Спонтанно и почти едновременно у  философа Ницше и у композитора Мусоргски се е родил един образ, образът на Голия връх. Това е най-негостоприемното място на земята. Непрогледна нощ, ледени ветрове, неспирани от отдавна обрулени дървета, невъзможен подслон. Тук обитава само едно същество, в действителност немислимо, но във въображението на гениите очаквано от самото зачатие на човешкия род. Защото  обладава  свръхестествени  качества, които да спасят  осъденото на гибел израждащо се човечество. Това е свръхчовекът и не един духовен вожд, гуру или политик си е прицелвал  настоящето или бъдещето към него.  Това е позицията "над доброто и злото", от която всички живи същества, а човекът особено, изглеждат като фигури на шахматна дъска, движени  от супергросмайстор.
                           При спазване на всички пропорции и при немалка снизходителност  за маниерния тон на автора, в  постмодерната политическа действителност на България този образ особено приляга на един български политик.На него са  свойствени   идеи и претенции  които могат да се резюмират по следния начин: от режисьорски пулт и с подръчните средства на нашенската политиканска кухня да управи България веднъж завинаги и върху своето собствено добруване да отпусне квота и за обикновения българин. За него всички ние сме неразумни деца, при това склонни към пороците на възрастнитните, които трябва да бъдат отпъждани от съблазните, да се понаказват за палави мисли и бели, и в режим на лишения, ограничения и  непременно! добра воля към него и политическата му програма, налягайки си парцалитеq да се движи към дребни подобрения в бита и в стандарта на живот. А те с ефекта на нарастваща снежна топка да се акумулират на средно европейско ниво.
                           Това е подполният план. Но още в него се виждат  диспропорции и вътрешни противоречия. Това ли е режисьорът, това ли е пиесата, тези ли  са актьорите, а зрителите  да не говорим, те изобщо не са за спектакъла, защото  изобщо не могат да разберат тези отгоре, които го водят по несвойствените пътеки на сюжета.
                           Противоречие в стила на управление. Това, което предстои да се изпълни, е за по-прост човек, с не толкова високи замисли и умения. Но с някаква атрактивност на личните качества, някои ще се изсилят да кажат - харизма, до които трябва да се слезе  с повече скромност и сдържане на егоцентризма.
                           Противоречие в интерпретацията  на политическите решения. От нивото на експерта, високия  моралист и визионера на  плиткоумните палавници, каквито сме ние "с гайдите" трябва да се обясни, че  т.н. валутен борд трябваше да настъпи, след като действуващата инфлация стопи последната стотинка от депозитите в банките; трябваше да обясни защо ремедетата е добре да бъдат изцедени в живи пари за специални хора, естествено под ранга на нашия герой, но също политически и идеологически подковани; а те сътветно според  Иржи Хайек по   знайни и незнайни пътища да осигурят икономически растеж; че не е зле да се извърши втора национализация на едрата градска собственост, за да отиде като  жив материален актив у правилните хора, а с изкупените на много нисък процент "компенсаторки" раздадени като утеха на плиткоумниците да се изкупят пак от правилни хора за да придобият с едно замахване на вълшебника ценни имоти и по марксистско-ленински казано - средства за производство; и пак за доброто на всички  цели прослойки да бъдат поставени  на място: на всички граждани да се дигнат данъци и такси и затвърдят на на най-високото възможно  ниво; на  трудещите се в т.н. реален сектор да се отнеме евентуална профсъюзна защита, за да застанат голи голенички пред хищника-работодател /нашият герой го е опълномощил да се произнася кое е добро и кое е лошо за работника/; на пенсионерите, жалки остатъци от  комунистическо време, да се отпусне някакъв "максимален минимум" на средства единствено за препитание и пр.
                        Реформите на нашия герой са много за разлика от сегашния "реформаторски блок" при който са никакви. Но всички в добрите традиции на марксистско-ленинската идеологема: в явна полза за господстващата класа. "Богатите по-богати, бедните - по-бедни", се възмущаваха френските утопически социалисти, същите тези, които до Парижката комуна още не се бяха сетили за "диктатурата на пролетариата".
                        А  нашият човек е безстрашен:  не се бои от  пролетарската диктатура и нейните оголени мечове. Научният му анализ, където той е много силен и интуицията на нас палавниците, която той ползва като  прословутия данък върху изтърканите зъби след ядене, са му отворили очите: червените комисари и  нашите другари от ДС са станали питомни зайчета за трапеза или козина. И провежда реформите си като руските народоволци "без страха и упрека". Абе не ние добре, ще се престрашим да кажем "Налягайте си парцалите"; от тогава с леката ръка на един футболист тръгна усмирителното:"ще духате супата".
