"Само просяците трябва да са скромни". Това е от малкото пряко изказани изисквания на Гьоте. Практичността му го е карала да бъде търпим и много умерено взискателен.Но тук е бил твърд. За себе си запазва опортюнизма на поведението, съобразяването със средата, но за този, който живее върху човешкото милосърдие, се отказва право на избор : негов единствен изход е да бъде скромен. И така, както ги рисуват писатели и художници, за испанските майстори като Веласкес и Гоя те са дори значима тема,просяците действително са прививали гръб доземи, дискретно са подавали трепереща ръка, с умоляващо умилителен глас са шепнели за подаяние. Сверка Дикенс лондонската улица, справка Толстой след първото му посещение в Европа. Но от тези времена насам типологията на просяка търпи постоянни промени. Да, след войните, по понятни причини главният разсадник на тази категория хора, просията, растяща като гъби след дъжд, деградира образа на просяка в човешка отрепка,и като в средновековен лепрозорий, го заселва в свърталища на себеподобни. Един човешки свят, движещ се по свои правила на общежитие и с елементи на биологична симбиоза: както в "Просешката опера"на Бертолд Брехт: еднокраките съпровождат слепите, глухите с геги отпъждат кучета. Сам по себе си този сюжет е достоен за литературна обработка в съчетание със социологичен етюд. Но тук нас ни занимава въпросът, какво е станало с тази житейска категория в наши дни. Промяната е впечатляваща и прояснява много черти на охулвания вече от неблагодарници постмодерн. А е станало това, че се е дигнало нивото на представителност на просяка. Да, в най-долната си прослойка той дори засилва отредената му от Гьоте "унизителна скромност". Но вече на това се придава някакъв театрален ефект: просякът, паднал на колене, забива глава в земята в знак на последно отчаяние, макар след това да го зърнем цял-целеничък дори с енергична походка прекосяващ улицата. Дощло е "Обществото на спектакъла" квинтесенцията на постмодернизма, развита по много направления в едноименната книга на Ги Дебор. В този смисъл просякът трябва вече да актьорства. Примерно вече в характерната още от средновековието роля на уличен музикант. Или като това гяволе-дебелаче от трамвайната спирка, което маскира просията с номера на карти. Вече с първичен инстинкт, много по силен в сравнение със социално интегрираните хора, съвременният просяк е разбрал, че той не може да бъде само просяк, просяк в чист вид. Той трябва и да играе просяк! Той не може вече да си позволи просешка външност. Дрипав и опърпан, просякът може да събере само жълти стотинки, и то с насрещна гримаса на погнуса и отвращение. Истинският печеливш просяк сега е спретнат, желателно чист, с глава, издаваща козметична грижа, макар и небрежна - просешкото все пак трябва да се прояви! ръце и крака в делова настройка. Този постмодерен наш събрат вече твърдо знае, че добри пари не идат от откровена просия, а в изпълнение на сюжет, дори церемониал. Маневрите тук се импровизират, но целта е праволинейна : у клиента трябва да се събуди убеждение, че именно на този "нуждаещ се" трябва да се даде. Именно тук и сега. И не милостиня, а дарение от сърце. И тоя механизъм сработва поне на 80%. При цялата си мъдрост и гениалност старецът Гьоте е посрамен от съвременните нрави. Тъкмо просякът вече НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ СКРОМЕН. Като съвременен политик той се въоръжава със своего рода контролирано нахалство, определена пластика на движенията и театрален мизансцен. Просията е станала легална професия. С професионален салтанат, със съответни изисквания и форми на поведение. Нещо повече, всеки вече се досеща: СТАНАЛА Е АНАЛОГ НА ВЛАСТТА. Но това вече е друга тема, макар и продължение на същата.