Все ми се ще да мисля, че  генералът е имал благородни, дори идеалистични намерения. Сам той неколкократно е доверявал на Иван Павлов, когото препоръчах за "идеален посредник", че "превратът не е конно надбягване с победител; не е и военна полева игра  за показ на  юначество и  бабаитлък. Това е насилие със всички последици на насилието. И то е оправдано само ако  новата власт е по-добра от съборената."
            И действително, Дамян Велчев не е  спечелил от трите си преврата. По-скоро зягубил. И морално, и материално. Дори и  договорът му с комунистите, за който е бил дамгосван, оплюван и оскърбяван от  събратята си емигранти в Париж ,тъкмо това е целял: да се избегне кръвопролитие.
            Това не е Скобелев на коня  с шашкката, не е и Будьони с помитащите всичко пред себе си червени ескадрони. Тук мотивите очевидно са други. Пред  Иван Павлов самият превратаджия е доверил, че "авгиевите обори на  действащата власт са били толкова задръстени, че е трябвало да се чистят и чистят." Генералът решил да съкрати този процес.
             А вероятно е имало и по-фундаментален мотив и за след това. Патриотично надъхано, жестоко пострадало от Първата световна, българското офицерство е било склонно към  преобразования  от социалистически тип. Видими при Пилсудски и Перон, такива преобразования личат дори и у Франко с активната му социална политика. Не е чудно и Дамян Велчев да е замислял нещо такова пред лицето на "признака който броди из Европа".  И другият призрак, на либералната демокрация, който ни съсипва днес.
                 Но като повечето благородни идеи и проекти на родна почва търпи  неуспех.
                 А  неуспехът, особено във военото дело, струва скъпо. Последният период от живота на генерала е "една дълга агония". И пак  ни се ще да  искрещим с народния поет:"О бедни Македонски, защо не умря при Гредетин".
               Но тогава щеше ли да бъде актуален  и нужен примерът му днес?