близък роднина, един от лидерите на демократичната партия и в правителството на К. Муравиев . министър на правосъдието. Същият, който пусна политическите затворници и понеже нищо добро не остава ненаказано , му бе писано да умре в Белене.
                    Б.Павлов беше доста високомерен и самомнителен човек, по адвокатски речовит, и по светски образован и доста дълго ни отказваше прием, но ни прие. И веднага: – знам защо сте дошли, но безполезно! Трайчо ще намаже въжето. Аз, разбира се, ще се обадя на Никола Мушанов, той има влияние върху царя, но Трайчо е премного хлътнал в нещата, и не знам има ли ходатайство, което да изиграе роля.- Борис Павлов се отдръпна малко от блестящо полираната маса и пред нас се откри четивото: Капиталът на К.Маркс, разтворен по средата, с бележник между страниците. Явно за какво се подготвяше стопанинът на дома.
                   Следващият бе Д. Шишманов, друга известна жертва на комунистическия режим, наш трети братовчед по бащина линия.За  него се знаеше, че има връзки с правителствените кръгове и двореца, вероятно крайно надценени, но тогава се хващахме и за сламка. Впрочем, доколкото ни едно добро дело не остава ненаказано, Д. Шишманов намери смъртта си след  присъда на Народния съд, не без активнато вмешателство на същия Трайчо, на кого тогава призовавахме да помага. Той ни прие бързо и без церемонии, като очаквани гости. Извади от стенния шкаф бутилка, мисля, че беше коняк, взе три  ликьорени чаши и, изобщо забравяйки за нашето присъствие, си сипа до горе жълтеникаво-кафявата течност.След това още една чаша - на екс. Но на поредната нещо се спря, погледна към нас с блеснали очи, запали цигара в цигаре и след няколко кълбета синкав дим, бавно примлясквайски, заговори: - Ние като много малки хора сме безсилни нещо да променим. Работата е дебела. Има и външен натиск чрез пълномощния министър на райха.Те пък сега решили да ускоряват изпълнение на на присъдите.  Нашите ходатайства няма да минат. – Но Трайчо ни е роднина, а чрез нас и на вас се пада роднина - поде майка ми. Но хазяинът вече се бе проснал на креслото, затворил очи, клюмнал глава, като че бездиханен. Впоследствие разбрахме, че бил тежък алкохолик.
                През това време, Трайчо Костов по примера на героя на "Балада за комуниста" на Веселин Андреев, след тежки инквизиции "своето име им казал, и седмица после мълчал". Но за да не  каже още имена на бойни другари, се хвърлил от третия етаж на Централен затвор, и само телената мрежа, която задържала падащото тяло, го спасила от сигурна смърт. Но от онова време е силно накуцващия му крак, казват, вторично счупен в дирекцията на народната милиция.
                  В първия месец на 9.9.44 ми се удаде да го видя  непосредствено,  в анфас, силно надвесен над тетрадка с едри редове.Семейството  му, към което се бе присъединил бойния му другар Георги Чанков,беше на квартира точно над апартамента на много близка приятелка на майка ми - Катя Станимирова. А нейният съпруг, адвокатът Асен Станимиров, беше по някакъв начин свързан с юридическата защита на "смъртника", така наричаха тогава подсъдимите осъдени на смърт.