                         Не се страхуваше и от прозвището: ВОР В ЗАКОНЕ /във волен превод "крадец  в съгласие със законовия текст. / Да си спомним Остап Бендер: "Я чту Уголовный кодекс" / пак във волен превод "уважавам наказателния кодекс"/. Не го плашеха разобличения за лична корист, за облагодетелстване на  близки кръгове, за непотизъм /шуробазджанащина/. Като свръхчовек той беше над всички неща. А тяхната безнаказаност, вече не по Ницше, а по  доктрината на неолиберализма, ПАК ГО ПРАВЯТ ПО-СИЛЕН. Да не забравяме, че той е в класата на "неуплашените идиоти", както  един руски литературовед нарече героите на "Златния телец", а там за личния произвол НЯМА И ОГРАНИЧЕНИЯ НА РАЗУМА.
                        Но  нещо не стигаше за пълноценния мащаб  на вожда. Допълнително  му се вливаше кръв от  измисления от комунистите безотказен прийом - агитките. "Браво Ваньо, Браво Костов" срещаха сподвижниците първите му стъпки на премиерския пост. След това дойдоха скупчванията на преятели, не "другари", както беше комунистическото обръщение, а "приятели", пак същото, но с някакъв нюанс на приятно, мило, задушевно. Където той, достъпен и великодушен, допускаше да  го  поставят в центъра. Нали по-късно ще бъдем "център дясно", за сега и центърът стига. Малко по-после събранията, в които се разчистваше място и образуваше нещо като шпалир за  придвижване към председателското място.
                          Спомням си един доста неприличен и некавалерски жест. Неговият, излязал пресен-пресен от десния му ръкав адвокат-идеолог избута цяла редица дами, възрастни мъже, с бради и без, за  да си избере къде да седне пак той, председателя. Най- накрая от трибуната с наредени под конец лидери, които в захлас пред неговото величие, хванали се за ръце, символимно изпружвайки ги напред, скандираха  "силна България".
                         Но неговия лик се ковеше и на битово ниво.Когато отворих дума пред неговия идеологически адвокат за  неговия съмнителен  стил на управление, ми се отговори: "Което прави е неизбежно. Ти ще посегнеш ли на своя зъболекар, който ти причинява болка, но ти лекува зъбите"; когато втори път  не успях да задавя вопъла си, ми се отговори, вече на ниво житие-битие /по Хайдегер ДАЗАЙН/:"Ами този човек няма ли жена, деца... няма ли си той своите вътрешни тревоги и страхове". И третия път камъчето бе изплюто съвсем в лицето на класовия враг: "Този човек знае какво прави, и отговаря пред Бога"И вече публично, както е в хора на древногръцката трагедия, нашият идеолог-адвокат се разрази в тирада, достойна за защитника на Мария  Антоанета:"Ами самият живот наложи силни решения, отговор  на предизвикателства, реформи. И всичко това той направи; със слабости, грешки, но го направи. Прояви храброст /любимата дума на оратора!/, въображение /още по-любима дума!/ но го направи". Всички тия, достойни за Омир повторения, тябваше да засилят свръхчовешката саможертва на нашия герой, за да го обикнем на най-интимно ниво - като майка си и баща си. Като наш ближен. Направо по христиански "да възлюбим другия като самия себе си".
                       Тук му е мястото да различим двете харизми: на Бойко Борисов и Иван Костов. На Бойко, опериращ на всички  пластове  на народонаселението  с неговото прословуто "вие сте прости и аз съм прост", беше свойствен масов подход, той се мъчеше да обае множеството с разбираема и простовата реч по насъщни проблеми. Иван Костов култивираше елитарна агитка, от експерти и  и псевдоексперти, които да откроят в него башмайстора на икономическото и политическо знание. На първия можеха да се оказват простодушни почести на признание, за втория беше потребно "обожание". Бойко пробиваше с пристъп и "руски нахрап"/нагла пробивност/ Костов - с научен разбор на ситуацията.
                        Иска ли питане, че  оръжията на Костов се оказаха по крехки, а харизмата му по-дантелена. И докато неговата се срути недълго след  предвидимото му  падане, на Бойко едва сега започва да помръква.
