Спомени, които вече задръстват подсъзнанието  и напират да излязат.Спомени  за хора, нужни за настоящето, а забравени в миналото."Епопея на забравените" вече няма да има кой да напише. И ще скалъпваме "гещалти" от  отткъслечни спомени: дочути реплики, нестройни диалози, премълчани думи. Но по примера на майсторите художници, да направим опит да ги сглобим в портрет. Докато не са се взривили отвътре като имплозия.

                  ФОН ГАБЕР, ПРИВЕТ,
          Ти често си ми опоменавал свои съграждани, за които сега няма кой да произнесе топли думи.И какви топли думи за палача на българските антифашисти Дочо Христов.
           Но има един твой съгражданин, за когото си заслужават топли думи. Ти го знаеш, но аз съм го и виждал. И то в разцвета на признанието и политическата кариера. ДАМЯН ВЕЛЧЕВ, ако нямаш нищо против
            За него се сетих сега в нашето безвремие. По контраст, но и по асоциация.           
                         
                      В ненаситно любопитство към "човешкото, много човешко"/Фр. Ницше/неотхвърлящи всякакви познанства и като оваляна във всевъзможни слоеве средна класа, моите родители, а впоследствие и аз, сме имали щастието да познаваме  значими люде, чиято липса сега става осезаема. Главно наши сънародницим но не само. Решаващият критерий е бил "формата на личността", както казва  Томас Ман за един свой герой от "Вълшебната планина". Да се взрем конкретно в своите герои, за да разберем "що за формат".
                     Имахме стар семеен приятел, близък на военно-политическия кръг Звено, но едвали  от ръководните му кадри - Иван Павлов. И досега в зрителната ми памет лъщи голия му лис,  но  геометрически  съразмерен череп, върху дълга шия и стройна, облечена във скъп, винаги изгладен костюм, фигура. Неговата подвижност напомняше  лакатушните линии  на съвременен футболен халф, непроследими, но винаги там, където има нужда от него. Контактен  по природа, душа на компанията по вътрешен усет, той привличаше  в апартамента си на ул. Парчевич, превърнат в родно подобие на салон, всевъзможни, звани и незвани представители на  софийския бомонд. Рядкост и за добри семейства, много добре възпитан, той умееше да не натрапва изисквания и условности, които да ограничават естествеността на посетителите. Докато грапавините в техните отношения заглаждаше с такт  и дружелюбие, също рядкост за българските нрави.  Беше средно културен, но политически добре осведомен. И без натрапчивост. Това е идеалният посредник! живото, а не партийното "звено", си мисля сега, зажаднял "безпартийно" човещко общуване.
                    Неговата специална публика броеше  видни фигури от  политическия живот на България; не действащи  представители на властта, а  вторият ред  - политици в отставка, нещо като английските "кабинети в сянка". Антифашисти по умонастроение и  симпатизанти  на недокоснатата от "кафявата чума" буржоазно-демократична Европа  , с голяма доза условност можеха да се нарекат "легална опозиция на негово величество".
                     Но този път "председателското" място на масата беше заел мъж, който явно се отделяше от тях. Първо, сред костюмирано множество посетители - в генералска униформа, и то по пълна номенклатура: с ширити, нашивки /слава богу ордени не бяха налепени/, в  широки зигзагообразни пагони, с огромни звезди, като всевиждащи очи. Второ, достолепна фигура възседнала  фотьойля като  кон, с ръце свити в юмруци, падащи  като железни гири върху масата. И трето, макар и с много ъгловато лице и скули, явно хубав мъж, макар и преминал шестдесетте,  със съзнание за  своята сила  и внушителност. Сега бихме казали "мачо", но липсваше женски състав това  да се оцени по достойнство.
                  От него долавях отделни думи: "Ние сме победена страна и винаги трябва да се съобразяваме с това", "във време като нашето не трябва да се бърза, знаете за "бързата кучка", "Съветският съюз е победител сред победителите още от Първата...А  ние сме победени, и тогава и сега". Но за дванадесет годишния хлапак важни бяха не думите, тях сега възстановявам с раскопки в паметта, а тонът: категоричен, безапелационен, монологичен. Гласът, дълбок и плътен баритон, но с подчертано североизточно наречие , сякаш пълзящ по гладка повърхност; тежко  масивно тяло, но главното ръцете свити в юмруци; те нервно потракваха на дървената маса и глухо отекваха сред стъклени чаши и  прибори.
                   Трапезата беше оскъдна, инерцията на военно време. И всички ядяха нетърпеливо , почти лакомо.Разпивката - явно разредено вино.В яденето  се буташе  много  сол и пипер, сега разбирам - за да се убие апетита. Но ми направи впечатление, че той нито ядеше, нито пиеше, а сред  плътната завеса от тютюнев дим, защото  почти всички жадно пушеха,  и не пушеше. А какво правеше? Просто седеше, почти неподвижно, като в онези кубистични скулптури с квадратна стереометрия,  които  приличат повече на   речни  камъни,  отколкото на човешки бюстове.  Помня такъв скулптурен портрет  на Хуан Перон, като издълбана канара, впоследствие и на полският маршал и диктатор Йозеф Пилсудски, издялан от масивно дърво.
                    Впрочем, и на двамата, той приличаше и физически по волево лице и самоуверена стойка; човек, който знае какво прави.
                     Неусетно Иван Павлов ме изтъпанчи пред него: "Един бъдещ народен представител /това пък отде го взе/, отличник по успех и много наблюдателен юноша ще ни рецитира едно стихотворение".Не чаках втора покана, инак можех да се лиша от възможност да проявя актьорски талант:    
                      Бяла спретната къщурка,
                      две липи отпред
                      Тука майчина милувка,
                      сетих най-напред.