                   Тъкмо затова  имах чувството, че  се намирам на много познато място. Там седнал, като че закован на стола, Трайчо Костов пишеше нещо , често поглеждайки на изправена върху статив доста дебела книга. Личаха големите букви на заглавието й "Педагогическа поема". Срещу нея, накамарени няколко книги,подвързани в  по-тънка, но  по-ярка корица: Николай Островски "Как се каляваше стоманата". Леко встрани "Мъжество" на Ана Кетлинская. -  Не че знаех тези книги, но още тогава усешах  от рязтаяние  дори комунистическия им заряд.Тогава обаче из-под тетрадката  се надигна лицето му и, много бавно и отегчено сякаш, с глас, по-висок от очаквания,  разпореди за предстоящата вечеря:"Какво ще ядем, а? Нали е останало нещо от нашия стол на ЦК? И не забравяй, че на масата ще бъдем вече четирима."Нареждаше това на жена си, но и не изпущаше  поглед от Г. Чанков, облегнал се на прозореца.  Те поведоха за мен странен разговор, от който дочувах откъслечни думи. За нашите другари от Бургас и Стара Загора, които чакат   инструкции  за работа с началници на предприятия; за събрания на работници, на които се налага нашето присъствие.За изпращане  на строителен материал за ремонт на завод в Нова Загора. "Ах, да, тука има един оперен спектакъл, "Трубадур" на Верди, как мислиш, Георги, можем да го пропуснем? "и т.н.
               Понятно, не ми се обръщаше внимание и аз използвах това обстоятелство да огледам  двамата мъже. Вече в пълен ръст Трайчо Костов ми се видя някак непропорционален: доста голяма глава, сякаш увеличена от високо диоптерираните очила,се надигаше върху къс врат, от  слабо тяло с висящ костюм. Движения бавни, да не кажа тромави , никакви ръкомахания, лице гладко без тикове и гримаси, характерни за т.н. "народни интелигенти" при цялата му  прилика с тях.
                  Срещу него много по-стройна и изправена фигура на здрав и видимо добре сложен  мъж, който обратно на Трайчо, не го свърташе на място. В такъв драстичен контраст те взаимно се допълваха, но старшинството на по-възрастния Костов личеше от пръв поглед.  Явно той беше старшият: водеше разговора, определяше дневния ред на двамата, поставяше задачите. Те ми напомняха киногерои в диалогична  престрелка, приключваща с добре претеглени решения.
                   Втората среща  се състоя по инициатива на баща ми. По онова време, вероятно не без ходатайството на Костов, той работеше на референтски пост в ЦС на профсъюзите  и беше  непосредствено отговорен за връзките с ЦК на БКП. Трябваше да се занесе на секретаря на  ЦК Трайчо Костов информационна сводка за заседанията на ръководните органи на профсъюзите. Тази куриерска услуга се поверяваше на мен. Но като малолетка - за авторитет,а  и гаранция за правилното изпълнение на задачата, беше ми придадена   симпатична лелка от канцеларията на учреждението.
                  Тогава не беше като сега, когато профсъюзите са превърнати в ялов съвещателен орган. Тогава партията, упражняваща диктатурата на пролетариата ,  се вслушваше в този пролетариат с представителите му по  места и Трайчо Костов ни отдели внимание. И то не формално, а делово. Информацията, която му носехме, беше за него важна и нужна. На крака дойде при нас, много внимателно, сякаш да не ги оцапа, пое  заскобените в шифт листове и ни покани да седнем. Не, сега се сервира уиски и бърбан, тогава и лимонадата бе отбрано питие и ние жадно отпивахме от нея, доливайки си чашите. Трайчо мълчеше, а изведнъж каза: - Добре сте дошли, но ще ви задържа малко, да заведа преписката и да ви дам писмен отговор. - Стана, с леко коцукване на едната страна  отиде в съседната стая, забави се повече от 5 мин. тъкмо времето, през което опустошихме лимонадата до дъното на двулитровото шише. Движенията му бяха бавни, съсредоточени, замислени като при сериозна работа. Даде ни съответните инструкции и ни изпроводи до входната врата. Отношението му към нас явно ни направи горди и значими в собствените ни очи. Партията ни доверява - отбеляза пътьом моята придружителка и многозначително ме потупа по рамото: - ще запомним тази среща, нали момчето ми...