                       Кои се оказаха  и какво стана с жената и децата на нашия герой, каква успешна еволюция на победоносен магнат отреди на себе си самия той ще научим от признатия майстор на публицистичния очерк Антон Тодоров. Тук ние се заниваме с нещо много по-достъпно за сетивата дори на малоумните и неуките:  самият образ.
                        Просто се натрапват паралелите. Негови аналози са  трима полякът Балцерович, унгарецът Орбан и естествено  най-крупният романтичен протагонист на капитализма: ЕГОР ГАЙДАР ОТ СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - СТАРИТЕ И НОВИ СЪВЕТИ./От тук може би нашият герой е получил някой съвет/
                        Полякът Балцерович тук не е интересен. Той е някакъв механизъм, въплотен в човешко същество, което не знам дали от неговите съотечественици, "при всичкото добро, което им е бил сторил", се възприема като одушевен предмет. Орбан е нещо по-друго, но по-широко и непредвидимо от икономическата си ипостаса.  И остава Гайдар.Той  не само е живо същество, но и такова което поради  заседнал живот и липса на физкултура, се е разплуло в балзаковските очертания на  известния бюст на Огюст Роден. Гайдар, който зазида собственото си тяло в основата на капиталистическата сграда на съвременна Русия, същият този Гайдар, предал идеалите на своя знаменит дядо, за да създаде книжни тухли, мотивиращи  поврата на Съветска Русия към "свободната икономика".А  след това  почти пред очите ни  да  падне в инфарктен ступор под   тежестта на своите творения.
                          И всичко това с пълната сериозност и  съзнание за величие на дело, чиито негативни страни усещаме всички днес на свой гръб. И не без лична драма:предателството не се дава леко, да си спомним Юда Искариотски; недъзите на капитализма не могат да не минат през главата на този таланлив и подготвен за мисията си човек; не могат да не тровят светлите му блянове за по-добър свят. Сигурно му е тежал и личния принос в общото дело с физически далеч по-силния, но много по-силно опиянчен Борис Елцин. При това без алкохол и обезболяващи, които направиха от руския президент международно посмешище.Тук пропускам личните жертви, отишли за създаване на книгите  със съмнителна читателска стойност, за провеждане на недооформени идеи, при това в крачка, в    нестабилна реалност, свряна между две епохи.
                         Като изключим  обстоятелството, че подобно на руските му аналози Герман и Расколников, положителните му качества се застъпваха и саботираха едно друго, като например експертността с  предприемчивостта в неизпитани направления, във всичко друго  нашият герой  бе подобрено издание на Гайдар.Найвече физически:аскетично сложен, явно спортивен, положително въздържател и привърженик на диетичното хранене;  типологически, на мястото на  руския идеалист, макар и на  конвертируемата валута,идва един "сепф-мейд"  на  умерен жизнелюбец, който активно трупа имане от своята експертна дейност; и социално-психологическа:опазил се жив, види се и достатъчно здрав, след провала си той може да се впусне отново в интригантските лабиринти на политиката. Защото следва главния лозунг на свръх-човека "това което не ме погубва, ме прави по-силен"; и българския чернозем  допринася нещо си от байганювската жизненост, той може да си позволи повече цинизъм, повече ненаказани  изрепчвания, по умела повратливост и пластика. Т.е. той няма да бъде трагичен, нито дори нещастен. По своему той става средищна фигура за български  политик, съединил в себе си  повечето съставляващи го елементи  в  усвоими  за съвременната душевност пропорции: той е експертен, доколкото може да се говори за експертност в тесногръдите балкански рамки, той е открит за чужди мения, стига да не противоречат на генералната линия на капиталистическото строителство, културен и образован, за да придаде приличен вид на една грабителска по същество класова политика. Затова тъкмо той, а не някой друг тривиален и предвидим колега отляво или отдясно, без  сам да го иска,   отива  под лупа за по-детайлен анализ.
                         
                           Такова внимание към особата му произтича от признанието  на   някои сериозни и редки за политика качества. Първо,  той не обича да говори ала-бала, вокруг да около, стъпва направо върху предмета за обсъждане.  Съсредоточен, с  високо интелигентно чело той проявява завидна осведоменост  по това, за което се произнася.. Особено  по  финансови въпроси. В състояние е да ги обгледа многостранно, с реалистичен усет за детайлите и възможните  последствия.