                       Тука под липите стари,
                        не веднъж играх,
                        тука с весели другари
                       скачах и се смях.

                         Къщичке на дните  златни
                         Дом  свиден и мил.
                         И за царските палати
                         не бих те сменил.

                Рецитаторското ми майсторство беше възнаградено  с полагаемите ми се вежливи аплодисменти, но на тях, пък и на мен той не обърна особено внимание. Беше се откъснал от  обстановката, зареян в свои мисли. Чухме само: - Аз знам тези царски палати. И не само тукашните, софийските. И белгийски, и датски, и сръбски. Те много си приличат по студенина и отчужденост. Наистина, моята родна къща в Габрово, къщурка не беше, къща двуетажна, но такава спретната и да, с липи, макар и не отпред, а отзад, в страни. Нашата къща беше открита и без прегради гледаше навън. А ти, момче многознайко, - най-сетне ми обърна внимание, - знаеш ли кой е авторът? - Ран Босилек, отрапортувах като млад войник пред ротния. - Да, Ран Босилек, с него сме съграждани, почти връстници, аз малко по-голям от него, но тогава това нямаше такова значение. Детството ни  премина заедно. След това пътищата ни се разделиха. Той пое по-добрия път. Ето сега, него рецитираш, а мен не, нали... А сега пак, от време на време се сливат  пътищата ни. Ходим си на Габровски събирания, срещаме се от време на време по печални събития, нашите поколения вече си отиват, и в чужбина сме се засичали. Добър човек е този Ран Босилек и много звучен псевдоним си е избрал. - Лееше се североисточното наречие със смекчаванията на съгласните, с редукцията на гласните, но с някаква плавност, която не се връзваше с този войнствен образ на генерал-полковник, макар и от запаса. Мек и леко завален изговор на човек, който трудно е да си го представиш  като  МАЙСТОР НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПРЕВРАТ, българският вариант на Хуан Перон и Йозеф Пилсудски.
                 Но за разлика от тях, умрял "с отворени очи". Защото още тогава личеше, че такъв човек не може да бъде щастлив. Впоследствие научих, че в Париж  герой от войните! мизерствал, че мъчително напуснал този свят, посетен от него "в минуты роковые". Ще ми се да извикам като Вазов в Немили Недраги": "О, бедни Македонски, защо не умря на Гредетин". И напъден  от  същия този свят  подло и неблагодарно.
                 Дали е нужно да определяме сега неговото кредо. Защото за разлика от съратниците му  по  Звено, безпринципни политици  Кимон Георгиев и и ген. Пенчо Златев  такова е имало. Макар и да не го е довело до щастлив край.
                  Но да опитаме: "демокрация чрез наложени от обстоятелствата недемократични средства", как ви се струва. По Чърчиловски цинично, но по-добро не намерих; Със сигурност знам  обаче, че такъв човек  ни е много нужен днес.