                    И третият път на един прием в чест на френска профсъюзна делегация, водена от самия й председател Луи Саян. Обстрелваха ме като преводач и аз явно бях на висотата на положението: разиграх в относително правилни граматически изречения кажи-речи всички френски думи, които бях научил  от уроците на нашата съседка французойка от фамозния град на Луи дьо Фюнес - Мон Пелие. Представител на партийното и държавно ръководство беше неизменния секретар на БКП Трайчо Костов. Той произнесе и приветственото слово. Вярно, без да чете и поглежда в тавана, но съвсем банална дежурна реч на апаратчик; нищо забележително. На свой ред Луи Саян произнесе ответно благодарствено слово; да, по живо и изразително, не ще и дума, французин все пак, но по същество същата казионщина. Направи ми впечатление, че Трайчо Костов явно бързо схващаше какво казва оратора. Естествено, това можеше да стане  и без знание на френски,  тук звезди на изисканата френска проза не се свалят, речите -  клишета на клишета, както по-късно ще се изрази  постструктуралистът Жан Бодриар, но за партиен апаратчик  Трайчо Костов беше определено по-интелигентен. От нямане какво да правя, се взрях се в него. Две години от последното свиждане. Беше явно "загладил косъма". Не бих казал охранен, но някак по-солиден. Явно общественото му положение вливаше във фигурата авторитет и държавническа осанка. И говорът - правилен, дори излъскан. Явно щампите  бяха добре научени и гладко, без запъвания и  неловки паузи, изпълнявани. "Гладък камък" си помислих.
                  По-нататъшния сюжет вече стана известен по цял свят. По примера на Московските процеси от 1937 - 1938  бе скалъпен показен процес  над Трайчо Костов и непременно с допълнението - неговата престъпна банда. Течението на този процес, разпитите на подсъдимите, показанията на свидетели и вещи лица, всичко това малко или много се знае. Знае се и присъдата, и последните думи на Трайчо Костов, и дърпането му надолу от бесилката "да не се мъчи". Дори с изчерпателност до реплики и детайли, която, знаейки вече от съвсем близо действията на органите на ДС  , ми се виждат като лицемерна застраховка.
                 И се пораждат въпроси, които и сега нямат смислен отговор. Например откъде намери начин този постоянен клиент на арестни  и затворнически заведения, да се свързва с чужди разведки, за да извършва своята "пъклена дейност". Как такъв  опитен партиен вълк ще прави опити да укрива  търговски  сделки и валутни курсове , когато КГБ няма как да не знае всичко това, ако не по-добре, хайде да не ги  надценяваме! то не по-зле от самия Трайчо; и той толкова ще се самозабрави, че да лъже ръководството на КПСС и лично др. Сталин. Вие за какво го имате този човек, за неоперен комсомолец. И Сталин ще му снема очилата и ще го нарече "жулик", както при разправа на улични  бандити ; защо  още в началната подготовка на процеса в СССР ще се изпращат  двойки за инструктаж, при това на няколко пъти и все различни апаратни лидери: ту Червенков с Чанков, ту Райко Дамянов и Югов, да не би да не са знаяли, че нарежданията на Кремъл не подлежат на обсъждане.И пр. и пр.
                    И за "спонтанната реакция на трудовите колективи" по отношение на Трайчо Костов и неговата банда  също е говорено и писано.
                     Изпатихме и ние като роднини и близки на народния изменник. Нас ни привикваха органи на ДС, вярно на ниско и средно ниво. При мен  почти  формално, ДС кадърът явно искаше по-бързо да отчете дейност  и ми задаваше въпроси за установяване на моята самоличност.Единственият въпрос
по същество касаеше разговорите с Костов- Какво  ми е казвал, как съм реагирал, заварвал ли съм в дома му подозрителни лица, чужди граждани и какво е било отношението му към тях, имало ли е на масата чуждестранни вестници и издания -все в този дух. Понеже всички вече знаят, как се отговаря в такива случаи, ще спестя своите достатъчно предвидими изречения за протокола.
                     Доста по-трудно се е измъкнала майка ми, член на партията от първиге дни на девети.