                           Второ, за разлика от много други колеги по цех той не се  занимава персонално с опонента, не се  мъчи да го дискредитира като личност, да го напада в очи, може би малко  присмехулно и пренебрежително, но не зацикля на неговите лични недостатъци и слабости на позицията. Проявява ще рече академическа търпимост , както повеляваха древните римляни - без гняв и раздразнение. Интересува го не лицето, а явлението, факта, конкретното обстоятелство. Не отделното неблагополучие след неадекватно  политическо решение, а процесът довел до него. Той умее да съблюдава наблюдателна дистанция и поне се стреми да говори обективно. Не са му по нрава обичайните за политическия живот  празнословни обобщения и прибързани заключения, по правило се придържа към същината на  проблема.
                          И трето, той мъжки поема върху себе си негативите, за които лично е отговорен, а дори и за негативи, предизвикани от други лица и фактори. Да си спомним бунта на шофьорите по повод на майката психопат, погубила сина си.
                          Естествено, когато трябва да  отстои благата на господстващата класа, на него няма да му мигне окото да ощети жертвите на своите реформи и с нищо няма да  намали негативите на социално-икономическия строй. Тук, на такава принципна основа, той може да бъде  и безцеремонен, и ехиден към тези, които не се съгласяват да духат супата.  Не знам, какви негови привърженици проглушиха тъпанчетата на избирателите, че неговото правителство било най-доброто до тогава, но и той самият си повярва, че е вярно и това засили неговата надменност и високомерие. Но и то е в психологията на  вожда, решаващ с лека ръка  чужди съдби. 
                           Но тук приключва заключителния баланс на  професионалните пасиви и активи  и започва парадигмата на нуговите чисто човешки прототипове, също с връзка по темата.
                           Веднага  трябва да кажем: нашият герой не е българско явление.  Българският "свръхчовек" си умря още при Пенчо Славейков, дори преди да му се изпее "кървавата песен". Българинът  е по правило сиромахомил, тесен социалист, изграден в  презираната от Горки и Ленин "малка правда". Нашият  герой надхвърля много и широкия социалист и по-скоро опира до  амбициите на  парвенютата на Димитър Димов. Но по мащаба на ламтежите си той ги и надхвърля. И определено отива в архитипология вече от близката ни руска литература. Със слабо, дълбоко  артикулирано, направо за графика! лице, с  наострени  уши, с нос , който служи повече за учленяване на звуци, отколкото за дишане и очи святкащи от прелитащи през тях чувства,  той много наподобява двама основни герои на руската класика: Герман от "Дама пика " на А.С. Пушкин и, разбира се, Расколников от "Престъпление и наказание" на Достоевски. Без техните престъпления, нашият герой прекрасно знае, че с  професионална  експертност може да получи много повече, отколкото с убийства, той като тях е мономан на идеята за "блага посредством пари"; и като тях преследва плановете си с инженерен разчет на  операции и очаквани резултати; пак  в техен дух минава през зло, причинено  на набелязани жертви, в случая ние с вас, читателю, за да ощастливи  в крайна степен себе си  в качеството си на представител на  свръхчовеците, доколкото ги има, и малко по-напредналите  в разум и инстинкти по-обикновени  хорица. И те не са много но  тук таме пърхат с непораснали крилца. Явно, няма да бъдем огрени от това скудно слънце, скъпи читателю.
                         И така, каква е перспективата на нашия герой. Тя не е в  развоя  на неолиберализма. След като се облажи от нея, той я напусна в полза на смътно очертания  от самия него неоконсерватизъм.Ако има достатъчно мераклии, тази концепция ще се уплътнява. Но това е в "генералната линия". Злорадо да подхвърлим, какво ни остава на нас низшите духом, имаше една партия с генерална линия, но всички знаем какво стана от тях. Бъдещето на Герман и Расколников, единият в лудницата, другият в Сибир, брр, снизходителен към човеците и въоръжен с политкоректност, неолиберализмът ще ни предпази от такава участ. А за трасето на  статистическия  политик има две мнения: едното на една поетеса красавица от младежките ми години: "Ти си нямаш представа какви възможности има този човек. И не за една петилетка". И другото на един вече 92 годишен мой близък, на младини политически коментатор :"Бита карта" - е как така, нали някога смяташе, че не го заслужаваме. "Е да ама, бита карта".
                        Като низш духом и по библейски блудкав средняк, аз се притулвам между тези две мнения в очакване чудовището да ме изплюе. Междувременно, Иван Костов и приятели  ще ПОЧНАТ ДА СЕ СПУСКАТ НАДОЛУ ОТ ГОЛИЯ ВРЪХ.