Каточе  свише  е наредено-има сюжети,които лягат  само  на  един   жанр и  по  никакъв  начин на друг. Ако ще  премоделиране, пренагласяне  на  фабулни  нишки, прекомпозиране  на  части  и  детайли,наистина никак  става- да се преведат в друг  жанр.  Класически пример: преводът на  литературни текстове в музикални.  И с огромна ерудиция и въображение  човек не  би могъл да се  досети,  че  в  тези  разлюляни застъпващи  се  една  в  друга фрази на П.И. Чайковски  се  предава  не някаква приказка на Шарл  Перо  или  Братя  Грим, а историята на  знаменития   датски   принц.  Който  пък  от  своя  страна, познавайки  театъра  до  степен  на превъзходен  коментатор   и режисьор  в  музиката е само слушател  на  пението  на  Офелия.                    Всичко  това, разбира се  не пречи  произведенията  на Чайковски  и   Шекспир  да  пребивават,и то        във вековете,  като  самостоятелни  творби.  Те просто  не  се пресичат там където заглавието  трябва да ги  свързва  в  неразплетим възел.                   Опитът на такъв талантлив и прославен творец  като  Мартин Скорсезе да  преведе  на киноезик  нашумелия  от  няколко  десетилетия  роман  МЪЛЧАНИЕ  на японския писател  Ендо  Сюсако  е  пореден пример  за  такова  разминаване  на  жанровете.                   Замисълът на Ендо Сюсако е актуален сега  вероятно  повече  и  по-остро отколкото  спрямо  времето  на своето написване. Като резюмираме  многобройните, разпилени по цялата площ на романа детайли  авторовата идея се  свежда до  невъзможността  да се присажда  нова религия  върху вече  съществуващата през  векове  при всичките й морално-етични преимущества  и  социална правота.  И то когато тя се натъква на слепотата и глухотата  от страна на   управляващите  и  неподготвеността на масите, изпитващи към новата вяра  "духовна алергия".  Дори когато  тези религии принципно не си противоречат, а в много отношения и  допълват. Две по същество  хуманистични религии като будизма  и  католическото  христианство.   Но въведени  в специфичен  исторически  контекс - Япония от 17 в. те  стават антагонистични, нетолерантни, агресивни. Христианите бързат  с  насаждането  на   мисионерска  вяра, японците  ги  срещат със  саби  и мечове  и  главното  с  коварство  и  подлост  пред които евангелските истини и ритуали са безпомощни.                    И тук е възловата интрига на  романа;  идващата  от  Португалия мисия начело  с  главния  герой  на романа цели  от една страна  покръстлването  на местното население, а от друга  -   разсейването на  мълвата  за  предателството  на падре Ферейра, отказал се от христианската вяра и призовал привържениците си да се откажат  от  нея.                     Диалектиката  на  романа  е тъкмо  в решимостта и нерешимостта  на  двете задачи.                      В някакъв процент, ползвайки дълбоките социално-икономически противоречия и всеобщата човешка мечта за живот  след смъртта,  христианизацията се реализира. Но с човешки жертви, изтребвани както сега гласи юридическия термин, ПО ОСОБЕНО ЖЕСТОК НАЧИН и в крайна сметка безполезни  в перспективата на голямата идея.  А името на описания  като  светец падре Ферейра - изчистено,  но  с  гнетящата сянка на неправдите на църквата, на която служи.   Това е и драматичният  и  чреват с негативни резултати  КВАЗИХЕПИ  ЕНД на романа.  Към  който  авторът  ни  довежда  с интересни, макар и не особено плътно  изградени образи  на средновековни хора.  Те  се  сражават  за своята  правда, външно праволинейно, но верски последоватено и непреклонно.                ДНЕС ТАКИВА  ХОРА НЕ  СЕ СРЕЩАТ.  ЛИБЕРАЛНИЯТ ДЕМОКРАТИЗЪМ Е ЗАЛИЧИЛ  НЕ САМО ИНДИВИДУАЛНОСТИТЕ, НО   И  ЗНАЧИМОСТТА  НА  ГОЛЕМИТЕ  ИДЕИ, ЗА КОИТО  ДА ИМА СМИСЪЛ  ДА  СЕ  ОТИДЕ  НА  ВОЙНА  И  РЕВОЛЮЦИИ.   Затова всички и от двете страни на барикадата са колкото  победители, толкова и победени.                Съвременният човек разбира всичко това, но го привежда  в удобна за  своето  оцеляване  насока. И добър, и  човеколюбив  да  е номинално и да  схваща моралните  категории  на религии  и конфесии,  той вече ги изживява като далечни нему дадености, които субективно  нямат  някогашжната  стойност. "Вяра", хубаво, да вярват хората, но защо такива ужаси: рязане на глави, оскверняване на  трупове,  клади на обвити в слама  друговерци;"Предателство", ако може без него, добре, но ако с него се спасява живота, пък било  това  и  личния, какво, мъчителната смърт  по-добро  ли  е?  И  какво  се  е хванал авторът с тоя Ферейра. Та го търсят, та постоянно  споменават, ту се кълнат в неговата праведност.  Това вече никой не прави: ни за Че Гевара, ни заХуго Чавес, ни дори за майка Тереза.  В хумористичен план това се формулира от Гоголевия герой Ляпкин Тяпкин : "Ведь Александр  Македонский  г ерой, но зачем стулья ломать!?"                     Ето  този  нов постмодернистичен климат  не иска да  приеме  Мартин Скорсезе и  подобно на  Алексей Герман с филма "Трудно быть Богом" превежда  творбата на Ендо и без друго доста уязвима в художествената си канава, в низ от съзаклятия, вопли и плачове на покръстени и малтретирани японци, в  непредставими за  нормалния човек  мъчения. Естествено,тук има още по-малко художественост и почти  никакъв  състоятелен  религиозен  спор.                       Ще рече, произведението на  Ендо не е било податливо на киноезик. То се съпротивлява и дори саботира киноинтерпретация, пък била тя и на Скорсезе.                       А и двамата творци се разминават с госпоствуващия постмодерен морал и верска конфесия.Естествено, при  доста ущърбено чувство за мяра и добър вкус - и с масовия зрител. То е достатъчно политкоректен, за  да заяви открито негативната си оценка, но  с  блудкаво горчив вкус в устата ще  си излезе от залата, заричайки  се  предварително да разбере кое е за киноекран и кое не.