Тя е трябвало да разкаже в детайли, едва ли не по дни и часове, за връзките си със семейство Костови. И допълнително - за родовите им корени, за легалната им и нелегална дейност, за ходатайствата, които си е позволила пред "класовите ни врагове". С ехидното подмятане: за облекчаване  участта  на "един като тях класов враг". Мотали са я цял ден, но са я пуснали с предупреждение , валидно за всички случаи от  битността на нашите славни чекисти: ДА ВНИМАВАМЕ С КОГО ДРУЖИМ.
                Тук са възможни и парадокси. Още Джон Лок бе отбелязал, "че свръхлогиците допускат много логически грешки". Вместо с "партийна проработка", така се наричаше тогава разглеждането на частния случай в партийто бюро, баща ми изобщо не бе викан във връзка с Трайчо Костов, а зае по-висок и отговорен пост в профсъюзната йерархия. Равносилно примерно да се изпрати Остап Бендер в любимия му Рио де Жанейро с важна държавническа мисия. Но по абсурдистките закони на Кафка и Бекет и това е възможно.
                  Отървахме се с лека уплаха, за българските нрави и бит, сериозен семеен успех! 



                   Като се връщам сега назад в спомените си, вече в пределно зрели години, се натъквам на някакви последни заключения.
                   Първо, за партийната върхушка случаят Костов не беше желан и очакван. Тя направи това, което се полага под диктовката на КГБ, но някак зорлем,с явна неохота. И не от някаква  любов към бойния другар, те още тогава бяха достатъчно цинични и самолюбиви.  Но дори и  възползвалите се от случая за кариерно израстване като Червенков, Югов или Чанков, са си давали сметка за въпросите, които ще им зададат редовите членове на БКП: как изобщо е възможна вражеската дейност на човек в положението му на затворник и арестант,  що за бдителност на славните чекисти  от Съюза и у нас, как сте живели редом с такъв предател на нашите идеали и нищо не сте ни казали и пр. Как да се обясни на масите, а тогава, за разлика от сега! се държеше сметка  за "настроенията там долу". Просто конфуз, от който отговорните другари трябваше да намерят начин да се измъкнат. Ех, измъкнаха се, но с не малка загуба на доверие.
                    Второ, такъв процес не можеше  да не подрони връзките с т.н. братски компартии навън, главно на запад, които все пак имаха някакво понятие за нормално съдопроизводство и найвече "наказателно право", особено, когато се касае за "бича на западната правна мисъл - налагането на смъртно наказание"/К.Ясперс/. "Защо погубват човека", това не може да не е минавало през главата на Палмиро Толиати, пък дори и на такъв поклонник на Джугашвили като Морис Торез. Пак неприятност, от която трябва да се излиза с жертви, обяснения, анализи...
                   И трето, защо именно Трайчо Костов за такова езическо жертвоприношение.
                    И това е главният философски /онтологически/ въпрос, който поставя този наистина грандиозен случай за феномена социалистически строй като цяло.
                    В тази връзка е полезно да си спомним една сцена на следствие в Първия кръг на А. Солженицин. В края на  разпита на един от главните герои Глеб Мержин, следователят проговаря нещо много важно за езотериката на комунизма: "Глеб, тук при мен има подследствени, които е възможно  да се отърват от "оголения меч на пролетариата"/Ф.Дзержински/ и по живо и здраво да ги пуснем. Но вие, Глеб, няма да можете. Ти си за нас."
                 Нещо такова ми каза и следователят на Развигор 1: " Свидетелите /36 на брой/ са може би по-виновни от вас. Но сметката на всички ще платите вие. Не мога да ви кажа защо вие именно, възможно и не знам, но тъкмо това ще стане..."
                 И стана. А от тук извода за фатална обреченост на даден  тип  човешки  същества  за такава участ.
                 Но да артикулираме все пак възможните съображения на фатума, съвпадащи с интуицията на най-отговорните другари.
                  Първо, при цялата си комунистическа войнственост, Трайчо Костов е интелигентски строен. Едва ли са верни легендите, че знаел перфектно 8 езика, Лев Толстой  на ниво роден език е знаел само френски и немски, а английският му е бил само много добър, някак не иде Трайчо Костов да е по-способен от него. Бил енциклопедически образован, малко съмнително за един самодеец  в областта на знанието и аз лично, нямам впечатление за нещо такова. Мит е особената му доброта и отзивчивост, възпитаните му обноски, високо образованата му реч. И да ги е имал, малко време  му е било отредено, за да ги прояви. Едвали и животът на "боен другар", или както Дзержински искал да го наричат "професионален революционер", способства   натрупване на интелектуални качества. Такива хора са винаги на крак, изпълняват целодневно бойни задачи, подлагат се на заплахи и рискове - къде тук място за висока култура, чужди езици, изкуства?
                 Свръхкачествата на Трайчо Костов са митове.  Но това, че той е култивирал в себе си интелигентност, че е учил езици, каквото и да му е струвало това, че е бил "папивор"/фр./ буквално "поглъщач на книги" - това да. Аскетически стегнат,   не склонен към лакомия /сам съм го виждал какво и как яде/, пределно самовзискателен, според Хозе Ортега и Гасет главен признак на аристократизма , той е държал да изгради в себе си идеалния комунист. Такъв като героя на вече цитираната  балада на Веселин Андреев :"Тихо мъртвият казал, НЕ, КОМУНИСТ".И любимото му четиво е такова: "Как се каляваше стоманата", "Мъжество", "Педагогическа поема" /не без връзка със собственото му самовъзпитание/. Жена му Люба споделяше, че  по примера на Рахметов от КАКВО ДА СЕ ПРАВИ  на  Чернишевски и на нашия Георги Димитров и той е правил опит да спи върху рогозка с набодени гвоздеи.
                    Това за мен е идеалният войник на партията , може би  най-високият образец на апаратчик и секретар в техническия смисъл на думата. В това отношение той много напомня Маленков, и особено починалия на негова възраст от злоупотреба с алкохол А. Шчербаков. С последния има дори поразителна физическа прилика.
                 Вероятно, и усърдието му в налагането на тежки присъди върху  буржоазни политици има такъв характер: той  е имал това като изпълнение на партийна повеля. Нали е изпълнител, какво друго по-очевидно изпълнение.
                 Разбира се, "звезди не е свалял", с боговете не е общувал, едвали е способен на по високи  идейни постижения. Но че се е отделял като по-качествен индивид и функционер  сред равни по ранг и звание колеги, сигурно. От съдбата на ленинската гвардия през тридесетте години знаем какви последици това поражда. И Трайчо Костов не е бил щастливо изключение.
                Второ. Надарен със силна и услужлива памет, завеждащ секретен архив на ЦК, приятел и и сподвижник по линия на антифашистката съпротива на повечето представители на партийния елит, той определено е бил "неудобен свидетел" на много черни дела в партия и държава. Каквото и да е личното му участие в тези черни дела, той положително е държал в ръцете си компромати, от самото наличие на които се раждат тревоги, морален дискомфорт, съзнание за горчиви истини.  За някои хора  отърваването от Трайчо Костов положително е било въпрос на лично оцеляване.
                   И трето, определено с качествата си той е нарушавал "златния стандарт на посредствеността" /К.Ясперс/, а за партийното строителство това не е малка заплаха. Така  би  се отсяла немалка част от  откровено посредствената и "средняшка" по качества и кадърност маса по целия вертикал на държавното и партийно ръководство.
                   И това са явления по-сериозни от театралните номера със снемане  на очила и разклащане на вратовръзката.
                    От потомството на многострадалния Йов и на Трайчо Костов е било съдено да плати кръвна дан за свои и чужди грехове. Едвали ние ще сме хората да оценят достойно и доблестно ли  ги е изплатил.